ТАЗИ ЛЮБОВ
Под навеса беше поносимо. На арената обаче слънцето пареше с цялата си лятна сила. И това ни най-малко не интересуваше Апия.
Интересуваше я кой щеше да оцелее. В края на деня щастливецът щеше да притежава не само живота си, но и гореща нощ в обятията й. Което бе по-голяма награда от всички, които нещастникът щеше да види през окаяното си, обречено съществуване.
Няколко отчаяни движения решиха изхода за онзи, когото тълпата аплодираше като Карпий. Името не значеше нищо за нея, имена тя не помнеше. Карпий значи. Тя се наклони напред и го огледа по-добре, взря се в детайлите му. Беше рус, едър, с приемлива красота. Грък най-вероятно. Апия не лягаше с всеки. Мъжът, който можеше да й направи дете трябваше да излъчва жизненост и мощ, които да привлекат окото й и да я накарат да го пожелае. Апия не харесваше всеки.
Той се поклони, тълпата скандираше името му. Цезарят вдигна палец. Апия се изправи и втренчи поглед в него, докато се приближаваше до ложата им. Присви очи и го измери за последно. След което се обърна и каза на робинята си:
- Той.
Марсий бе ловък, въртеше тризъбеца както никой друг. Така поне разправяха. Това разбира се, не касаеше Апия ни най-малко. Сенатският пост на брат й му позволяваше да критикува отчаяно желанието й да има дете от гладиатор. Оргиите на патрицианското общество с робите от арената бяха издигнати в култ и женското съсловие, към което тя принадлежеше обичаше да се забавлява с хубавите им тела повече от всичко. Но да родиш дете на роб бе немислимо. За патрициите имаше само една кръв - тяхната собствена.
- Това е наследникът ти. Не може никой благородник да не е достоен за теб.
- Имам богатство за три живота напред. Мога да преспя с всички сенатори на Рим и пак да родя роб. Никой няма да отнесе благородничеството си в гроба.
Скандалността не й създаваше никакви грижи. Бе толкова заможна и надменна, че години наред не намери достоен съперник нито по ум, нито по арогантност, нито по глад към живота. Непокорният й нрав и циничността на делата и думите й я бяха възпели и поругали едновременно. А зад всичко това лежеше завистта. От онази, благородната.
Марсий. Ммм, беше го съгледала неотдавна пред гладиаторската школа. Привлече окото й на ценител. Имаше нещо смущаващо в прекомерната му хубост, нещо което я съмняваше отвътре за способността му да й даде каквото иска. Но така или иначе поне щеше да украси леглото си с още един расов трофей. Нямаше жена, която би пренебрегнала животно от този вид.
Слава на боговете, Марсий оцеля. Излизайки, кимна на робинята си:
- Той.
Не се смущаваше от възрастта си. Не беше толкова красива, колкото силна. Висока и грациозна, Апия винаги бе привличала не само противоположния пол, но и собствения си. На нейните години мнозина от познатите й патрицианки имаха вече няколко деца. Да има дете никога не бе представлявало приоритет за нея, но напоследък се замисли за отминаващото време и реши, че е дошъл моментът. И познавайки всички мъжки наследници на богатите родове, познавайки ги интимно, тя оцени нежеланието си да има нещо повече от тях. А детето... Тя нямаше да се занимава с него. Имаше си бавачки за това. Не се виждаше като майка. Можеше да осигури всичко на бъдещото си дете, но сред даровете, които щеше да му поднесе не бяха вниманието и грижата. Тя имаше свой живот и интереси.
На арената имаше обрат. Раниха Колвиус, желаният от нея млад гал. И по-добре. Той беше твърде млад, неопитен и недостатъчно ловък. Не можа да се пребори дори за собствения си живот, камо ли да създаде нов.
Бяха минали шест разочароващи, вбесяващи я със скуката и неплодотворността си месеци. Беше ден като всеки друг, когато преминавайки край входа на гладиаторската школа, видя нещо ново. Фигура, която й бе непозната. Тя спря заинтригувана и се приближи. Познаваше всеки мъж, появявал се на арената. Всяко тяло по-точно. Лицата на повечето не се задържаха дълго в паметта й.
Двама гладиатори стояха до разтворените порти и се дебнеха, въоръжени с по един къс, дървен меч. Единият бе Сервий, ветеран, престанал да се сражава поради сериозно раняване преди години и поел длъжността да обучава новопристигащите. Тя застана недалеч и огледа с искрено любопитство другия. Лицето му бе скрито зад изящен шлем. Той не я забеляза. Сервий се сепна и мигом се поклони.
- Господарке.
Едва сега непознатият се обърна и кимна в нещо, наподобяващо поздрав.
- Нови попълнения, Сервий?
Сервий раболепно кимна. Другият остана безмълвен и неподвижен.
- Как се казваш, Гладиаторе?
Той не отговори, само я премери с поглед. Тя се вцепени от наглостта му.
- Ще ми отговориш ли? - Гневът й кипна. Отдавна никой не бе я разгневявал така. - Знаеш ли че мога да се отплатя щедро за неуважението ти?
- Постете му, Благородна. Той не знае коя сте, нов е...
- Не знае? Откъде идва, че не разпознава знаците на потеклото ми?
Сервий видимо се притесни. Другият ни най-малко. Продължаваше да мълчи. Тя скръсти ръце и се приближи.
- Говориш ли латински, миличък?
Апия застана само на крачка разстояние и го измери с надменно изражение. Беше по-едър от повечето, които бе виждала, бе по-силен от повечето Гладиатори изобщо. Беше грамаден. Очите му я следяха. Изведнъж й се прииска да види лицето зад тези студени, тъмни очи. Но не каза нищо, не го накара да свали шлема. Интересът й лумна и тя го остави да се подклажда бавно, търпелива и внимателна, за да не изгори твърде бързо. Хареса й тази игра, все повече придобиваше краските на онова хищно ловуване на диви животни, в което тя искрено се бе вживяла и чиято жертва можеше да преследва безкрайно дълго. С ловкост, на която нямаше равна. Тя се усмихна, когато осъзна неговата обреченост и собственото си задоволство от предрешения изход на тази борба.
- Казва се Севтис, Благородна. Простете му, той...
-Замълчи, Сервий. Стига ти толкова унижение за днес. Дисциплината ти е западнала, а тя е всичко за Гладиатора. Удари на този млад наглец двадесет тояги и утре го очаквам на арената.
Севтис не трепна, не реагира на присъдата си.
- Успех на Арената утре, Гладиаторе.
Гласът му я настигна.
- Не ми е необходим такъв.
Може да се каже, че студеното й сърце почти се развълнува, докато го чакаше да излезе и покаже на какво е способен.
И той излезе. Без нагръдник и нараменници, носеше броня само на бедрата и шлем на главата си. Някои от жените в публиката ахнаха при вида на алените белези по гърба му, но нейните приближени патрицианки си зашушнаха възбудено. Не беше само тя, която се възхищаваше на белезите от всякакъв вид. Жестокостта и извратеното чувство за красота и еротика бе белег на цялото общество, към което принадлежеше.
Никога не се заглеждаше в бойната техника, демонстрирана от биещите си. Не заучените хватки, а движенето във всичките му форми бе това, по което се захласваше. Обичаше да наслаждава на красивите пози на телата им, на всеки оформен и напрегнат мускул, на инстинкта, с който избягваха заплахата, и си представяше всяко възможно удоволствие, което щеше да получи в леглото. Като гениален скулптор запомняше всеки детайл и извайваше статуите на мъжествеността в ума си с прецизно съвършенство. За нея мъжът не бе нищо повече от инструмент, създаден, за да доставя удоволствие и да опложда жената, която го избираше. Странно, че повечето от мъжете, които познаваше никога не бяха успели да създадат у нея чувството, че съществуват с цел, по-висша от тази. Философите, които четеше и боготвореше, от своя страна съществуваха в крайност, напълно различна от тълпите почитатели, гуляйджии и сенатори, обграждащи я цял живот. Нямаше съвместимост между двете, нямаше мъж млад и мъдър едновременно, достоен да я спечели и да стои равен до нея. Дори над нея. Да бъде неин господар, да властва над нея с авторитета и душевната си мощ. Имаше само поквара, разврат и безскрупулност. Власт, власт, власт. Всичко, което Апия вече беше и имаше.
И тъй като Апия със сигурност не бе способна да прави компромиси, живееше както женското й сърце повеляваше в отдавна превзетия и управляван от мъжете свят. Слава на божествата, че имаше имането и образованието, нужно й да го прави. Беше уморително, но необходимо да продължава напред дори когато краката й губеха сила и опора. Нямаше смисъл от слабости, и тях тя умело прикриваше.
А Севтис очевидно не притежаваше такива. Не изглеждаше изморен, но съперника му вече бе капнал. Не, всъщност и Севтис се задъхваше, но в движенията му нямаше колебание. Няколко изненадващи удара избиха оръжието на Севтис и сграбчиха в неравна хватка борещите се. Младежът се извъртя така неочаквано, че единственото, което напрегнатата тълпа чу, бе как вратът на нещастника изхрущя и ненужната маса на отпуснатото му тяло падна в краката на непознатия Гладиатор. Публиката ревна екзалтирано и закрещя името на новия си герой. Той не се поклони, отвърна им единствено със същото онова леко кимване, което й беше демонстрирал. Апия избухна в смях, стана и си тръгна от трибуната, искрено развеселена за пръв път от много време.
От този ден нататък единственото й, истински интригуващо забавление, бе той. Дълбоко впечатлена забеляза разнообразната му техника на бой. Противниците му бяха абсолютно безпомощни в опитите си да предвидят тактиката му. Убиваше ги по всякакъв начин - брутално, милостиво, с ръце, с меч, с тризъбец, светкавично, с щита си, бавно, със собствените им оръжия. Апия бе дочула наддаванията на патрицианките и наблюдаваше отстрани воят на похотливите им апетити. Изведнъж цялото женско стадо в Рим извади впечатляващи суми само за да го притежават и унижат в леглото. Но никоя не го получаваше. Апия отдавна, още след първата битка бе купила тялото му за една нощ, и никоя друга нямаше да го докосне преди тя да си е взела каквото й принадлежеше. Засега тя не бързаше. Все още се наслаждаваше на тръпката да го гледа. Преспеше ли с него, всичко това щеше да изчезне. Желанието и интересът щяха да отминат мимолетно като удоволствието.
Белезите още красяха гърба му, макар и не така червени, вече потъмнели от слънцето. Сега като се замисли, не трябваше да прибързва с камшика. Кръстосаните му следи загрозяваха този хубав, широк гръб. Апия се намръщи, недоволна от разглезените си изблици. Почувства се така сякаш бе повредила произведение на изкуството.
Плебеите по трибуните полудяха от възторг. Още едно майсторско убийство бе предоставено на преситените им сетива. Хората обичаха гледката на кръв, но откакто Севтис се биеше, кървищата вече не бяха на мода. Непредсказуемият му подход бе изместил интереса им към еднообразните сражения. Той отново кимна в отговор на оглушителния им рев, и отново не свали шлема си.
Апия се усмихна. Довечера имаше среща с непознат.
Сумракът на свещите я предразполагаше. Ненавиждаше ярката, остра светлина на факли и канделабри. Обичаше да си играе с любовниците си като ги разучаваше не с очите, а с ръцете и обонянието си. А непознатия, когото очакваше, бе въплъщение на интереса й към този малък неин ритуал. Вълнуваше се неимоверно, когато си представяше чисто осезаемото усещане да докосва белязаната му голота.
Не след дълго робинята го доведе. Затвори след него, но той остана там, до вратата. Бялата тога изпъкваше на фона на кожата му, намазана с благовония. Лицето му бе маска от меки и едва доловими форми, сред които ясно се очертаваше силно стиснатата му челюст и гневните му устни. Явно беше много ядосан. Апия се приближи и лъхащото от него унижение я блъсна с откровената си сила. Тя се усмихна и се отдалечи. Седна на известно разстояние, така че да го вижда целия и зачака.
- Ще те имам независимо дали ще ми позволиш или ще ме принудиш да те взема със сила - прошепна най-накрая, и гласът й го накара да трепне. Изненада го и с думите, и с тембъра си. Очевидно не беше очаквал подобно отношение. Каквото и да е отношение изобщо.
- Затова просто спри и ела при мен. Не се дърпай. Повярвай ми, много ще ти хареса.
Той поклати глава.
- Не.
Апия въздъхна. Незнайно защо цялата ситуация много й допадаше. Може би защото не беше срещала мъж, който да се противи на желанието й. Севтис беше упорит и й стана ясно, че няма да го пречупи лесно. А можеше въобще да не успее. Интересно, какво ли бе да имаш някого насила...
Тя го издърпа и принуди да седне на леглото й. Плъзна ръце под тогата и проследи всяка до болка позната и желана извивка. Севтис се отдръпна и извърна глава, но Апия го прикова властно в обятията си и прошепна в ухото му:
- Ще ми направиш прекрасно дете, съкровище.
Севтис изпадна в паника. Дишането му се учести. Той направи отчаян опит да се освободи от оковите й, но докосването й го вцепени и той се почувства като хванат в капан. Апия го обгърна и му заговори внимателно като на подплашено животно. Зарови лице във врата му и мъжката му миризма, примесена с едва доловим парфюм, я удари и зашемети. Всяка част от нея настръхна. Апия си пое дъх, този аромат я подлуди и я присви с болезнената си тежест. Тя го повали и заби нокти в кожата му, слабо осъзнавайки, че го наранява. Свали дрехата, своята и неговата, обзета от непознат, непоносим глад. Той не помръдна, остана парализиран дори, когато тялото му пламна под ласките й. Не направи нищо, не отрони нито звук. Апия се вкопчи в ръцете му; дланите му, загрубели от меча, бяха невероятно нежни отгоре, каквато бе и цялата му кожа. Неочаквано гладка и твърда, опъната върху скованите му мускули. Той хвана ръцете й и ги стегна в хватка, от която тя не можа да се измъкне. Не й позволи да го докосва повече. Но тялото й, устните, гърдите, го покриваха и той се мъчеше дори повече. Започваше да изнемогва под напора на изгарящата й страст. Пусна я, силата му внезапно се стопи, остана да лежи неспособен да се движи. Апия се впи в него, обви го с ръце и крака и го захапа. Докосваше го бурно и ненаситно, докато най-сетне се отпусна върху него с цялата си сила. Надигна се, погледна го невиждащо. Простена, загубила представа къде започва той, и къде тя, изпита болка и удоволствие, каквито не познаваше. Той пропадна, потъна толкова дълбоко, че започна да се дави. Пое си въздух, но дъхът му секна и той спря да диша. Не можеше да си спомни как. Апия не успяваше да подтисне стоновете си, те прераснаха във викове, и някъде много отдалеч тя осъзна, че отдавна никой не бе изтръгвал такива стенания от нея. За пръв път удоволствието я уплаши, беше непоносимо, а още не беше свършило.
Да, беше вярно. Никога не беше изживявала такава агония и когато след сякаш безкрайния екстаз й олекна, се разплака, благодарна, че е спряла да чувства. Срина се върху него, и се разплака. "Никога вече, не искам никога вече". Никаква друга мисъл не й остана. Под нея Севтис трепереше и гореше, дишаше на пресекулки и сякаш се опитваше да поеме въздух. Тя се надигна, замъгленият й разум идваше сякаш от друго място, от друг човек, но го погледна и фокусира лицето му. Той беше изпаднал в шок, очите му бяха огромни, гърдите му се надигаха рязко и сподавено. Тя леко го зашлеви, разтърси го внимателно и му зашепна успокояващо. Само веднъж, много отдавна й се бе случило неин любовник да реагира така на оргазма. Затова сега го обгърна нежно и му заговори, за да го извади от потреса. И макар вече да го беше виждала, гледката на този мъж, останал бездиханен и напълно безпомощен в обятията й, я изпълни с неподозирана наслада. Обвърза го с нея със сила, която уви, тя изобщо не проумя през тази нощ.
- Дишай, миличък. Хайде, Севтис. Успокой се, дишай. Хайде с мен, поеми си дъх, точно така. Всичко е наред. Дишай, миличък.
Измина незнайно колко време. Тя се бе унесла, замаяна от топлината му, но когато той най-накрая се раздвижи, тя се сепна и слезе от него. Той стана много бавно, взе захвърлената настрани тога. Не я погледна. Излезе и си тръгна така безмълвно, както бе дошъл.
Противно на обзелата я емоция след прекараната с него нощ, Апия бързо забрави преживяното и се отдаде на любимите си занимания. Беше абсолютно задоволена и мисълта й, освободена от сексуални апетити, се залута из дебрите на поезията и философията, докато очакваше да мине времето. После го видя на арената, и отново го пожела. С изненада се запита откъде идва този глад, при положение, че той я бе заситил напълно. Но не направи нищо. Само го гледаше, възхищаваше се на майсторството му, и чакаше времето да мине.
Нямаше нужда да чува ничии думи. Още тогава бе прозряла, че той ще й направи дете. Беше се сляла толкова пълно с него, че нито за момент не изпита съмнение. Тя носеше неговото дете и от мисълта за това я присви отвътре.
Минаха три месеца. Не го беше търсила, не промени отношението си към него, не му каза. Вече бе започнало да й личи, но Апия, както винаги идваше и сядаше на мястото си на арената с явното достойнство и откритата гордост на положението си. Не забелязваше погледите, които я следваха, нито стелещата се завист на приближените й патрицианки. Нищо не виждаше, освен биещите се Гладиатори. Многократно вече бе чула хвалбите на благородните мръсници, коя за колко бе успяла да си купи Севтис и какво бе правил той с всяка в леглото. До ушите й бяха стигнали какви ли не приказки, и всички те я караха да се усмихва учудено. Нищо не бе в състояние да я изненада, но виж това искрено я развеселяваше.
Съперникът му на арената беше грамадно чудовище. Доста по-едър от Севтис, мавърът не се затрудни да го обезоръжи. А Севтис днес очевидно не беше във форма. Не носеше бронята си. Той често се изправяше срещу враговете си без броня, но реакциите му сега бяха забавени, движенията му неточни. С един удар мавърът запрати щита си в бедрото му и костта изпращя. Севтис падна на колене, тълпата ахна. Със следващия замах копието прониза рамото му, но той не помръдна. Апия се надигна от мястото си. Какво ставаше? Севтис издърпа рязко острието и от раната бликна кръв. После с бавно движение свали шлема си. Тълпата млъкна, народът затаи дъх. Севтис бавно обърна глава и я намери, седнала в сянката на високата си ложа. Очите му, тъмни и яростни я приковаха. Апия настръхна от студената му наглост, стисна гневно облегалките на трона си. Мавърът се повъртя, давайки на жертвата си време да осъзнае неизбежното. Внезапно се спусна към Севтис, Гладиаторът се раздвижи с неочаквана бързина, сграбчи с длани насоченото към гърдите му острие и то се заби в счупения му крак. След това се изправи на здравия си крак, извъртя се светкавично и сграбчи отзад шокирания мавър. После извади меча от бедрото си и го заби във врата му. И двамата паднаха в прахта, докато хората ревяха името му...
Сервий се провря между стълпотворението, скупчено пред школата и я намери. Паланкинът й бавно си провираше път сред жужащата гмеж, когато една ръка я сграбчи и потното, изкривено от тревога лице на Сервий застана пред нея. Тя се дръпна разгневена.
- Как смееш...
- Господарке, умолявам ви, помогнете му!
- На кого?
- На Севтис! Лечителят не може да го спаси, той ще умре!
- Щом вашият лечител не може, как аз ще успея?
- Той не може, но казва, че вашият Лечител е най-добрият в Рим. Само той може да го излекува сега!
- Остави ме и си върви по пътя, Сервий. Как си представяш да пратя лекаря си да спасява роб, пък бил той и Севтис?
Сервий застина и я пусна. Остана на мястото си дълго след като тя се скри.
Вергий живееше във вила, недалеч от нейната. Прати да го повикат и му каза да посети гладиаторската школа. Каза му да доведе Севтис, независимо колко тежко е състоянието му. Ако можеше да бъде спасен, щеше да го излекува на драго сърце, за да го пусне после на лъвовете, сред които нямаше никакъв шанс за оцеляване. Това негово предизвикателно поведение, наглия му поглед, мълчанието, пренебрежението, цялата му обидна арогантност я караха да гори в ужасна треска за отмъщение. Само с едно изражение на лицето си бе стъпкал цялата й гордост.
Вергий се върна по тъмно. Двама роби внесоха Севтис на носилка, направена от плаща му. Оставиха го върху глазираните плочи на пода. Целият беше в кръв. Апия се намръщи отвратено. Дори не го бяха почистили.
- Карева, измий го.
Влезе Вергий.
- Е?
Той приседна уморено и въздъхна.
- Това, че го докарахме тук, може да му даде някакъв шанс. Липсата на хигиена там щеше да направи оцеляването му невъзможно. Все още не съм сигурен дали раните не са се замърсили. Видях го набързо и състоянието му не ми харесва.
Той се надигна бавно. Апия го подкрепи.
- Трябва да донеса необходимото. Ще се върна след час.
Карева беше приключила. Апия остана сама с него. Той лежеше напълно неподвижен, силно пребледнял, раните му продължаваха да кървят силно въпреки стегнатите превръзки. Тя се наведе, докосна челото му и се отдръпна. Беше ледено. Приседна на леглото и остана така докато Вергий се върна. Беше донесъл лековете и инструментите си. Преместиха го на леглото. Севтис беше в безсъзнание, и Вергий се надяваше да остане така по-дълго, докато си свърши работата. Почисти раните и започна да го шие. Намести счупената кост на бедрото и обездвижи здраво крака му. Севтис помръдна, простена едва доловимо.
- Може би ще е най-добре да се прибереш в покоите си, Господарке. Тази гледка не е добра за теб.
Апия се усмихна.
- Добри ми Вергий, гледката на кръв никога не ме трогвала. Не моето здраве е застрашено, а неговото. Помогни му с каквото можеш.
Възрастните му ръце пипаха вещо и не трепнаха нито веднъж, докато го шиеше. Когато свърши, Апия му донесе неразредено вино и го настани удобно, за да почине. Познаваше го цял живот, той бе онзи, довел я на бял свят, отзоваващ се във всеки час на денонощието, дори на преклонната му възраст, верен и вечен като древния Рим.
- Слушай сега. Ще изкара нощта в това състояние, и призори ще си покаже дали ще го бъде. Ако да, ще се събуди с тежки болки и треска. И там почва истинската борба. Все още губи кръв, но сега шевовете ще държат раната затворена, и кръвта трябва спре. Не му давай нищо за болката, дори да те моли. Никакво вино, и богове - никакъв опиум. Няма да му даваш вода. Като се съмне, ще дойда. Дотогава няма смисъл да стоя тук, нищо повече не мога да направя за него.
Апия кимна. Изпрати Вергий, извика Карева да наглежда ранения и се прибра в покоите си.
Спеше спокойно, когато призори я събудиха викове. Тя се надигна гневно. Конклавът й бе близо до стаята, в която лежеше той. Явно щеше да оцелее. Отново го чу. Сега си даде сметка, че той не викаше, бяха просто сподавени стонове. Стана, облече се и отиде да го види. Карева седеше на пода и спеше подпряна на леглото. Апия зяпна от изненада. Как изобщо бе могла да заспи и да не се събуди от стенанията му. Побутна я с крак, Карева скочи уплашено.
- Отивай да спиш и не ми се мяркай до довечера, за да не пратя да те нашибат с камшици.
Карева се разтрепери и се разплака, докато се кланяше и отстъпваше заднешком.
Апия се изправи до леглото и погледна лежащия Севтис. Слънцето изгряваше и лъчите попаднаха върху лицето му. Тя му направи сянка и остана неподвижна, докато го чакаше да отвори очи. Най-после, след безкрайно дълго клепачите му трепнаха и той премигна. Видя я че се е надвесила над главата му и притаи дъх. А тя гледаше това лице, за пръв път наистина го виждаше и от изящната красота на детайлите му дъха й спря. Стомахът й се обърна, в гърлото й заседна буца. Тъмната коса бе полепнала от влагата по челото му, под очите му имаше кръгове, на бузите му горяха алени петна, устните му бяха изсъхнали от жаждата и горещината. Всичко това тя гледаше напълно завладяна, и изпита захлас и възхита, които я покориха трайно и окончателно. Не забелязваше окаяния му вид, виждаше й се безумно хубав и очите й се спираха жадни да запомнят всеки ъгъл, отсянка и линия на младото му, силно лице. Очите му, точно тези гневни, тъмни очи всъщност бяха златисти, и както всеки път и сега я гледаха резервирано. Той забрави за миг страданието си, объркан от промяната в изражението й. Стегна се, сподави стенанието си и направи опит да се обърне. Остана без дъх от болката, но не издаде нито звук. Отново го правеше.
Апия донесе вода и кърпи, превръзки и мехлеми за по-леките му ожулвания. Той търпеше сковано грижите й. Намаза напуканите му устни, вътрешната страна на дланите, порязани от меча, ожулените му ходила. Спря вниманието си на ръцете му, проучи ги обстойно. Прекрасни, мъжки ръце, огледало на душата му. Севтис дишаше учестено и неравномерно, сърцето му биеше лудешки, а огънят му се засилваше. Тя започна да го охлажда и покри челото и бедрата му със студени кърпи. Той вдигна ръка едва, смъкна влажната кърпа от лицето си и засмука жадно водата, която капеше по края й. Апия я издърпа и му даде лъжица вода, макар да знаеше, че това само ще събуди още по-неистова жажда. Всеки път, когато той правеше опит да се надигне, да се дръпне, по някакъв начин да си намери място в мъката, тя притискаше главата му назад, шепнеше му и се учудваше колко малко сила й трябва да го обездвижи. Той стискаше зъби и мълчеше, с нечовешки усилия преглъщаше виковете си. Апия придържаше ръцете му и го наблюдаваше как се бори да не издава пред нея страданието си. Може би бе глупава гордост, може и да беше нещо друго. Трудно й бе да разбере. Безпогрешните й преценки някак бяха загубили силата на достоверността си. Наклони лицето му към своето и очите им се срещнаха.
- Стига. Не го прави. Не си го причинявай. Ще ти олекне.
Вергий се появи. Намръщи се на високата му температура, но не каза нищо. Превръзката на бедрото бе подгизнала от кръв. Отлепиха я трудно. Севтис загуби съзнание, съвзе се, после отново припадна.
Вергий си тръгна замислен. Заръча й да следи колко бързо ще се напои новата превръзка, и да го извика веднага ако Севтис получи нов кръвоизлив или не може да го събуди.
- Докато не спре да кърви, не мога да му дам нищо за болката. Опиумът ще ускори сърцето му и ще загуби много повече кръв. Всяка капка е от значение сега. А ти си почивай, повери грижите за него на слугите. Не се напрягай, не си млада.
- Не се притеснявай за мен и детето ми. Повярвай като ти казвам, всичко ще бъде наред. Знам го.
- Не предизвиквай боговете с богохулната си самоувереност. Поне този път замълчи.
На излизане той се обърна и промълви:
- Честно казано, не знам дали има смисъл. Много е дълбока. Вече трябваше да е престанало.
Апия се върна при Севтис. Той се съвзе, но му прилоша от прекомерната болка. Разтрепери се. Очите му бяха влажни, по бузите му се стичаха сълзи. Апия го хвана за раменете и го разтърси.
- Севтис, стига вече! Знам, че те боли. Искам да го чуя.
Той стисна очи и продължи да се бори за въздух. След малко загуби свяст. Тя погали устните и брадичката му, и го остави. Извика един от робите си да стои при него, заповяда му да я събуди при нужда и в никакъв случай да не заспива, и се отправи към покоите си.
Ужасни викове я събудиха. Тя подскочи уплашена и се ослуша. Небето навън бе започнало да просветлява. Виковете се повториха. На врата й се почука, но тя вече тичаше към Севтис.
Той стискаше отчаяно завивките си, беше вир-вода и крещеше от болка. Петното на бедрото му се бе увеличило, но Апия въздъхна обнадеждена. По-малко отпреди. Отпрати роба и се зае да облекчи агонията на бащата на детето си. Треската му бе все така изгаряща, дъха му пареше, всеки мускул по тялото му бе втвърден като камък от усилието. Той се надигна и я прикова с очи. Гласът му бе дрезгав от изнемога.
- Моля те! Направи нещо! Не издържам... Каквото и да съм... помогни ми!
- Не мога. Не бива. Потърпи, малко остава.
Апия бавно и нежно изми мокрото му тяло, докосваше го като любовница, плъзгаше успокояващи длани по кожата му, говореше му тихо и монотонно. Под звуците на гласа и ласките й, той притихна, треперенето му намаля. Севтис се отпусна в обятията й, и се унесе.
Болката го подлудяваше. Събуди се, нея я нямаше. По някое време бе престанал да чувства ръцете й, но беше замаян и не разбра, че само преди минута тя го бе оставила. Беше сам. Надигна се, с последни сили се подпря и се задържа седнал. Напрегна се и стана, изправи се, но когато стъпа на болния си крак извика и падна. Болката го прониза и заслепи. Чуваше като през вода, но почувства как нечии силни ръце го вдигат и го слагат да легне.
И после... После дойде онази нечовешка болка, онова мъчение, което никой крясък не можеше да облече; агония, която никакви сълзи не можеха да изплачат, и нямаше толкова дълбока бездна на безсъзнание, където да се скрие. След ужасяващо дългото страдание най-после го завладя покоят, за който умоляваше. Спря да чувства и въздъхна.
Апия бе приседнала на земята, а бузата й лежеше на студената му ръка. Как се бе озовала тук, нямаше никаква представа. Друг път пък се събуди легнала до него, притиснала плътно тялото си към неговото. Какво беше навън, ден, нощ? Изгубила бе интерес към тяхното значение. Фокусира бледия му профил, прекрасно творение действително. Беше му обещала, че няма да напуска стаята вече, и не мърдаше никъде. Напоследък беше толкова тихо, той беше тих. И не само, че беше тих, той изобщо не помръдваше. Тя обаче стоеше и чакаше. Ослушваше се непрекъснато, сънят й бе станал лек, лек като пеперуда. Тя чакаше, точно сега усета й нашепваше, да не го оставя, да не спира да го докосва. Севтис бе толкова студен. Но Апия го зави и отново се притисна към него. Точно сега топлината му бе необходима, а нямаше по-дълбока топлина от тази на две сърца.
Приятно греене я обгърна и тя отказа да се събуди. Прилепи се до източника му и остана така много дълго.
Слънцето печеше в очите й. Дразнеше я. Тя се надигна и погледна надолу. Севтис бе обърнал глава и спеше. Спеше? Не, той... Апия прокара ръце по тялото му, отслабнало и изтощено. То гореше в треска. Лицето му пламтеше, и ресниците му потрепваха в неспокойния му унес. Но превръзката бе чиста.
Не, не спеше. Отвори очи. Те бяха големи и влажни, сенките под тях по-тъмни, а чертите на лицето му бяха врязали дълбоките си следи. Погледна я. Гледа я много дълго, без да мигне и толкова продължително, че Апия реши, че сънува и той е мъртъв. Севтис никога не би я гледал така. Тя се разплака. За втори път.
Той протегна ръка, обърса сълзите й, и прошепна:
- Беше същото. Същото като онази нощ... когато бях в теб. Агонията... Страданието беше същото. Ти ме върна. Ти, с докосването си ме накара да изплувам.
Той не помнеше какво се е случило. Не помнеше, че бе станал и паднал, и бе разкъсал шевовете на все още прясната рана, и че от новия кръвоизлив изпадна в шок, който го бе повел към нищото. И че четирите безпаметни дни за нея бяха дълги цял един живот.
Когато той се съвзе достатъчно, за да започне да се храни, тя също живна. Беше станала неразделна част от неговата мъка. Раните му се затваряха, но изтощението все още не го напускаше. Беше отслабнал, загубил апетит. Апия виждаше, че заедно със силата от него си беше отишло и желанието за живот. Вергий я кореше за прекомерната й отдаденост.
- Пренебрегваш себе си. Не бива. Помисли за живота, който носиш. Остави го, той ще се възстанови. Трябва му време да преболее страданието, през което мина. Защо си се вкопчила така в него?
- Защото той е бащата на детето ми.
Изненадата на Вергий я накара да се усмихне. Обичаше стареца като родител, и се молеше да е с нея още дълго.
Апия беше поела всички грижи за него. Хранеше го, раздвижваше скованото му тяло, масажираше ръцете и крака му, когато болката ставаше настойчива. Опиумът го облекчаваше, но Севтис се отказа от зависимата му утеха. Бе разбрал, че болката ще го съпътства цял живот, и просто започна да я приема.
Изненадващо как младото му тяло премина към възстановяването така внезапно, без никакъв преход. Хранеше се много, възвърна предишното си тегло бързо, мускулите му си припомниха силата си. В началото накуцваше видимо и правеше бавни болезнени стъпки, но постепенно свикна с движението и болката заглъхна.
Апия не откъсваше очи от него. Колкото повече заякваше той, колкото повече възвръщаше предишния си вид, колкото по-жизнен ставаше погледа на изтерзаното му лице, толкова по-повличаща ставаше любовта й към него. Чувствата, които я задушаваха, не можеше да опише. Тя го следваше отдалеч, гледаше го през прозорците как се разхожда, наблюдаваше алчно прекрасното му тяло. Беше обезумяла от любов. Но не от онази предишна лъст, а от оковаващата страст на любов, която й бе напълно непозната. И тази своя болка не можеше да му изкаже, луташе се край него, изпиваше го с поглед и мълчеше.
Един следобед го намери в библиотеката си. Беше се задълбочил в четенето на нечии трудове. Апия спря на вратата, занемя. Той не я забеляза веднага, а и да беше, не го показа. След известно време вдигна глава и върна свитъка на мястото му.
- Омировата Илиада винаги ме е изпълвала с желание за подвизи. Вместо това проливах кръвта си в битки на Арената. Но погледнато реално, бойното поле, на което да умреш може да е всяко, на което си пролял кръвта си.
- Можеш да четеш?
- Не съм се родил роб, Господарке. Бях превърнат в такъв. Тракия е моята родина. Името ми е Севт.
Изумлението остави Апия безмълвна. Някакъв особен поглед проблесна в Севт. Той я огледа от горе до долу, но на лицето му не се появи нищо. Кимна й и я остави сама с бушуващата в душата й буря.
От този ден нататък за Апия бе лесно да разпознае промяната в него. Каква беше тя, виж, това не можеше да каже. Той спираше очите си върху нея по-често, и понякога оставаше така дълго. А тя, макар че бе мечтала той да я погледне така поне веднъж, да покаже, че я забелязва, едва прикриваше вълнението си. Лицето й оставаше безизразно като неговото.
Севт бе боледувал три дълги месеца, и с тях си отиде както болестта, така и лятото. Задуха севернякът, една нощ заваля дъжд и не спря с дни.
Болката му се върна, пулсираща и постоянна като студа. Беше късна вечер, когато Апия го намери буден. Беше се изправил до прозореца, с ръце прилепнали към запотеното стъкло. Стоеше на здравия си крак, другия бе отпуснат и обезсилен. Не можеше да стъпи на него. Трепереше и стоеше сам в мрака. Тя се приближи и погали гърба му. После хвана ръката му и го накара да се обърне. Не ги виждаше, но знаеше, че очите му са впити в нея.
- Ще ми позволиш ли да ти помогна?
Той кимна, нямаше сили да се усмихне. Знаеше, че тя не го вижда, и отвърна тихо:
- Чаках те да дойдеш. Не мога да си помогна сам. Само ти успяваш.
Тя го дръпна да седне, седна срещу него. Втри в бедрото му обезболяващия мехлем и нежно започна да го масажира. Пръстите й често се спираха на дълбокия, грозен белег в плътта му, и го милваха с любов. На този белег дължеше живота му. Тя се заслуша, долови въздишката на облекчение, и протегна ръка да докосне лицето му.
Нощите му бяха дълги и почти винаги безсънни. Понякога едва търпеше, друг път болката го унасяше. В една такава нощ, когато не можеше да си намери място, Севт слезе в термите, и влезе в топлия басейн с надеждата да му олекне.
Чу шумолене на плат и се надигна. Беше задрямал. Апия стоеше на стъпалото, краката й бяха стъпили във водата, ръба на тогата й плуваше край нея. Тя го гледаше. От колко ли време бе там? Той се размърда, но остана седнал. Апия бавно влезе в басейна. Платът полепна по тялото й и очерта майчините извивки на корема и наедрелите й гърди. Очите на Севт, отдавна привикнали с приглушената светлина се впиха в гледката и за пръв път, след онази нощ, желанието го удари с цялата безумна сила на младото му тяло. Тя се изправи до него, той вдигна глава, и останаха така.
След малко Севт промълви:
- Отслабнала си.
- Не намирам покой, когато си болен.
Той не намираше покой, когато е до нея. Но не каза нищо.
- Когато ти си добре, и ние сме добре. От топлината ти олеква, нали?
- Да.
Тя сложи ръка на гърдите му, но спря дотам. Взираше се в него напрегнато. Севт недоумяваше, а после разбра. Тя го молеше, искаше от него разрешение. Той й го даде. Тя седна върху него. Хвана двете му ръце и ги постави върху корема си. Севт изтръпна целия. Докосването го разтърси, зашемети го и възбудата го изпълни с мъчителния си огън.
- Ще ти родя прекрасен син. Любов моя.
Севт се отдръпна, погледна я и изстина.
- Знаеш, че е твой, както аз знам, че ще е момче.
Той залута поглед из чертите на лицето, което караше сърцето му да се свива всеки път. Красивият му овал бе същия, по-омекотен сега, но все така властен, агресивен и пламенен, и го караше да извръща поглед от първия ден, когато я видя. Тя дори не подозираше колко се бе разхубавила и колко привлекателна я правеше бременността. Всеки ден, след като дойде в съзнание я бе пожелавал, и я бе отблъсквал със студенината си, а тя не го оставяше нито за момент да се успокои от привличането си.
Тя свали мократа дреха и се притисна до него, с онази единствено нейна гъвкавост, с която винаги нагаждаше тялото си по неговите извивки. И сега също, коремът и гърдите й се сляха с него и той я притисна силно, и гладно. Обви я със здравите си ръце. Държеше я, и я стискаше грубо, и ласкаво едновременно. Разтвори устни, жаден за въздух, но вместо това ги впи в нейните. И отново, както в онази нощ разбра, че започва да губи себе си. Тя го облада, отново тя, нетърпелива и буйна. Раздвижи се в здравата му хватка и триенето на тялото й го остави вцепенен и неспособен да й отвърне. Той простена:
- Моля те, спри. Не издържам...
Апия се откъсна от него, охлади страстта си. Той изнемогваше и започваше да се дави в удоволствието, както тогава. Желанието отново да го докара до това състояние я изкушаваше неимоверно, но тя се укроти, съжали го. Но той вече бе в нея, и тя го подкани:
- Тогава ти. Хайде. Здраво.
Властта, която му даде, го преобрази. Той се изправи, подпря я на стената на басейна. О, да, той беше здрав, но тя нямаше представа, че е толкова влудяващ. Не беше срещала подобна съвкупност от бруталност и деликатност в леглото. Освен собствената си. Покори я напълно и безусловно, властваше над нея с господарска категоричност. Изтръгна от нея най-неповторимото удоволствие, най-разтапящите стенания. Прави това цяла нощ и й даде цялата си сила. Едва призори й позволи да го повлече към бездната на онова безпаметно, безкрайно и несвършващо задоволяване. И когато се съвзе, когато се опомни, я погледна и разбра, че отдавна вече бяха едно тяло и една душа, и тя щеше бъде негова до края.
Когато тя раждаше първото им дете, той влезе в стаята, седна зад нея и я държа в обятията си през цялото време. Така беше всичките пет пъти. След раждането Апия винаги казваше, че тези няколко часа са нищожни в сравнение с неговото страдание, което беше до живот. Тримата сина и двете дъщери, с които го дари израснаха прелестни като баща си, както тя ги виждаше, макар всяко от децата им да бе неповторима комбинация и от двамата. Майчинството я изненада като любовта, с непредсказуемите си емоции и задоволство. Тя беше ревностна, обожаваше ги и ги извая по свой образ и негово подобие. Мнозина биха я укорили в пристрастност, но в действителност обожанието й към тях бе несравнимо с отдадеността й към Севт. Но не беше рядкост тя да загърбва възпитание или урок, когато Севт не се чувстваше добре. Имаше дни, в които тя имаше очи само за него. Той не се върна на арената. Зад него остана легендарното му бойно изкуство, и финалния му погром, но подвизите бяха повече. Той заживя невъобразим живот, господар на значително богатство и земя, глава на многодетна фамилия и любовник на истинска кралица.
Когато Севт почина на преклонна възраст, Апия дълго го държа в обятията си. Бе издъхнал в ръцете й, толкова тих както винаги. Тя постоя неподвижна, накрая въздъхна и повика да доведат най-големия им син. Гай влезе и погледът му се спря върху баща му. Апия просто кимна. Той рече с дрезгав глас:
- Майко, трябва да си починеш.
- О, не, съкровище. Уви, няма време за това. Сбогувам се само с теб, защото ти винаги си преглъщал сълзите си и си се вслушвал. Чуй какво имам да ти кажа. Аз ще си отида съвсем скоро, още тази нощ. Не, не казвай, нищо. Няма смисъл. Винаги си знаел, че щом той си отиде да го последвам е въпрос на часове. Винаги е било така. Пожелавам на всичките си деца да имате прекрасен, щастлив, смислен живот. Моля се само за едно - да намерите искрената, всеотдайна, вярна и нежна любов. И никога, никога да не срещате тази любов. Защото е непоносима. Непоносима е.
Гай излезе самотен и умиротворен. Край него се скупчиха сестрите му. Настъпваше разкошна, жарка есен.
© Мина Спиридонова Todos los derechos reservados