20 may 2007, 22:40
Театър...
837
0
0
2 мин за четене
Днес присъствах на една погача...на погачата на моята малка и красива племенница.Това толкова красиво създание само стоеше
мирно и послушно,гледаше всички онези непознати жени и се опитваше да не заплаче...А толкова му бе интересно!Виждаше нови
неща и в малките й очи се криеше едно огромно любопитство.
Всичко,което се случи с мен бе,че толкова силно ме заболя глава...дори не можех да гледам.И как няма.Бях заобиколена от един
куп жени...всяка бързаше да каже своето...По своя чисто типичен стаден начин...или по-скоро кокошарски...Те не се изслушваха.
Аз така и не се включих в разговорите им.И да исках не бих могла...просто не чувах за какво говорят.На няколко пъти вметнаха
колко добре изглеждам и пуснаха едно-две игриви лафчета към мен...Както и да е.Та значки стоях аз и гледах всички тези жени..
Днес беше един вид празник...трябваше всички да сме щастливи и усмихнати.За жалост не видях такова нещо.Гледах разни хора,
които играят...играят роли...а дори не можеха да ги изиграят както трябва.Тези,които малко или много ме познават знаят
моята любов към българския,а и към театъра въобще...От както се занимавам с това красиво изкуство постепенно се научих да се
вглеждам в онези малки неща,които повечето хора наричат "незначителни"-слушам интонацията с която някой говори,гледам всяко
негово изражение,следя движенията му...научих се някъде надълбоко да анализирам хората.Бих казала,че съм станала доста добра
в това.Та..Всички бяха дошли днес заради малкото бебче,което се роди преди месец..за да празнуват...за да спазят обичая,но
най-вече,за да му се порадват.Или поне така мислех аз.В продължение на два часа аз наблюдавах по отделно всяка една "леля,
баба,кака" и за мое много неприятно очудване разбрах,че всъщност почти цялата тази маса хора е там не за друго,ами за да се
нагости хубаво,блажено..за да се повесели и да си пиине малко(или не чак толкова) ликьор...
Стана ми едно тъжно на душата.Едно малко бебче плачеше...или по-скоро гукаше,в съседната стая а тези толкова останали без
души жени дори не се сещаха,че то е там.Обсъждаха многобройните предавания за красота..диети,алкохола...диети,алкохола...
Когато милата ми сестричка донесе за малко племенничката ми в стаята...сякаш това беше най-хубавия момент в цялата пиеса.
Изражението на всяка една от присъстващите дами се промени в очакваното положение,усмивки грейнаха на лицата на всички...Аз
стоях отстрани-сериозна,наблюдавах и едвам се сдържах да не избухна и да не кажа истината я очите на всички тези толкова лоши
актриси.Явно обаче това,което правеха днес е било това,което са правели през целия си съзнателен живот-играли са!-лошо!
Когато се прибрах вкъщи допрочетох книгата,която бях захванала преди две седмици...По ирония на съдбата,това бе романът на
Съмърсет Моъм-Театър...След като прочетох и последната дума дълго време стоях с отворена книга...мислех колко тежко е да се
живее по този начин.Цял живот да играеш разни роли,и толкова да се вживееш,че дори да забравиш кой си самият ти...дори да не
осъзнаваш как убиваш вярата си и как се научаваш да живееш единствено със себе си,макар обграден от цял куп хора...Как
егоцентризма те повлича като лавина и те задушава без дори да го разбереш...
мирно и послушно,гледаше всички онези непознати жени и се опитваше да не заплаче...А толкова му бе интересно!Виждаше нови
неща и в малките й очи се криеше едно огромно любопитство.
Всичко,което се случи с мен бе,че толкова силно ме заболя глава...дори не можех да гледам.И как няма.Бях заобиколена от един
куп жени...всяка бързаше да каже своето...По своя чисто типичен стаден начин...или по-скоро кокошарски...Те не се изслушваха.
Аз така и не се включих в разговорите им.И да исках не бих могла...просто не чувах за какво говорят.На няколко пъти вметнаха
колко добре изглеждам и пуснаха едно-две игриви лафчета към мен...Както и да е.Та значки стоях аз и гледах всички тези жени..
Днес беше един вид празник...трябваше всички да сме щастливи и усмихнати.За жалост не видях такова нещо.Гледах разни хора,
които играят...играят роли...а дори не можеха да ги изиграят както трябва.Тези,които малко или много ме познават знаят
моята любов към българския,а и към театъра въобще...От както се занимавам с това красиво изкуство постепенно се научих да се
вглеждам в онези малки неща,които повечето хора наричат "незначителни"-слушам интонацията с която някой говори,гледам всяко
негово изражение,следя движенията му...научих се някъде надълбоко да анализирам хората.Бих казала,че съм станала доста добра
в това.Та..Всички бяха дошли днес заради малкото бебче,което се роди преди месец..за да празнуват...за да спазят обичая,но
най-вече,за да му се порадват.Или поне така мислех аз.В продължение на два часа аз наблюдавах по отделно всяка една "леля,
баба,кака" и за мое много неприятно очудване разбрах,че всъщност почти цялата тази маса хора е там не за друго,ами за да се
нагости хубаво,блажено..за да се повесели и да си пиине малко(или не чак толкова) ликьор...
Стана ми едно тъжно на душата.Едно малко бебче плачеше...или по-скоро гукаше,в съседната стая а тези толкова останали без
души жени дори не се сещаха,че то е там.Обсъждаха многобройните предавания за красота..диети,алкохола...диети,алкохола...
Когато милата ми сестричка донесе за малко племенничката ми в стаята...сякаш това беше най-хубавия момент в цялата пиеса.
Изражението на всяка една от присъстващите дами се промени в очакваното положение,усмивки грейнаха на лицата на всички...Аз
стоях отстрани-сериозна,наблюдавах и едвам се сдържах да не избухна и да не кажа истината я очите на всички тези толкова лоши
актриси.Явно обаче това,което правеха днес е било това,което са правели през целия си съзнателен живот-играли са!-лошо!
Когато се прибрах вкъщи допрочетох книгата,която бях захванала преди две седмици...По ирония на съдбата,това бе романът на
Съмърсет Моъм-Театър...След като прочетох и последната дума дълго време стоях с отворена книга...мислех колко тежко е да се
живее по този начин.Цял живот да играеш разни роли,и толкова да се вживееш,че дори да забравиш кой си самият ти...дори да не
осъзнаваш как убиваш вярата си и как се научаваш да живееш единствено със себе си,макар обграден от цял куп хора...Как
егоцентризма те повлича като лавина и те задушава без дори да го разбереш...
© Ааа Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
