Пешеходеца дори не си спомняше откога не е давал пари назаем. Случвало се е, разбира се, но много отдавна, в друго време и друг живот.

Повечето хора не обичат да дават заеми. За Пешеходеца обаче това беше доказателство, че съществува, че го има. Че поне нещо, макар и дребно, зависи от него в тази огромна шарена въртележка, в която нищо не зависи от човека.

За съжаление, през последните лениви години, вече цяла върволица, не бе откривал в себе си доказателство за живот.

Затова потръпна вътрешно, когато в сряда вечерта в „Свирката” Васил докторът каза:

- Мама му стара, изпускам страшно изгодна кола заради сто лева.

Табладжиите извиха глави към него, а трополенето на зарчетата секна. Ванко тенекеджията го погледна въпросително.

- Един колега заминава да работи в чужбина. Продава опела си за шест хиляди. Колата е на четири години, перфектна. Струва поне двойно.

Ванко кимна. Немските коли държаха цена. Доколкото можеше да прецени, сделката наистина я биваше.

- Сто лева! – изсмя се той. – Защо не се пазарите? Бутни му цената с една стотачка, какво толкова.

Докторът отпи от водката си.

- Ами аз се пазарих – въздъхна. – Колегата в началото искаше осем бона. Смъкнахме до шест, за повече не иска да чуе. Прав е човекът – добави и отново надигна чашата.

Зарчетата изтрополяха. Ситуацията бе изяснена и табладжиите подновиха играта.

- И не можеш да намериш сто лева? – подигравателно попита Ванко.

- Събрах, колкото можах – тросна се докторът. – Докарах ги до пет и деветстотин. А заплата – другата седмица. Колегата обаче лети в петък и не може да чака.

Пешеходеца напипа банкнотите в джоба си. Днес бе взел парите си от бюрото по труда. Сто трийсет и осем.

С осемдесет и два от тях обаче трябваше да плати тока. Крайният срок изтичаше следващата сряда. Не го ли стореше още утре, рискуваше да стои на тъмно. Изкушения всякакви.

Ако ги дадеше на Васил доктора обаче, бяха на абсолютно сигурно място. Като в банка.

- Аз ще ти дам сто лева – каза.

В „Свирката” настана тишина като след гръмотевица.

Ръката, с която надигаше водката, застина пред лицето на доктора. Той бавно остави чашата на масата.

- Пешеходец, остави тая работа – рече.

Имаше нещо извратено в това да вземеш назаем от най-големия бедняк.

Ванко тенекеджията се опита да преброи наум парите си. Двеста, двеста и няколко лева. Плъзна ръка към джоба си, но погледна сияещото лице на Пешеходеца и се отказа. Поклати глава.

- Какво им е на моите пари? Да не са по-лоши от другите? – попита Пешеходеца. – Докторе, кога взимаш заплата?

- В понеделник.

- Тогава до вторник – рече Пешеходеца.

Извади от джоба си двете петдесетачки и ги постави на масата.

Васил докторът се вкамени. Погледна към останалите, но всички мълчаха. Той разкърши рамене.

После се пресегна и взе парите.

- Добре.

Лицето на Пешеходеца грейна.

Тенчо кръчмарят ги бе наблюдавал безмълвно иззад бара. Поклати неодобрително глава и се върна към сметките си.

Във вторник вечерта Васил докторът влезе посърнал в „Свирката”. Пешеходеца бе пристигнал само преди минути и седеше самотен до прозореца. Другите още ги нямаше.

- Стана засечка - рече докторът и приседна с неудобство в края на масата.

Пешеходеца го погледна с ням въпрос. Утре е сряда, помисли си, но запази самообладание.

- И на вас ли ви бавят заплатите?

- Не, не – отрече докторът. – Но ги превеждат по сметка. Обаче се оказа, че картата ми е изтекла. Отидох в банката да я подновя, но ми казаха, че ще мога да тегля пари след седем дни.

Бе изрекъл всичко на един дъх. Погледна към Пешеходеца, но той изглеждаше невъзмутим.

- Няма нищо - каза той. – Голяма работа.

- Обиколил съм всички приятели за заеми заради скапаната кола, но ако трябва, пак ще ида – рече докторът.

- О, няма нужда – отвърна Пешеходеца.

Проклетата сряда измина, а в четвъртък бе финалът на турнира по табла. Играчите хвърляха настървено заровете, заобиколени от разгорещени зяпачи. Дори Тенчо кръчмарят хвърляше по едно око. Играеха със залози, а това вече превръщаше играта в част от живота.

Пешеходеца пиеше лимонадата си на съседната маса и слушаше разсеяно трополенето на заровете по дъската и възклицанията на публиката.

- Еци! – възторжено обяви единият от играчите.

В „Свирката” влезе синът му и го потърси с поглед. После се втурна към него.

- Тате, нямаме ток!

- По-тихо, Мартине! – изсъска Пешеходеца.

Никой не им обърна внимание.

Чу само Тенчо кръчмарят.

Лицето му се изопна, посегна към чекмеджето, където държеше парите. После съобрази, че минава седем часа и касите на Енергото отдавна са затворени. Поклати глава и се загледа мрачно през прозореца.

Пешеходеца хвана Мартин за ръката и незабелязано напуснаха кръчмата. Навън вече се бе смрачило, прозорците на съседните блокове светеха. Откъм улицата се виждаше тяхната кухня, единствена потънала в мрак.

Двамата прекосиха мълчаливо парка и влязоха в блока. Пешеходеца стисна малката ръка на сина си и го поведе по стълбите. Когато влязоха в апартамента я пусна и опипом стигна до кухнята, където държеше кибрит. Запали свещ и я закрепи на масата.

Откакто Катя ги бе напуснала, Пешеходеца се бе превърнал в превъзходен готвач. От нищо правеше вкусотии. Сега обаче трябваше на надмине себе си и да приготви вечеря без помощта на печката.

Наряза сирене, откри в хладилника десетина маслини, отвори кутия с маргарин. Нареди всичко на масата.

Мартин седна срещу него. Свещта осветяваше малката стая с мека трепкаща светлина. Малкият протегна ръка към нея.

- Свети – каза.

После добави:

- И топли.

Пешеходеца също протегна длан към трепкащото пламъче.

- Да – потвърди. – И топли.