Прави ми татуировката четири години. Както обеща, не почувствах никаква болка. Все едно ме докосваше с перце. Понякога даже се засмивах от гъдел, но доколкото можех подтисках смеха. Знаех, че него го боли. Поемаше болката в себе си. Притежаваше способността. Сигурно някой ден ще бъде научно обяснена. Често изпущаше иглата, падаше обезсилен, блед като платно. От устата му капеше пяна, очите му обърнати. Мислех, че ще умре. Той бързо идваше на себе си. Усмихваше се и изричаше, че от това не се умира. Понякога
добавяше, че има и по-ужасни болки. Нямаше причини да не му вярвам. Той говореше невероятни неща, но не лъжеше. Не лъжеше, че като моята татуировка няма да има никой, а аз няма да изпитам болка. При първите щрихи го питах кога ще започне, не чувствах дори съпрекосновението, а той се смееше. После поглеждах гърба си в огледалото, малко съжалявах, че съм започнал операцията, но не можех да се откажа, татуировката заприличваше на криле. След няколко седмици придобих самочувствие каквот ...