Театър

Ръцете ми са вплетени в твоите. Около нас се носи ароматът на твоето топло кафе. Ноември месец е, навън е студено, а ние сме в онова кафене, в което решихме да бъдем заедно преди точно две години. Само че тогава нещата бяха различни. Гледаш ме със същия поглед както тогава, a за мене вече не е същото. Не си личи по думите, жестовете,  държанието ми, още мислиш, че те обичам... Добра актриса съм, какво да се прави, природен талант. С много мъже ти изневерих, ти ми прощаваше, а аз казвах, че е за последен път, че друг няма да има, че съжaлявам... Театър. А аз исках да забравя! Да забравя болката, която трябваше да понеса сама, за да не страдаш и ти! Помниш ли как те отпращах и дълго плачех след като си тръгнеш? Не можех да ти кажа, не можех. Сега ти ме обичаш, защото ще дам живот на едно дете. Колко много мечтаехме за това бебе! Как ми се иска да ти кажа истината... Но този път ще простиш ли, че ще родя чуждо дете? Ще можеш ли някога да простиш, че от глупост загубих нашето? Всичко в мен се разкъсва, щом те погледна - теб, бащата на моето загубено детенце.

Топлите ти ръце стискат моите студени пръстчета. Усмивката ми е изчезнала някъде. Думите ти ме връщат в реалността:

- Обичам те, мило!

Кънтят в главата ми. С всяка една от тях пада по една гореща сълза. Кафето ти отдавна е изстинало. Навън е студено. Аз съм късче безчувствен лед. Прости ми, моля те, прости... Отново театър.