9 jun 2019, 9:44

 Тобовци – продължение 

  Prosa » Otros
1112 0 0
Произведение от няколко части « към първа част
97 мин за четене

***

Декорът е същият, както в началото.

Идва Циганката. На гърба си носи цедило, в ръката – чанта. Оставя чантата, сваля внимателно цедилото, в което има повито в пелени бебе, поставя го на земята и се приближава до оградата на Ружа. Слага ръце, като фуния, около устата си и вика приглушено.

                                                            

ЦИГАНКАТА. Како Ружкеее! (Поглежда към бебето и пак се обръща към къщата.) Како Ружкеее!

 

Излиза Ружа. Бърше сълзите си, още плаче и хълца.

 

ЦИГАНКАТА. Какво ти е, како Ружке? Неква беля ли е станала?

РУЖА  (маха с ръка – „Остави, не питай!“). Ти къде се изгуби цяла седмица?

ЦИГАНКАТА. Нали се върнах?! Излъгах ли? Не съм!  (Тръгва към бебето, но се връща няколко крачки.) Донесох ти внука. Колкото е мой, толкова е и твой. И ти имаш право на това щастие. (Връща се, да вземе бебето.) Я, той се събудил! (Взема го и го подава на Пена.) Хайде, бабо, честита радост!

РУЖА (дърпа се, крие ръцете си зад гърба, не иска да го вземе). Какво е това?

ЦИГАНКАТА. Как какво? Човек! Внукът ти. Синът на Мойсей.

РУЖА (източва врат, наднича с недоверие). И защо ми го носиш?

ЦИГАНКАТА. Защото е най-големият сладур на света. Като го опознаеш, така ще го обикнеш, че и да си го искам обратно, няма да го даваш.

РУЖА. Не те разбирам. Какво искаш да кажеш? Искаш… да ми го оставиш ли?

ЦИГАНКАТА. Не, не искам, но се налага.

РУЖА (ужасена). Защо?

ЦИГАНКАТА. Защото първата дума, която каза, беше „баба“. На български! Не каза „пъй“ (вода) или „марò“ (хляб), а рече „баба“. Първо тебе потърси. Второ, майка му и баща му са в Германия. Трето, требва да влизам в болница, на операция, и няма кой да го гледа. Пък като кажеш, че не го искаш, все ще се намери някоя добра жена от махалата да се смили над горкото дете. Все още има добри хора на Земята. (Тръгва обратно с бебето на ръце, но не бърза и гледа през рамо.)

РУЖА. Чакай! (Настига я. Колебае се за миг, но изведнъж взема решение.) Дай ми го!

 

Циганката бързо ѝ подава бебето. Ружа го взема и започва с любопитство да го оглежда. С една ръка му оправя шапката и пелената... И се усмихва (за първи път)!

 

ЦИГАНКАТА. Голям е сладур, нали? Одрал е кожата на баща си.

РУЖА (след кратко замисляне). И на дядо си.

ЦИГАНКАТА. Кой е дядо му?

РУЖА (замечтано). Иван.

ЦИГАНКАТА. Кой Иван?

РУЖА. Иван Шишманов. Царя.

ЦИГАНКАТА (слага ръка на устата си в изненада). Ти затова ли… како Ружке?

РУЖА. Затова. Бяхме се врекли. Не сме се годили, нашите не знаеха, но се обичахме и щяхме да се вземем, но гадовете го убиха.

ЦИГАНКАТА. А защо му викаха Царя?

РУЖА. Защото беше от царско потекло. От рода на последния български цар, преди България да падне под турско робство.

ЦИГАНКАТА. Ами то излиза, че моят… твоят… нашият Мойсей е потомък на този цар! Във вените му тече царска кръв!

 

Ружа клати утвърдително глава.

 

ЦИГАНКАТА. Туй ще рече, че и синът на Мойсей…

РУЖА (въодушевено). Мислеха, че царският род се е затрил! Всички жалеха, че пет века и половина сме пазили тази синя кръв и накрая сме я загубили. Навремето Стефан Стамболов не повярвал, че пазим царския род. После казал, че ще дойде да се увери и ако е вярно… Ама го убили. Затова го убили, казват – да запазят трона за Кобургите. Така твърдеше моят Киро. А той много разбираше от история.

ЦИГАНКАТА. Не се е затрил българският царски род, како Ружке! Аз го опазих! Ние, циганите, го опазихме. И народните ви хора и ръченици свирим. Ако не сме ние…

РУЖА. Което си е верно, верно е. (Сочи с глава към бебето.) Как го кръстихте?

ЦИГАНКАТА. Няма значение ние как му викаме. Сега ти си му кръстница. Хайде, кръщавай го!

РУЖА (извиква въодушевено). Иван! Иван Шишман!

ЦИГАНКАТА  (прави кръстен знак над бебето). Кръщава се раб божи Иван Шишман, во имя Отца, Сина и Светаго Духа! Амин! (Кръсти се.)

РУЖА (целува бебето по челото и се кръсти). Амин! (Пак го целува и се кръсти.) Амин! (Трети път го целува, кръсти се и вика още по-въодушевено.) Амин! Ох, да беше жив моя Киро, как щеше да се радва!

ЦИГАНКАТА. Како Ружке, хайде да го внесем вътре, че му е време да яде. Трябва да му сменим и пелените. Сигур се е осрал до уши. Нищо, че е Иван Шишман. Царете и те акат и пишкат.

РУЖА. Кой ще го кърми?

ЦИГАНКАТА. Ти ще го кърмиш. (Смее се, понеже Ружа се стряска.) Не бой се! Той вече е голям. Яде всякакви манджи, стига да са на каша.

РУЖА. Колко е голям?

ЦИГАНКАТА (върви към чантата, обръща се). На седем месеца. (Изважда от чантата две шишета.) Нося ти две шишета с биберони – едно за вода, едно за каша. Каквото ядеш ти, това ще яде и той! Само че ще го мачкаш, да може да минава през дупката на биберона. Като се нахрани, ще го държиш на ръце, докато се оригне.

РУЖА. Наистина ли ще ми го оставиш?

ЦИГАНКАТА. Нали ти казах?! Налага се.

РУЖА. Колко време?

ЦИГАНКАТА. Какво колко време?

РУЖА. За колко време ще ми го оставиш?

ЦИГАНКАТА. За колкото искаш. Няма да се пазарим! Хайде сега, цигански работи няма да правим! Можеш да го гледаш докато тръгне на училище. Че вие тука нямате училище.

РУЖА. Училище има. Още стои. Само покривът му е паднал. Деца няма! Едно време бяхме осемдесет деца. Само до четвърти клас. Учехме в две стаи. В едната – първи и трети клас, в другата – втори и четвърти. Ееех…

 

Докато влизат в къщата си говорят:

 

ЦИГАНКАТА. Тензух и бархет…

РУЖА. Имам чисто нови чаршафи…

ЦИГАНКАТА. И да не са нови… Нещо старо…

РУЖА. Не може старо… Как старо?! Ще ги изпера и ще ги нарежа… Ти само ме научи как да го повивам!

ЦИГАНКАТА. Имаш ли шевна машина?

РУЖА. Имам. Сингер. Ръчна. Ще му ушия гащички…

ЦИГАНКАТА. И някаква рокличка, за отгоре…

РУЖА. Как рокля, нали е мъж?! Знам аз какво… На цялата махала шиех…

 

***

 Неда изнася покривка, постила масата, слага чинии и прибори. Връща се и донася тавата с петела. Марко слага шише с ракия и три чаши на масата, доволно потрива ръце и сяда.

 

НЕДА. Стани и иди да извикаш Ружа!

МАРКО. И от тука ще ме чуе. Ружооо! (Вика още по-силно.) Ружооо!

 

Излиза Ружа с пръст на устните и доближава оградата.

 

РУЖА. Шшшт, тихо! Тихо, ще събудиш бебето. Тъкмо заспа.

МАРКО и НЕДА (в един глас). Какво бебе?

РУЖА. Иван. Иван Шишман.

 

Марко и Неда я поглеждат под вежди неразбиращо. Излиза и Циганката.

 

МАРКО. Я, Софка кога е дошла?

НЕДА. Казах ти аз, че някой вика, а ти – така ми се е сторило.

МАРКО. Елате, да изядем Последния будител! Недо, донеси още една чиния!

 

Ружа и Циганката сядат, Неда донася чиния, прибори и чашка за Циганката. Ружа е седнала в края на пейката, до стола на Марко, но Неда я избутва и сяда на нейното място.

 

РУЖА (към Циганката). Спи ли?

ЦИГАНКАТА. Спи. Той когато е сух и нахранен, тъпан да му биеш на главата, не мож' го събуди.

МАРКО (към Циганката). Дете ли си довела?

ЦИГАНКАТА (сочи с пръст към Ружа). Тя му е баба.

РУЖА (сочи с пръст към Циганката). И тя му е баба.

ЦИГАНКАТА. Ей това искахме да ви кажем онзи ден.

РУЖА. Това е! Сега ще ви кажа. (Поема си дълбоко въздух и с облекчение въздъхва.) Като бях мома, родих незаконно. Двоен грях имам. Веднъж, че родих копеле, втори път, че го изоставих. Но сега, след толкова години, Господ е милостив и ми върна радостта от живота.

ЦИГАНКАТА (сочи с пръст към къщата на Ружа). Това дете е на сина ѝ. Донесох го. На седем месеца е. Тя му е баба.

РУЖА (сочи с пръст към Циганката).  И тя му е баба.

МАРКО. Какви ги говорите? … Това е някаква измама!

ЦИГАНКАТА (кръсти се). Честен кръст! Не лъжа!

РУЖА. Аз съм му баба.

ЦИГАНКАТА. И аз съм му баба.

НЕДА (към циганката). Значи си майка на майка му?

РУЖА. Не, на баща му.

МАРКО. Как тъй на баща му?! Нали ти си му майка?

РУЖА.  И двете сме му майки. Аз го родих, а тя го отгледала.

МАРКО. Аааа! Гледай ти, гледай ти…

НЕДА. И на кого прилича?

ЦИГАНКАТА. Иван ли? На баща си.

МАРКО. Кой е Иван?

ЦИГАНКАТА. Бебето.

НЕДА. Не бебето… искам да кажа… бащата на бебето на кого прилича? (Поглежда с недоверие към Марко).

РУЖА. Искаш да знаеш кой е бащата на сина ми ли? Той е този, за когото се бях сгодила. Който ми даде пръстен и на колене ме попита искам ли да се омъжа за него. После целува ръце на мама и тате, но гадовете го убиха като куче. Иван Шишманов е баща му. Ако беше жив, щеше да е най-щастливият дядо…

МАРКО (учудено). Иван? Царя?

НЕДА (към Марко). Видя ли, нали ти казвах?!

РУЖА. Ако беше жив…

 

Партийния влиза в двора.

 

ПАРТИЙНИЯ. Жив е! Жив е Царя! Каза, че му се  е родил внук. На него бил кръстен. Сега пеят и празнуват. (Сяда на свободния стол.)

НЕДА. Добре! Пийте, празнувайте, ама петелът ще изстине.

МАРКО (потрива ръце със задоволство, хваща тавата с две ръце, повдига я и пак я слага на масата). И така, дами и господа, ето че неизбежното най-после се случи. Дойде му и на него краят! (Разперва длани.) Свърши се. Това е последният Будител на Тобовци. (Сочи към петела в тавата.) Сега ще го изядем и всички ще бъдем щастливи.

НЕДА. Чак щастливи…

МАРКО. Добре де, права си. Щастливи – не, но доволни. Ние ще сме доволни, че няма да ни буди посред нощ, ще си напълним тумбаците… Кокошките ще са доволни, че няма да ги гони и кълве…

РУЖА. Ти, от името на кокошките недей да говориш! Не знаеш на тях какво им е, какво чувстват.

МАРКО. Кокошките нямат чувства.

НЕДА. Така ли? Само петлите имат?!

МАРКО. Защо така обръщате нещата? И да ви кажа… аз с вас не говоря. На него му говоря. Ей на тоя господин. (Светлините изгасват, само един прожектор е насочен към Марко, който говори на петела.) Казах ти аз, господине: „Ако искаш да живееш, спри да ни будиш!“ За кого пееш посред нощ? Помня, едно време… Един часà, малко след полунощ! Всичко живо спи. Балканът се смълчал, животните се притаили. Птиците се сгушили в гнездата си. Само Луната блещи отгоре и те търси с поглед. И като те намери, току те сръчка с един лъч, като с пръчка, и ти вреснеш. (Имитира кукуригане.) Разбудиш хората. Те после пак заспиват, ама не всички. Една портичка отсреща, през дерето, току изскърца, хлопне и по пътечката надолу зашляпат цървулите на чичо Дико Хлебаря. Отива да запали фурната, да омеси тесто, да изпече хляб за махалата. След два – три часа Луната се прехвърли от единия баир на другия и пак се опули и вземе да те търси. Промъкне дългата пръчка през букачките на Койчов бунар, промуши я през дъските на курника и пак те сръчка (Отново имитира кукуригане.). Разпееш се, развикаш се и отново разбудиш хората. При втори петли ставаха орачите. Впрягаха воловете и поемаха: едни надолу към лъките, други – нагоре към валозите. Домашните им оставаха да подремнат още малко. Докато не вреснеш за трети път, малко преди зазоряване. Тогава ставаха всички и се завърташе онова перило, дето ни върти в тепавицата на живота от адамово време и дъх не ни дава да си поемем, докле сме живи. А ти после цял ден гониш кокошките и ровиш на бунището. Докато пак се мръкне. И вече не ти трябва Луната. Изучил си се. Мрак непрогледен, а ти врещиш, даваш акъл кой накъде да поема. Помниш ли какво ти казах един ден? Помниш ли, господинчо? Казах ти, че вече не ни трябваш. (Повишава глас, говори отчетливо.) Не са ни нужни вече Будители, защото няма кого да будят.  Няма хлебари, няма орачи. Няма никой! (Сцената отново се осветява.) Ей тия само сме останали. А за нас не си струва да се дереш. (Вдига чашата си с ракия.) Да пием… за Бог да прости последния Будител на Тобовци!

 

Другите неохотно вдигат чаши.

 

НЕДА. Бог да прости умрелите!

РУЖА. И да има милост към живите!

 

Пауза. Настъпва конфузно мълчание.

 

ЦИГАНКАТА. Сега да имаше един касетофон… с балканска музика! Голям кеф! Можехме и да потанцуваме.

НЕДА. Нямаме касетофон.

РУЖА. И аз нямам.

МАРКО (замечтано). Едно време имахме оркестър. Най-добрият в целия троянски район! Тобовската духова музика! Две флигорни, кларинет, бас-баритон и тъпан с чинели. (Сочи към висящия на стената тъпан.) Земята трепереше, като засвирехме.

НЕДА. А ние играехме: хора, ръченици…

РУЖА. От Троян идваха да ни учат на валс и танго.

ПАРТИЙНИЯ (става). На Интернационала трябва да се марширува. (Запява.) „На крак, о парии презрени…“ Слушай моята команда! В колона по двама, строй се! Ходом, марш! (И пак сяда.)

ЦИГАНКАТА. Ние в махалата също имаме оркестър. Моят Мойсей е ръководител. Той свири на електронно пиано.

ПАРТИЙНИЯ. На пиано не трябва да се свири! Само на трезво! Да не се объркат нотите.

МАРКО. Ние бяхме слухари.

ЦИГАНКАТА. Моят Мойсей не е слухар. Той чете нотите като вестник. Пет години ходи на школа по акордеон. За другите не знам.

ПАРТИЙНИЯ. Другите и те са слухари, Всички свирят без ноти.

МАРКО. Кои всички?

ПАРТИЙНИЯ. Тобовската духова музика: две флигорни, бас-баритон и кларинет.

МАРКО. А тъпан и чинели имат ли? Тях кой ги бие?

ПАРТИЙНИЯ. Няма тъпан и чинели.

МАРКО. (става, отива до тъпана, сваля го от стената, премята каиша през рамо, оглежда го и го гали). Ех, мамка му и живот!

ПАРТИЙНИЯ. Ти си невинен, Марко. Те са виновни. Ти биеше тъпана за Интернационала, а те свиреха Дунавското.

МАРКО. И аз свирех Дунавското, но се уплаших. Излъгах! Дожаля ми животеца. Излъгах, че бия тъпана за Интернационала, уж ритъмът – същият… като на Дунавското… Така се оправдах: „Аз, другарю Партиен секретар – му рекох, – бия тъпана за Интернационала, а те защо свирят Дунавското – не знам. Тях питай!“ И с тоя ритъм продължих да се влача цял живот… Жалък като червей! И да се питам защо аз съм жив, а другарите ми ги затриха! За това съм виновен – че съм жив! Ах, мамка му!

 

Закача тъпана пак на стената. Сяда си на мястото явно разстроен. Неда го гали по главата, прегръща го и го утешава.

 

ПАРТИЙНИЯ (към Марко, с гузен поглед). Искаш ли да ти дам куфарчето с парите?

МАРКО. Защо? За да си изкупиш греховете ли? Аз на тебе отдавна съм простил. На себе си не мога.

 

Чува се плач на бебе. Циганката и Ружа стават.

 

РУЖА. Ти стой, аз ще го донеса. (Отива да вземе бебето.)

ЦИГАНКАТА. Ще видите какъв е сладур. Макар че не ми дава да го глезя. Като взема да му се радвам, бърчи вежди и ме гледа строго – иска да ми каже: „Бабо Софке, не ме занимавай с глупости! Аз не съм като другите. Мене ме чакат големи дела… държавни работи!“ Баща му, Мойсей, беше същият. От малък все искаше да командва. Мечтаеше да стане диригент. Като проходи и му направихме прощъпулник… и търкулнах аз питата… той се затича и взе пръчката. Едни рекоха туй е камшик, голям каруцар ще стане. А то било диригентска палка. Сега кара фаетон в Берлин, но и цял оркестър ръководи. С нетърпение чакам малкия да проходи, да видя каква играчка ще си избере. Казвам ви – това дете не е като другите…

 

***

РУЖА  (носи бебето). Пак е напълнил гащите.

ЦИГАНКАТА (взема го, разгръща пелената и наднича). Не е. Само е пръцнал. (Към другите.) С извинение, те и царете пръцкат. Нали, бате Марко?

МАРКО. Не знам. Аз съм против монархията.

ПАРТИЙНИЯ. Чиста и свята Република!

ЦИГАНКАТА. Щеше да ми казваш, бате Марко, защо стоите в този пущинак – само вие, четиримата.

РУЖА. Той, Партийния, скоро дойде, да си зарови куфарчето.

ПАРТИЙНИЯ. Не съм го заровил.

МАРКО. Я го дай, да видя нещо! (Протяга ръце към бебето, Циганката му го подава. Марко го гледа и се смее.)

РУЖА. Какво смешно има?

МАРКО. Нищо. Сетих се… баща ми, Бог да го прости, беше много умен човек. Веднъж ме попита: „Марко, виждал ли си дебело циганче с очила?“ Това беше преди много години. Замислих се… замислих се… Ами, не съм! А българчета – дебели и очилати – колкото щеш. „Появят ли се дебели и очилати деца в една нация, Марко – рече тате, – тя е на изчезване. Ние ще изчезнем, циганите ще ни наследят.“ Има ли във вашата махала, Софке, дебели циганчета с очила?

ЦИГАНКАТА. Ами че… има. Не са много, но се срещат.

МАРКО (смее се). Уж – умен човек, баща ми, ама ще излезе малко глупав.

НЕДА. Умният знае, мъдрият предвижда.

ЦИГАНКАТА. Някои неща нито умните, нито мъдрите ги знаят. Питай простия – ще ти каже. Миналата седмица, като се прибрах в махалата, легнах си вечерта и като се ококорих… Не мога да заспя! Мислех си за вашия гарван Гробар, дето заровил жълъда. Мисля си и сън не ме хваща. По едно време чувам съседа, дядо Демир, кашля на двора. Погледнах – седнал отвън и пуши. Ще го питам, рекох си, той може да знае. Нищо, че е прост като бобено семе. Неграмотен, не може да чете и пише. Цял живот само калайдисвал и улуци правил. „Бай Демире, тъй и тъй… разказах му целия случай. Знаеш ли защо гарванът заровил жълъда?“ „Знам – вика. – Как да не знам!“ (Циганката поглежда към бебето и се усмихва. Марко още го държи на ръце и леко го люлее, но сега всички очакват с нарастващо напрежение да разгадаят трийсетгодишната мистерия.) Нали е много сладък, бате Марко? Всички жени от махалата…

 

В един глас Марко, Неда и Ружа я прекъсват. 

 

МАРКО. Какво ти каза бай Демир?

НЕДА. Не се отплесвай, ами кажи…

РУЖА. Това го виждаме, кажи за жълъда!

ЦИГАНКАТА (поглежда ги, доволна, че е постигнала желания ефект и че те, умните, не знаят това, което знае простият циганин). Рече ми: „Софке, дали е птица, дали човек – все едно и също е, джанъм. И при кучето е така – кокала не го яде, но и на другите не го дава.“

 

Всички се смълчават и осмислят какво е искал да каже бай Демир.

 

ЦИГАНКАТА. И друга една работа го попитах. Много си говорихме с него онази вечер! Попитах го: „Дядо Демире, ако ти дадат едно куфарче, пълно с пари, какво ще направиш?“

ПАРТИЙНИЯ. Не, парите не ги давам! Те са за новата власт. С тях ще построим новия комунизъм.

МАРКО. Хе-хе! Софке, ти ще излезеш умна жена! Какви ти идват на акъла! Да ти призная, и аз съм си го мислил туй нещо. Какво щях да направя с тия пари, ако бях на мястото на Партийния.

ПАРТИЙНИЯ. Те и на други дадоха.

РУЖА (към Циганката). И какво ти каза Демир?

ЦИГАНКАТА. Каза ми: „Ще умра.“ Така ми рече: „Ще умра, Софке, от ядене и пиене! Както умря Пенко Вола от Врабево, като му върнаха сто декара овощни градини. Тръгна да ги чисти и пресажда. Денонощно! Не издържа и пукна от много работа. Получи инфаркт.“

РУЖА. Не сте разбрали. Знам го тоя случай. Не е получил инфаркт от работа, а от радост, от вълнение. Жена му получила по наследство над двеста декара плодородна земя. Показала му протокола за въвод  във владение и той се смаял. Хванал се първо за главата, после за сърцето… и се гътнал.

МАРКО. Като ида в поземлената и на мен ще ми дадат документ. Повечето земи тук се водят на мое име. Преди национализацията с баща ми изкупихме земята от реката до билото.

НЕДА. Лошото е, че не може да се докаже. Всички регистри са изгорени.

ПАРТИЙНИЯ. Аз ще ви дам документи. На всички. За много земя. Частната собственост – задължителна!

РУЖА. Малеее, и като настъпи една всеобща радост! Ще измрем всички от кеф.

МАРКО (към Циганката). А ти, Софке, какво би направила с едно такова куфарче?

 ЦИГАНКАТА. Много мислих, бате Марко, после, като си легнах. То това са глупости, защото на мен няма кой да ми даде толкоз много пари, ама измислих… да купя на моя Мойсей… на нашия Мойсей (Поглежда към Пена.) каляска с четири коня. Това му е мечтата на момчето. Ако стигнат.

МАРКО. Ще стигнат и ще останат.

ЦИГАНКАТА. Ако останат… Няма да останат, бате Марко! Нали ви казах, имам и други деца. Седем са ми живи. Две починаха. После, като си легнах, цяла нощ правих сметка на кого какво ще купя. И така съм заспала. Сутринта, като се събудих и започнах да си броя парите, взех да се чудя какво ще сготвя, че те, пущините, не стигат за нищо.

РУЖА. Аз такива сметки не мога да правя, защото не знам кое колко струва, но ако стигат тия пари, бих направила една пристройка… или втори етаж. Най-добре е втори етаж. За внука… за Иванчо.

МАРКО. Ти нормална ли си?! Как ще вдигаш втори етаж върху тези слаби основи?!  Най-добре е да бутнете старата, и без това е на сто години, само дето не е паднала, и да направите една нова, хубава къща. Иначе мястото е добро. Ние тука сме с най-хубав изглед!

НЕДА. Много сте смешни! Все едно, че са ви дали парите и до месец – два трябва да ги похарчите…

ПАРТИЙНИЯ. Не! Забранявам да се харчат парите! Те са нужни на новата власт. За изграждане на Новия комунизъм.

НЕДА. И за какво са ви пари? Като върнете земята и добитъка на хората, те да се оправят. Какво ще строите?

ПАРТИЙНИЯ (оглежда се важно). Стена!

НЕДА. Каква стена?

ПАРТИЙНИЯ. Великата Тобовска стена! Новият Велик комунизъм – идеологията на бъдещата Велика Тобовска империя, уважаеми другарки и другари, ще бъде надеждно защитен от Великата Тобовска стена.

МАРКО. Ооо, стига, че ми писна от твоите глупости!

ЦИГАНКАТА (иронично). Бате Марко, ние с тебе може да не сме съгласни с Партийния, но трябва да сме готови да умрем, той слободно да си каже мнението.

МАРКО (смее се).  Хе-хе! Запомнила си го! Умна жена си ти, Софке!

НЕДА. Всички сте много умни, но говорите глупости. Къщи строите, каруци и коне купувате, Велика Тобовска стена издигате… Но не сте разбрали най-важното. Трябва да се инвестира в културата и образованието на децата.

РУЖА. Нали това казвам и аз. Да има Иванчо собствена стая, библиотека с много книги. Да чете, да учи… да стане добър и уважаван човек. Няма по-голяма радост от това. Най-важни са децата. Те осмислят живота на човека.   

 

Марко, Неда и Партийния клатят глави в съгласие. После се усещат и в един глас вика:.

 

МАРКО, НЕДА и ПАРТИЙНИЯ: Да, ама деца няма!

НЕДА. То и пари няма.

ПАРТИЙНИЯ (клати глава и хитро се усмихва). Има, имааа…

ЦИГАНКАТА (става права). Чуйте ме, добри хора! Искам да ви кажа нещо важно. Пари и да няма, трябва да се намерят.

ПАРТИЙНИЯ. Има, имааа.

ЦИГАНКАТА. Защото много скоро тука, на това свято място, Тобовци, ще дойдат много деца.

 

Другите се разшумяват, споглеждат се учудено.

 

МАРКО. Как така?

НЕДА. Откъде деца?

РУЖА. То и сега има. (Сочи към бебето.)

ЦИГАНКАТА. Говорих по скайпа с нашите хора в Германия. Всичко им разказах. Мойсей е съгласен. Ще ги поведе. Вече ги води. Ще ги прекарам, казва, през цяла Европа, като през пустиня, че като пристигнем там, на Тобовци, всички да извикат в един глас: „Това е Раят! Това е Обетованата земя!“ Паша има за конете, чист въздух, бистри потоци…

НЕДА. А те какво ще ядат?

ЦИГАНКАТА. Кои те?

НЕДА. Хората.

РУЖА. Погледнете птиците небесни! Нито сеят, нито жънат, нито в житница събират. А Господ ги храни. Хората не са ли по-важни от тях?

МАРКО. Те, ако чакат на Господ… Трябва да се трудят! Знам какво ще стане. Ще стоят докато оберем овошките и щом падне първия сняг… а може и по-рано…

ПАРТИЙНИЯ. Няма да могат да избягат! До тогава ще построим Великата Тобовска стена. Новият Манифест ще стане закон!

МАРКО. Това, за стената, са идиотщини, но като се замисля, тука наистина е раят на Земята и ако имат малко акъл в главите си и не ги мързи, чудеса могат да се направят! Паша за животните – колкото щеш. Суровина за месопреработване и млекопреработване. Гори, дървен материал, мебелна промишленост…

            РУЖА. За това трябват много пари, Марко!

            ПАРТИЙНИЯ. Има пари, имааа!

            НЕДА. И много работа.

            ЦИГАНКАТА. Те, на Партийния парите, е ясно, че вече са невалидни, ами дайте да видим откъде можете да изтеглите някой лев или да продадете някой имот, че като дойдат нашите хора, барем за хляб и манджа да има… И на децата дрешки и обувки да купим.

            НЕДА. Каса бира, шпек салам…

            ЦИГАНКАТА. Како, те тия работи са после. Сега хората идват с най-сериозни намерения. Искат да запазят българщината в това райско кътче – Тобовци. И ние трябва да им помогнем. Иначе… Ако не им хареса и се върнат… Край! Тоя Будител, дето го изядохме, наистина ще е последният.

            ПАРТИЙНИЯ. Никакво връщане! Ще издигнем стена! Който не иска мира, на му секира. Ще викат после: „Птички да бяхме, нямаше да можем да прехвръкнем.“

            РУЖА. На сила хубост не става.

            ЦИГАНКАТА. Турците казват: „Зорлем гьозьолюк олмаз.“

            МАРКО. Не става ли?! Затова еничарите питали нашите мъже: „Как се харесваш, гяур, с чалма или без глава?“ Доброволно сме избирали… не е било насила. Зорлем гьозьолюк олмаз?!

            НЕДА. Това е минало. Стига сте се връщали! Само ровите кокалите на умрелите!

            РУЖА. Историята трябва да се знае и помни, за да не се повтарят грешките.

            МАРКО. Глупак е не този, който греши, а който си повтаря грешките.

            РУЖА. Ама то… кой не греши, Марко? Може ли жив човек да не греши? Да не се караме сега за нищо, ами да видим как ще посрещнем хората! Кога мислиш, че ще пристигнат, Софке?

            МАРКО. Мойсей е водил евреите четирийсет години през пустинята, докато стигнат Обетованата земя.

ЦИГАНКАТА. Не знам, како Ружке. Мойсей ми каза, че са тръгнали, ама кога ще пристигнат… Не знам. Щеше да ми казваш, бате Марко, защо сте останали да живеете тука, в тоя пущинак, в това райско кътче – Тобовци.

МАРКО. Друг път ще ти кажа. Сега нямам време. (Подава бебето на Циганката. Става и запрята ръкави.) Имам работа. Мислех с този материал, дето ми остана от благуна, да направя още два ковчега – един за Неда и един за Ружа, ама сега, като се обърнаха така нещата, реших друго. Ще направя нещо, което не е за смърт, а за живот. (Към Циганката.) Твоите хора знаят ли как да стигнат до тук? Знаят ли пътя.

ПАРТИЙНИЯ. Ако ви попитат: „Другари, как да намерим пътя, за да дойдем при вас?“, кажете им – в Новия Манифест е записано (размахва тетрадката): „Ние сме Пътят, Истината и Животът.“

РУЖА. И да не знаят, сърцето ще ги води.  

НЕДА (иронично). И Господ вървеше пред тях денем като облачен стълб, а нощем като огнен стълб и им светеше…

ЦИГАНКАТА. Ако не знаят, ще питат. Моите не са от срамливите. Хич даже.

 

***

Оградата между двете къщи я няма. На нейно място са издигнати катерушки. Построена е детска площадка. Ковчегът е изправен до марковата къща. Тъпанът продължава да виси на стената.

Марко довършва строителството на катерушките. Неда му подава материали. Пред къщата на Ружа, на един ябълков клон, е вързано цедилото с бебето. Ружа го люлее. Циганката говори по мобилен телефон. Партийния го няма.

 

ЦИГАНКАТА (прибира телефона в джоба си). Бате Марко, почини си малко! Цяла седмица се блъскаш. Моите хора скоро ще дойдат, ще ти помогнат.

МАРКО. Така съм свикнал. Да не разчитам на чужда помощ. На вълка затова му е здрав вратът, защото сам си върши работата.

ЦИГАНКАТА. Тя, тази помощ, няма да е чужда. Нали сме свои хора вече?! Един хомот ще теглим. Една земя ще орем.

МАРКО. Не знам – да орем ли, да сеем ли?! Заразена е тая земя, Софке! Отровена е!

ЦИГАНКАТА. Че как тъй?! С ДеДеТе ли сте я пръскали?

МАРКО. По-лошо.

ЦИГАНКАТА. От Чернобил… атомен дъжд ли валя?

МАРКО. По-лошо.

ЦИГАНКАТА. Че какво по-лошо?

МАРКО (спира да работи, подпира се на една дъска и се вторачва в Циганката). Отровена е с човешка мъка.

НЕДА (укорително). Като вземеш така да говориш…

МАРКО. Истина е! С кръв, пот и сълзи е напоена. Векове трябва да минат, за да се изчисти.

НЕДА. Не го слушай, Софке! Той все така си приказва. Ако знаеш колко весело си живеехме! Песни, хорà…

РУЖА (приближава към тях). Любов! Най-хубавите ни години тука са минали. Верно казва Неда. Може да е имало несгоди, но докато бяхме тука всички заедно, живеехме най-щастливия живот на Земята.

МАРКО. Аз за това не говоря.

НЕДА. И това трябва да се каже, за да се помни. Да не излезе, че в робство сме се родили и в робство сме живели.

МАРКО. Аз за това не говоря. А за онзи огън, дето опустоши душите ни.

РУЖА. Ти така кажи, а не – земята…

МАРКО. То е едно и също. Защото човек от земята идва и в земята се връща. И ако душата му е отровена, заразена… и земята ще е такава. Ако душата му е изпепелена и земята ще е такава. А през пепел, Софке, огън не минава. И със земята е така. Драснеш кибрита, подпалиш наоколо шипките и къпините, стигне огънят до твоя синор и изгасне. До там! Защото земята е обгорена, душата – изпепелена. А без огън не става. Трябва да ти трепка отвътре, да те сгрява, да ти дава сили.

РУЖА. Като те слуша човек, Марко, ще рече, че като са ти взели земята и животът е свършил.

МАРКО. Може и така да се каже.

ЦИГАНКАТА. Тогава защо стоиш тука? Колко пъти те питам?! Не казваш.

МАРКО (разпалено). Защото тук са ми корените.

ЦИГАНКАТА. Нали са ти взели земята?! Като нямаш земя, нямаш и корени.

 

Марко леко се олюлява. С едната ръка си изтрива потта от челото, с другата си разтрива гърдите. Нещо го стяга, задушава.

 

НЕДА. Повече от трийсет години все за това си говорим. Човекът е като дървото. Крепят го корените. Клоните можеш да ги окастриш, други ще израснат и ще живее. Отсечеш ли му корените – умира.

МАРКО (с по-тих глас). А корените на човека какво са? Корените на човека, Софке, са… (Прави болезнена гримаса и пак си разтрива гърпдите.)

РУЖА. Любов! Любов!

ЦИГАНКАТА. Коя любов?

МАРКО. Виждаш ли?! Питаш коя любов. И правилно питаш. Няма една любов.

НЕДА. Няма един корен. Много са.

МАРКО. Всяко живо същество има нужда от храна, топлина, закрила…

РУЖА. Любов!

МАРКО. Тук са ме кърмили, отгледали, обичали. Тук са ми най-хубавите спомени от детството и младостта. Как да ти го обясня? То трябва да се почувства.

ЦИГАНКАТА. Бате Марко, ама нали това са мисли, спомени! Човек може да ги носи със себе си и на край света.

МАРКО. Може, но те винаги ще го теглят към това място, наречено Роден край. Ще го теглят, ще го опъват… Една сърдечна болка ще го пронизва. Както мен сега… (Отново си разтрива с лявата ръка гърдите в сърдечната област.)

 

На сцената излиза Партийния. Носи черно куфарче, което явно не е леко, защото го носи на каишка, през врата, с едната си ръка го държи отдолу, а другата размахва  въодушевено. Макар леко прегърбен и изкривен, неумело подскача от радост.

 

ПАРТИЙНИЯ. Идат! Идат!

ЦИГАНКАТА. Къде ги видя? Преди малко говорих с тях. Бяха на моста в Зла река.

РУЖА. Кой идва?

ПАРТИЙНИЯ. Всички от пещерата.

РУЖА. Защо ще идват?

ПАРТИЙНИЯ. Заради генофонда. Казах им, че сме изяли Последния будител и скоро тука няма да има никой. Край на Тобовци! Край на българщината!

ЦИГАНКАТА. Как така… Нали нашите идват… Мойсей ги води през пустинята!

РУЖА. И дете имаме вече! Не кой да е, а Иван Шишман – наследник на царския род.

ЦИГАНКАТА. Те сега ще се сбият и ще се изколят! Като знам нашите какви са буйни и как лесно се палят!

РУЖА. Ще стане голяма беля!

ЦИГАНКАТА (към Партийния). Не можеш ли да ги върнеш?

ПАРТИЙНИЯ. Мога да опитам. Ще говоря с началника им.

МАРКО. Кой им е началник.

ПАРТИЙНИЯ. Нали ви казах – младият даскал.

НЕДА. Малеее, сега стана белята! Тия ще вдигнат въстание! Край! Изгоряха ни къщите! Ще дойде башибозукът, ще ни изколят и ще ни подпалят!

МАРКО. Какви глупости говориш, ма? Няма вече башибозук.

ПАРТИЙНИЯ. Нашите ще дойдат – новите комунисти.

РУЖА. Тия са по лоши.

МАРКО. Чакайте, успокойте се! Имам предложение.

РУЖА. И аз имам. Едната група ще се засели в Горните Тобовци, другата – в Долните Тобовци.

МАРКО. Не! Категорично съм против. Тази грешка не трябва да се провтаря – да разделяме България на три царства.

РУЖА. На две, не на три.

МАРКО. На две, на три – все ще е грешка. Затова аз предлагам да гласуваме. Да гласуваме на кого да завещаем Тобовци. От нас зависи. На това му казват демокрация. На гръцки демос означава народ, а кратос – управление.

НЕДА. Аз съм „за“.

МАРКО (към Неда). Чакай, още не съм питал за кого ще гласуваш!

НЕДА. Не казвам за кого. Казвам, че съм за гласуването, за демокрацията.

ЦИГАНКАТА. И аз съм „за“.

МАРКО. Ти нямаш право да гласуваш.

ЦИГАНКАТА. Защо?

МАРКО. Защото не си от Тобовци.

ЦИГАНКАТА. Но съм българка! Всички сме българи!

МАРКО. Но не всички са от Тобовци.

РУЖА. Ето, затова избухват революциите. Този урок на историята, Марко, май си го пропуснал! Моят Киро…

ЦИГАНКАТА (сърдито). Добре, гласувайте си! Няма да ви се меся, но не е справедливо. И аз съм българка.

МАРКО. И така, преминаваме към гласуване. Който е за нашите хора от пещерата, те да владеят Тобовци, моля да гласува с вдигане на ръка!

 

Марко и Партийния вдигат ръце. Марко се оглежда, вдига поглед към собствената си ръка. Брои.

 

МАРКО. Който е за другите, хората на Мойсей, те да владеят Тобовци, моля да гласува!

 

Ружа и Неда вдигат ръце. Марко сочи с пръст и брои.

 

МАРКО. Въздържали се?

 

Циганката вдига ръка.

 

МАРКО (към Циганката). Ти, защо гласуваш? Нали се разбрахме, че нямаш право. Сега трябва да се прегласува.

РУЖА (към Марко). Не са прави на улав! Втори път няма да гласуваме. Гласовете са разделени поравно, два на два. Няма победител. Какво ще правим сега?

МАРКО. Не знам. Вие кажете.

НЕДА. И аз не знам.

ПАРТИЙНИЯ. Мен ако питате…

МАРКО (прекъсва го ядосано). Тебе никой не те пита!

РУЖА. И аз не знам.

ЦИГАНКАТА. Аз си мълча, защото и мен никой не ме пита.

МАРКО. Кажи, Софке! Но да знаеш, че това не влияе на резултата.

ЦИГАНКАТА. И аз не знам, но знам какво щеше да каже дядо Демир, ако можехме да го попитаме.

 

Всички се споглеждат и в един глас питат.

 

ВСИЧКИ. Какво?

ЦИГАНКАТА. Ама, нали е много сладък Иванчо?! (Поглежда към бебето, което спи в цедилото под ябълката.) Най-големият сладур на света…

 

Номерът с нагнетяване на напрежението и този път сработва. Всички са изнервени, а Циганката е доволна и се прави на важна.

 

МАРКО. Какво щеше да каже бай Демир?

РУЖА. Това го знаем, ти кажи…

НЕДА. Не ни мъчи, кажи за дядо Демир!

ЦИГАНКАТА (доволна, че един прост циганин знае повече от тях). Щеше да каже: „Съединението прави силата.“

ПАРТИЙНИЯ (получава прозрение). Пролетарии от всички страни, съединявайте се!

МАРКО. Да ги съберем?!

НЕДА. Да ги съберем, пък те да се оправят!

ПАРТИЙНИЯ. Съединението прави силата.

РУЖА. Може пък да се обикнат.

ЦИГАНКАТА (върти ръцете в китките, щрака с пръсти и пее). Чае шукарие…

 

Марко се хваща за сърцето, свлича се на земята и всички разбират, че му е много зле и работата е сериозна. Неда тичешком донася вода, мие му лицето. През това време Ружа му взема главата в скута си, а Циганката му разкопчава ризата и с полата си му прави вятър.

 

ЦИГАНКАТА. Дръж се, бате Марко! Баш сега не бива да умиргаш. Голям джумбаре ши прайм! Най-интересното ши опущиш.

РУЖА. Марко, трябва да покажеш на Иванчо местностите, да му разкажеш легендите!

ПАРТИЙНИЯ. Марко, обещах на тобовци с теб да направим ремонт на училището. Затова нося куфарчето. Ще купим цигли и дървен материал.

НЕДА. Нали щеше завещание да пишеш, Марко? Какви ги вършиш? Не си го написал още.

ЦИГАНКАТА. Най-важно е завещанието! Всичко друго – кръщене, погребение – може да почака. (Към Партийния.) Другарю Партиен, ти не разбра ли? Парите са ти невалидни.

ПАРТИЙНИЯ. Не са пари. (Отваря куфарчето и се вижда, че вътре има кюлчета от злато.) А злато! (Затваря куфарчето и се чука с един пръст по главата.) Не съм толкова глупав. Обърнах парите в злато.

 

Всички се хващат за главите.

 

НЕДА. С това злато наистина си построил комунизма!

ПАРТИЙНИЯ. Няма да строя комунизъм. Обещах на всички тобовци.

РУЖА. Ще ни оградиш със стена.

ПАРТИЙНИЯ. И стена няма да градя. Няма нужда. Тя стената ви е в главите. (Чука се с пръст по главата.)

ЦИГАНКАТА. Какво ще правиш с толкоз много пари, другарю Партиен?

ПАРТИЙНИЯ. Обещах им, ако дойдат и възродят Тобовци, да направим с Марко ремонт на училището.

МАРКО (изправя глава, бавно се надига и сяда). Нямам сили. Не мога. Моля ви, помогнете ми да си напиша завещанието! Дайте лист и писалка! (Партийния къса един лист от тетрадката и му го подава, заедно с молива. Марко гледа безчувствената си ръка.) Няма да мога. Някой да пише, аз ще диктувам!

ПАРТИЙНИЯ (взема листа и молива). Аз ще пиша!

МАРКО. Софке, гледай дали вярно записва!

ЦИГАНКАТА. Ще гледам, бате Марко.

 

Циганката придърпва куфарчето към себе си, но Партийния вижда, дръпва го от ръцете ѝ, слага го на коленете си и полага листа върху него.

 

МАРКО (към Партийния). Готов ли си?

ПАРТИЙНИЯ. Готов съм.

МАРКО (бавно, прочувствено). Аз, Марко Тобовски, в пълно съзнание и по своя воля завещавам: това небе над родната ми махала Тобовци, с облаците, Слънцето, Луната, звездите, изгрева и залеза, преспите сняг, канарите, пенливите водопади, полетът на птиците, синьото на реките, зеленото на ливадите, цветовете на дъгата – всичко онова, което минава през очите и изпълва с вълнение сърцето. Завещавам аромата на билките, на майчината пазва, мириса на пръст и прясно окосена трева… Завещавам песните на птиците, жуженето на пчелите, ромона на поточето, уплашения рев на сърната, почукването на кълвача; вкуса на топлия хляб с шарена сол, сладостта на водата от Тобовските извори. Завещавам порива на вятъра, милувката на топлия дъжд… Завещавам… (задъхва се и кашля) непокорния  и свободолюбив дух на българина…

Аз, Марко Тобовски, в пълно съзнание и по своя воля… (Пак се задъхва и кашля. Към Партийния, с последни сили.) Записа ли?

ПАРТИЙНИЯ. Записах.

МАРКО. Дай да подпиша! (Партийния му подава листа и Марко подписва. Към Циганката.) Гледа ли дали вярно записва?

ЦИГАНКАТА. Гледах, ама съм неграмотна. Обаче слушах внимателно, бате Марко. Ами ти… не каза на кого завещаваш тия хубави работи!

МАРКО (връща листа на Партийния). Пиши! Завещавам ги на тези, които имат сетивата... Не! Задраскай го! Задраска ли го? (Партийния и Циганката кимат утвърдително.)  … На които сърцата се вълнуват… Не! И това го задраскай! Задраска ли го? (Партийния и Циганката кимат утвърдително.)

ЦИГАНКАТА (взема листа от Партийния). Бате Марко, и така е добре. Ние сме свои хора. Ще се разберем. (Към Партийния.) Другарю Партиен, като направиш ремонт на училището, ако останат малко пари, ще купиш ли на моя Мойсей една каляска с четири коня?

ПАРТИЙНИЯ. Ще му купя.

РУЖА. А на моя Иванчо… на Иван Шишман, ако не втори етаж, поне една малка пристройка с библиотека ще направиш ли?

ПАРТИЙНИЯ. Ще му направя.

НЕДА. Ей, това не са малко пари! Ще има за всички. Но честно да ви кажа, аз за себе си не знам какво да искам. Ще питам синовете, като си дойдат от Германия.

ЦИГАНКАТА (към Партийния). Такъв добър човек си, другарю Партиен, а как говореха до сега за тебе!

ПАРТИЙНИЯ. Марко, а ти… Като направим ремонта… ако останат пари, какво да ти купя? Какво желание имаш?

МАРКО. Помниш ли, Партиен, когато подкарахте другарите ми… и повече не ги върнахте, с мен какво направихте?

ПАРТИЙНИЯ. Не помня. Забравил съм.

МАРКО. Останах да бия тъпана, да си пея сам Интернационала и да марширувам. Цял ден и цяла нощ обикалях мегдана, за наказание.

ПАРТИЙНИЯ. Не помня.

МАРКО. От тогава имам едно желание – някой ден, аз да бия тъпана, а ти… ей там, на мегдана… да играеш Дунавското.

 ЦИГАНКАТА (слага пръст на устните си). Шшшт, тихо! Чувате ли?

 

Чува се тиха музика от аудио-уредба – Циганският химн. Изпълнява се от духов оркестър.

 

ЦИГАНКАТА. Идат! Моите хора идат! Носят и касетофон! Нали ти казах, бате Марко? Голям джумбаре ши прайм!

 

От другия край на сцената, но някъде високо, се чува друга музика. Пак от духов оркестър, но без ударни инструменти. Свири Дунавското хоро. Тоналността е същата,  ритъмът като темпо – също. Двете мелодии се преплитат и на моменти ту звучат като една, ту се разделят.

 

ПАРТИЙНИЯ. И нашите идат!

МАРКО (заслушва се). Няма тъпан! Как – Дунавско хоро без тъпан?! Дайте ми тъпана!

 

Неда откача тъпана от стената и му го занася. Марко застава на коляно, с едната ръка хваща чинела, с другата палката, замахва… но нещо го срязва и се сгърчва.

 

МАРКО. Не мога! (Пак се опитва, замахва… и пак се свива.) Не мога!

 

Партийния отива до него, премята тъпана през рамо, хваща с една ръка чинела, с другата палката и започва да ги бие. Отначало плахо, след това – все по-умело. Звукът от Дунавското хоро се усилва. В записа вече има и ударни инструменти. Циганският химн постепенно напълно е заглушен. Трите жени се хващат за ръце и започват да играят Право хоро. След тях Партийния бие тъпана и също играе.

 

ПАРТИЙНИЯ (вика, за да надвика музиката). Сам ще си го бия, Марко, и ще играя Дунавското. Ако трябва – цял ден и цяла нощ.

НЕДА. И я с тобо.

ЦИГАНКАТА. И я с тобо. Съединението прави силата.

ПАРТИЙНИЯ. Като огън ще минем през тази земя, Маркооо. Ще я подпалим отвсякъде.

НЕДА. Има още огън в душите ни!

РУЖА. Държим се! Здрави са ни корените!

МАРКО (лежи на хълбок, удря с юмрук по земята в такт и вика). Ааах, мамка му! … Ще живея!… Няма да се давам!

ВСИЧКИ (в един глас, ритмично). И ние с тобо!

МАРКО. Ще строя къщи… детски площадки!

ВСИЧКИ (в един глас, ритмично). И ние с тобо!

МАРКО. Ще изора… и засея земята!

ВСИЧКИ (в един глас, ритмично). И ние с тобо!

МАРКО. Ще  обичам… и ще се радвам на живота!

ВСИЧКИ (в един глас, ритмично). И ние с тобо!

 

Партийния отива до Марко, помага му да застане на коляно и поставя тъпана пред него. Марко започва да го бие. Отначало слабо, неуверено, след това все по-силно и по-силно. От време на време от гърлото му се изтръгва яростен вик: “И я с тобооо!“

На сцената излизат хора – сценични работници, от публиката, залавят се на хорото и играят. Марко продължава да бие тъпана и яростно да вика: „И я с тобооо!“

 

 

Край

© Мильо Велчев Todos los derechos reservados

Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
Propuestas
: ??:??