Татко - това звучи гордо!
1 мин за четене
Когато станах ученик, мечтаех да бъда като Учителя - издигнат на пиедестала на почти страхопочитното благоговейно уважение от учениците. Мечтаех всички да се обръщат към мен с "другарю учител" (тогава обръщението беше "другарю")...
Когато станах студент, мечтаех да бъда като Професора, който ни четеше лекции в голямата аула на Университета - мъдро одухотворен, достолепен, с ореол на академична сериозност и научност. Мечтаех всички да се обръщат към мен с "господин професор"...
Когато станах редник от българската армия, мечтаех да бъда като Генерала, командващ сухопътните сили, дошъл да ни приветства на клетвата - със строго, но справедливо свъсени вежди и излъчване на горд варварски завоевател, който току-що е превзел Рим. Мечтаех всички да се обръщат към мен с "господин генерал"...
Когато постъпих на първата си работа, мечтаех да бъда като Шефа - облечен в черен, съвършено изгладен и поръбен костюм, с вратовръзка, с куфарче и служебно вежлива усмивка, завършваща винаги с мнително изпитателен поглед от главата до петите на подчинения. Мечтаех всички да се обръщат към мен с "шефе"...
А когато станах баща, се сетих за татко, който често ми казваше с уморена усмивка, въздишайки: "Тежка е царската корона!" И не знаех да мечтая ли, да не мечтая ли за това някой да ме нарече "татко". Звучеше ми толкова обикновено, ежедневно, лишено от всякакъв блясък и героизъм, носещо смущаваща неизвестност по отношение на всичките тежко отговорни задължения, които поемаш, ставайки такъв.
Докато не го чух, произнесено от устата на сина ми, а след това и от устата на дъщеря ми - онова мило, безпомощно, крехко невинно "Тати!", казано колкото с глас, толкова и с очички, които сякаш се молят и извиняват, блестят от пламъчето на детската неподправена и неосъзната радост от живота.
Тогава разбрах, че вече не мечтая да ставам учител, професор, генерал или шеф, защото мога да бъда всичко това едновременно, просто като съм и бъда Татко. Най-вече Татко! Учител на моите най-палави ученици, професор на моите най-хитрички студенти, генерал на моите най-сърцати бойци и шеф на моите най-разхайтени подчинени - децата ми. И всичко това заради честта на бащинския пагон, на званието и призванието Татко - което звучи гордо!
Когато станах студент, мечтаех да бъда като Професора, който ни четеше лекции в голямата аула на Университета - мъдро одухотворен, достолепен, с ореол на академична сериозност и научност. Мечтаех всички да се обръщат към мен с "господин професор"...
Когато станах редник от българската армия, мечтаех да бъда като Генерала, командващ сухопътните сили, дошъл да ни приветства на клетвата - със строго, но справедливо свъсени вежди и излъчване на горд варварски завоевател, който току-що е превзел Рим. Мечтаех всички да се обръщат към мен с "господин генерал"...
Когато постъпих на първата си работа, мечтаех да бъда като Шефа - облечен в черен, съвършено изгладен и поръбен костюм, с вратовръзка, с куфарче и служебно вежлива усмивка, завършваща винаги с мнително изпитателен поглед от главата до петите на подчинения. Мечтаех всички да се обръщат към мен с "шефе"...
А когато станах баща, се сетих за татко, който често ми казваше с уморена усмивка, въздишайки: "Тежка е царската корона!" И не знаех да мечтая ли, да не мечтая ли за това някой да ме нарече "татко". Звучеше ми толкова обикновено, ежедневно, лишено от всякакъв блясък и героизъм, носещо смущаваща неизвестност по отношение на всичките тежко отговорни задължения, които поемаш, ставайки такъв.
Докато не го чух, произнесено от устата на сина ми, а след това и от устата на дъщеря ми - онова мило, безпомощно, крехко невинно "Тати!", казано колкото с глас, толкова и с очички, които сякаш се молят и извиняват, блестят от пламъчето на детската неподправена и неосъзната радост от живота.
Тогава разбрах, че вече не мечтая да ставам учител, професор, генерал или шеф, защото мога да бъда всичко това едновременно, просто като съм и бъда Татко. Най-вече Татко! Учител на моите най-палави ученици, професор на моите най-хитрички студенти, генерал на моите най-сърцати бойци и шеф на моите най-разхайтени подчинени - децата ми. И всичко това заради честта на бащинския пагон, на званието и призванието Татко - което звучи гордо!
¿Quieres leer más?
Únete a nuestra comunidad para obtener acceso completo a todas las obras y funciones.
© Петър Todos los derechos reservados
