Tой - хлебарката

В стаята на едно студентско общежитие се луташе Той. Търсеше храна. Не, не беше гладен. По-скоро му беше скучно. Той беше хлебарка, която беше от мъжки пол, тъкмо навършила полова зрялост. Но както студентите в седми блок, така и Той не мислеше още да се задоми. За какво му и трябва това. И без това сега майка му го командва и тормози да ходи за храна. А Той не си падаше много, много по това да търси храна. Той си имаше свои мечти...

В стаята нямаше нищо за ядене, нито една трошичка. „Това бяха най-чистите студенти в този блок" - каза си Той. И сега какво ще прави. Ако и днес се прибереше без храна, майка му щеше да го изгони от къщи. Застана пред асансьора и зачака. Мързеше го да се спуска по стълбите. Късметът му го споходи бързо. Вратата на асансьора се отвори и от там излязоха трима човеци - две момчета и едно момиче. Те носеха пици от пицарията отсреща. Той ги позагледа и реши да тръгне след тях. Когато влезе в тяхната стая си каза: „О, небеса тук е хлебарският рай." И наистина, помещението беше пълно с изоставени хранителни отпадъци. На бюрата имаше немити от доста време чаши, гарнирани с пластмасови чинийки с чипс и солети вътре. По земята трохи от поне един месец престояли, в един от ъглите имаше разлят сок и никой не се беше постарал да го изчисти.

Той се вмъкна незабелязано, покатери се бързо по едно от бюрата, хапна набързо от превъзходно престоялият чипс, после отмъкна едно парче и се запъти отново към асансьора. Асансьора беше още там и той се пъхна под вратата вътре. Молеше се на Великата майка хлебарка да не се качи някоя друга хлебарка, защото щеше да се наложи да брани храната си. След малко се качи едно човешко същество  от женски пол. Мале, колко отвратително смърдеше. Беше с много гаден за него на мирис, парфюм. Разумното натисна копчето и асансьорът тръгна надолу. Той беше щастлив.   Асансьорът спря на първия етаж. Той се шмугна под вратата още преди тя да я е отворила. „Ура, въздух, най-после" - пое си кислород Той. От там веднага се запъти към мазето, неговия роден дом.

На вратата го посрещнаха подобаващо.

- Какво носиш, гадно червейоподобно? - Майка му Хлебуна и днес не беше на кеф. Той си мислеше, че това може и да е от критическата. Но може баща му, както и братята, и сестрите му да са прави, че май винаги си е била толкоз проклета.

- Маме, нося ти, днес ти нося чипс. - Каза нежно той и поднесе чипса.

- Браво и ти един ден да си заслужиш спането. - Очите и се ококориха лакомо.

Той се сбогува с майка си като даде лъжливото обяснение, че отива да се срещне с една негова трета братовчедка. Но всъщност не беше точно така. Той отиваше да диша изпарения в канала. Това го караше да се чувства много щастлив, това го отвеждаше в други нереални светове. Където нямаше никой, нямаше я мама Хлебуна да го кара да ходи за храна, нямаше ги разните хлебарки рекетьори, с които редовно да се бие за храната си, както и досадните хлебарки от женски пол,  които тичаха по него и го молеха да им направи деца, с което да го направят техен роб. В канализацията на блока той се чувстваше истински щастлив. Той се смеси с тълпата от дрогирани хлебарки в предверието на гнусната канализация на седми блок в студентски град. Под едното му крило беше скрил няколко трошички с кото да си купи развален алкохол. Изгълта го на един дъх това го опияни, не много. Но все пак го опияни. След малко някой се провикна:

- Идва, пригответе се, идва... - При тези думи Той се усмихна. Задоволството му не бе още пълно, то бе в очакване. В очакване на отпадната вода, която ще донесе опияняващия аромат. И тогава той ще се пренесе там, там в този нереален, но толкова спокоен свят, свят на тойовото щастие.

В това очакване той усети че някой го дърпа за раката. Това беше Дея, една от неговите обожателки. Е, тя беше най-досадната от всички. Тя винаги го откриваше. Тя се се мъкнеше след него.

- Здравей, Той, как е? - Тя го погледна с най-красивият и перверзен поглед, на който беше способна. А той с лек неприязън:

-  А  Дея... как да е, чакам го. - Той и обърна гръб, защото точно сега отпадната вода премина покрай тях и донесе със себе си това, което те двамата искаха, донесе това което те всички искаха, към което  всички присъстващи бяха пристрастени до смърт. Насладата която ги пращаше към вечното щастие и отмора.

Той напълни дробовете си с този, така прекрасен аромат. Изведнъж всички изчезнаха, остана сам. Тишината беше така успокояваща. Той се намираше насред нищото, рееше се насред нищото. Празнотата беше тъй прекрасна, тъй успокояваща, тъй прекрасно го караше да се чувства.

Когато се събуди сутринта в тях в ужасната реалност видя мама Хлебуна надвисната над него с кръстосани ръце пред гърдите:

- Той, защо все ти се успиваш, защо все ти най-малко храна намираш. Вземи се стегни, червейоподобно момче такова, че ще спиш в асансьора. - Той едвам, едвам я различаваше, но успя да се надигне и да отговори:

- Мамо, няма вече, обещава. Не ме наказвай моля те!

- Добре, и днес ти се разминава, но искам двойно, като вчера или не се прибирай. Сега изчезвай.

Той стана и хукна по етажите на блока. Запъти се по стълбите, направо към ново откритата вчера стая. В главата му беше само колко добре се чувстваше снощи. В онзи празен и самотен негов свят, в който само той си, се рееше. Нямаше мама Хлебина нямаше никой, само спокойствие и почивка.

Влезе във въпросната стая и почна да граби, колкото може. Този път се натовари с почти три пъти повече солети и чипс, отколкото вчера. Реши и днес да слезе с асансьора. Той чакаше като по поръчка. Той се вмъкна вътре под вратата, но този път асансьорът не беше празен. Там дебнеха две хлебарки рекетьори - Гор и Слор. Те веднага му се облещиха.

- Момчета, не и днес, моля ви! - Помоли им се Той, но те въобще не го чуха. Взеха му провизиите и слязоха от асансьора. Той тръгна да слиза за още, но в този момент се качи едно човешко същество и асансьорът потегли надолу.

Той слезе на партера и вече беше отчаян на късмета си тази сутрин. Той се втурна на горе по стълбите. Влезе пак в същата стая. Но този път това, което видя никак не му хареса. В стаята беше пълно със хлебарки, които усърдно изнасяха храната.

-  О, я виж кой е тук? - Пордива беше съседско момиче, което също много си падаше по Той. - Как си Той? - Тя му се изпречи на пътя.

- Пордива, не ми се пречкай, поне не и днес. - Изръмжа насреща и Той и я прескочи, като се устреми към купата със чипс.

- О, не си познал, младежо... - На пътя му се изпречи бащата на Пордива, съседа Колшан. - Тази купа си е на семейството ми и друг няма да пипа от нея. - Физиономията му достатъчно красноречиво говореше за намеренията му. Той подви крилца подплашено както винаги и отстъпи. А и каво ли можеше да стори срещу разгневен баща със синовете си, плюс дъщеря му, която би се възползвала от всичко, за да го има за една вечер поне.

Насочи се към една мръсна чиния. Вмъкна се в нея и почна да се храни. Хапваше доволно, когато усети един силен удар отзад в гръдния кош, последван веднага от втори. Обърна се и видя три добре охранени мъжки хлебарки, които не познаваше. Той реши, че не е нужно да ги пита защо го ударят и просто избяга. Това беше наказанието му за това, че все сам се луташе, вместо да обикаляше с баща си, както правеха братята му. Той реши, че тази стая вече не е за него. Там нямаше да може да си вземе нищо. Е, поне не беше толкова гладен.

Денят му беше определено лош, но не можеше да се прибере в къщи с празни. добре знаеше, че мама Хлебуна щеше наистина да го изпъди този път. Не беше първия път, в който се е прибирал с празни ръце. А не му се искаше да спи навън, колкото и да искаше да е сам определено не му се нравеше варианта, при който да спи по стълбищата или асансьора. Вероятността да не оцелее вечерта е огромна. А дори да оцелееше, нямаше да се е наспал както трябва, защото щеше да е нащрек през цялата нощ. Затова му трябваше храна, трябваше да се прибере с някакво парче хранителен продукт, който е билетът му към сладките сънища в не чак толкова спокойното и не чак толкоз тихичко легло на родния му дом, но поне знаеше, че там е в пълна безопасност.

Търсене то на храна в този блок пълен с подли и групирани хлебарки не беше никак лесно за самотен индивид като него. Той обходи всички стаи на този етаж и резултата не беше никак обещаващ, стаите в които попадаше или бяха пълни с хлебарки, с които трябваше да воюва за трошичките или бяха пръскани с отровни химикали с едничката цел да не влиза вътре и да им граби от боклуците им.

Животът си правеше много странни шеги понякога с живота на Той. Защото сега отчаянието му беше по-силно от всякога и него отново го споходи късмет, споходи го този път случайният късмет. Точно, когато слизаше по стълбите, го настигна един човек запътил се надолу по стълбите, този човек ядеше баничка. От баничката се отрониха няколко трохи, Той това и чакаше. Натовари се колкото можеше да носи и хукна надолу по стълбите.

Да както казах живота на Той беше много гаден, защото на стълбите педи партера на общежитието висяха Гор и Слор. Същите Гор и Слор които му взеха провизиите по-рано през деня. И сега отново му се радваха насреща. Той спря на разстояние четри стапала от тях. Погледна  ги, погледна ги със нескрита злоба. „Не и този път момчета. Този път няма да стане." - Помисли си Той. Те му се блещеха насреща и потриваха доволно ръце. Предвкусваха поредната добра и лесна плячка. Той тръгна към тях бавно, някак на вид плахо, страхливо. Премина едното стъпало, продължи към тях бавно.

- Така само отлагаш неизбежното, Той. - Изхили се Слор, като забърса мазното си хлебарско лице.

- Просто ела и доброволно ни дай това, което носиш и всичко ще е наред, както винаги. - Гор се прозя отегчително. Той това и дебнеше. Миг разсеяност у противника. Той хукна с всички сили срещу тях, засили се и скочи. Той ги прелетя и се призе ми пред асансьора. Докато разберат Гор и Слор каво става той вече тичаше към вкъщи. Да хлебарките наистина много рядко използваха крилата си. Но в случая те спасиха Той да не спи в асансьора.

Мама Хлебуна разбира се беше много доволна от донесеното. Тя го разцелува и дори му каза:

- Браво, синко, започвам да мисля, че има надежда да влезеш в правия път. - Това си беше искрен повод за радост, защото мама Хлебуна не го е наричала свой син от момента, в който навърши полова зрялост. Това беше най-искрено щастливият миг на Той през последните няколко тежки седмици. От мама Хлебуна разбра, че го е търсила Дея. И че била казала да му предадат, че спешно иска да се видят. И че той знаел къде.

Изпратен от щастливите закачки на майка му, че най-сетне може и да ожени синчето си, Той се отправи към канала под седми блок.

В канала вечерно време винаги беше пълно с очакващи отточните води хлебарки. Когато се смеси с тълпата и се развъртя, веднага я забеляза.

- Здравей, Дея, търсила си ме при майка ми? - Поде той, не обичаше Дея да го търси у тях. - Защо, нали се бяхме разбрали да не идваш у нас?!

- Споко, човече, нищо не е станало. - Тя се бе вече надрусала и му се ухили насреща. - Много си сладък като се ядосваш. - Тя го помилва нежно. - Не се впрягай толкова.

- Как да не се впрягам, майка ми вече ме ожени за теб. - Той се дръпна от ласките и. - Знаеш добре, че не искам да имам жена.

- Казах ли ти, че си още по сладък, когато се развикаш. - Той се опита да каже нещо, но тя си сложи ръката на устата му. - Шшт, ако почакаш, следващата вълна ще те заведа на едно място, където ще пробваме нещо много по-силно и по-яко от това. То ще ни извиси...

През това време отточната вода заедно с прекрасната си миризма премина. Те вдишаха дълбоко.

Той се почувства страхотно. Около него всички изчезнаха, изчезна даже и Дея. Той почна да се рее из нищото. Из успокоителното нищо. Това празно пространство го отпусна и той си лежеше в празното въображаемо негово пространство. Това беше истинско блаженство за него. В действителност той не лежеше, а беше влачен от Дея.

Дея го мъкнеше по етажите, а Той влачеше по нея, без да знае къде отива, без да му пука къде отива. Съзнанието му беше там, в неговия нереален, съвършен, спокоен свят. Свят, в който единствено се чувстваше добре.

Те стигнаха една стая, в която шума беше ужасяващо силен, това беше този шум, който човешките същества наричаха музика. От музиката Той се посвести. Поогледа обстановката в стаята, където се намираха. В нея голям брой човешки същества се клатеха ритмично в такт с отвратителния шум, който наричаха музика. А те двамата се намираха върху една мебел, която беше част от друга мебел, която контролираше „музиката". Общо взето те се намираха върху монитора на един от компютрите в стаята. А компютрите в нея бяха два. Общо взето в стаята нямаше друга мебел, като се вземе предвид масите върху бяха поставени. Стаята беше празна.

- Къде се намираме Дея? - Попита Той.

- Човеците му викат купон. - Дея се ухили насреща му. - Ела да влезем в това нещо (в монитора). Той я последва.

- Тук съм скатала малко от едно вещество, което ще ти хареса. -  Тя посочи една малка купчинка бяло прахообразно вещество. - То ще те накара да забравиш за всичко. Много е по-добро от ароматите на канализацията. - Тя му се ухили насреща и отиде към купчинката. Тя вкуси няколко прашинки от него и след малко взе да се кълчи като човешките същества отвън.

-  Чуваш ли тези приятни звуци, все едно съм в рая на Великата майка хлебарка. - Тя не спираше да се кълчи и изглеждаше много щастлива.

Той пристъпи плахо към белия прах. Леко го подуши. Миризмата не му хареса. После го близна. Когато го вкуси усети, леко придърпане към един друг нереален свят. Нереален свят, но не този, който той беше свикнал да посещава. Нов нереален свят, свят на разноцветни светлини, свят на приятни успокоителни звуци, свят, изпълнен с много повече въображение, отколкото всяка една хлебарка може да си представи. Този свят му хареса. Той вкуси от бялото прахче и пред него всичко стана размазано, но това беше само за миг. В следващия момент крачката му взеха да се носат под ритъма на този отвратителен шум, който се дънеше в цялата стая. Но сега този отвратителен шум не беше отвратителен, шумът беше страхотен. Той се чувстваше толкова добре, колкото преди това не бе се чувствал никога. А след още миг се появиха и едни прекрасни светлинки, които танцуваха с него. Те бяха зелени, жълти, червени, розови, сини, лилави и всички други цветове, които Той познаваше, а даже и нови, които не разпознаваше. Той се понесе по тях те го канеха да танцува този странен човешки танц, странен но така отпускащ, така успокояващ и възбуждащ непознати емоции в него. Този свят определено беше много по-добър от предишния, в който си се рееше самотен. Тук си имаше компания, компания, която не му е досадна, компания, която не го задължаваше за нищо, компания от приятелски танцуващи разноцветни светлинки. Те се закачаха с него, леко го подбутваха ту в глава, ту в тялото. Но на него му беше даже забавно. В следващия момент почна да се бута той в тях. Хем танцуваше, хем плуваше между и със тях. Това доста го забавляваше.

В един момент му се чу някакъв познат глас от реалността, който му викаше:

- Той, какво правиш там. Бягай, бягай.... - Той въобще не му обърна внимание. Продължаваше с този налудничав човешки танц.

А гласът в действителност беше на Дея. Тя беше се свестила по-рано и когато осъзнала, че Той не е в монитора, излязла от него и го видяла на пода където танцуваше в краката не надрусано-пияните човешки същества.

Той усети как една светлинка падна върху него. Той се разсмя. Но смехът му секна, когато осъзна, че е залепнал за пода и че не светлинка е паднала върху него, а е бил настъпен от човешки крак.

Вече посвестен се опита да се изправи, не можа. После се опита на изстене, но и това не можа да стори, след малко вече му беше много трудно да си поеме дъх, задушаваше се. А последното нещо, което видя, беше един огромен човешки крак, насочен не умишлено към него, но донесъл му края.

Костадин Койчев - kovak