Десета част
ЛЮБОВ
Нахрани ме с любов!
Не искам хляб и вода.
Защо ми е слънцето – имам теб,
моя малка звезда!
Смрачаваше се и коритото на реката приличаше на тунел, от единия край на който се оттича денят, а от другия приижда нощта – мъглива и потайна.
Жабата излезе на равното и изведнъж пак изсветля. Обърна се да види вира, но гъсталакът затулваше всичко: и реката, и отсрещния бряг, а с тях сякаш и спомена за един друг живот. Междà между два свята. Като да не е било. Или да е било сън.
Отрупани с плод овошки: сливи, ябълки, дюли, круши... Някои от клоните на ябълките подпрени с чатали – да не се скършат – така натежали!
Царевицата необрана, ама прекопана. Някъде между редовете се жълтеят и белеят тикви.
Половината люцерна окосена, до нея черна угар.
Нагоре по баирите ливадите чисти, равни, окосени, ама купи не се виждат – сеното прибрано по сеновалите.
Дълги редове с лози: извили ръце, провесили големи гроздове, едни жълтеят кехлибарени, други лъщят синьо-червени, дъхат на тамян, бързат да налеят сладост, че лятото си отива и денят намàля.
Мирише на есен, на живот.
Пътят, който водеше към къщата на Добрия горски, още от началото бе калдърмен с обли речни камъни и ограден от двете страни с жив плет. Под плета, откъм реката, клокочеше тясна напоителна вада.
Ето, че наближи постройките. Зидът не беше висок, та отдалече се виждаше бялата къщичка на два етажа, оборът и сеновалът до нея, отделени с ниска дървена ограда. Голямата двукрила порта откъм реката беше затворена, животните и стопаните се бяха прибрали. Крава мучи, овце блеят, тракат менци, църка мляко... Шетня.
Кучето ги усети и залая стръвно. Жабата бързо се покатери на една черница, досами дувара, с малка окастрена корона. Голям рунтав пес, каракачанска овчарка, дотича до зида, подуши въздуха с вирнат нос, избуха едно провлачено „бау” и размята обратно опашка. Къса дървена тояжка висеше на врата му, така че, като тича, да го бие в коленете, да му убива ищаха да гони дивеча. Жабата не посмя да слезе от дървото, но чу как изскърца и хлопна врата, после някой рече:
– Не е на човек, на животно излая.
И пак изскърца и хлопна врата.
– Най-добре ще е тук да пренощуваме! Утрото е по мъдро от вечерта – повече на себе си, отколкото на Птичката, рече Жабата и се огледа за удобно място.
Тънки клони стърчаха от дебелите ботураци на черницата, но в средата бе равно и широко. Мина ѝ през ума, че може стопаните да хранят копринени буби, затова кастрят черницата. Или бръстят за животните?... Това не беше важно. По-важно беше да се справи с последното изпитание, „последния урок” – както каза Духчето. Но какво е то? Шарен свят! Знаеш ли какво ти носи ден и нощ?! И този глас... Този глас ѝ беше познат, но кой... откъде?...
– Ти, душицо – заговори ласкаво Жабата на Птичката, – не се плаши! Ще си легнем гладни тази нощ. Прощавай, че не те нахраних! Не се сетих да попитам Лодкаря за коматче хляб. Пийни си водица от този чвор!
– Аз не съм като другите – отвърна птичката. – Хляб и вода не са ми нужни. Светлината ме храни. А тя, светлината, не идва само от слънцето. Обичай ме и това ми стига.
– Обичам те, миличка! – нежно каза Жабата.
– Ето, сега съм сита и ми е топло и приятно!
От дъното на двора пак се чу глас, тропна врата, но вече не се виждаше нищо. Два високи бора издигаха стройни стъбла от двете страни на къщичката. Широките им корони, разперени като чадъри над покрива, още повече сгъстяваха падналия мрак. Лятно време сенките им пазеха каменните плочи от знойните лъчи на слънцето, а после сипеха върху им сухи иглици и заплитаха със зеления мъх дебел, топъл килим. „Откъде ми е познат този глас?!” – продължаваше да се чуди Жабата, докато умората ѝ притвори клепачите и я потопи в сладък сън.
Единадесета част
СЪН
Сънувах сън. Пропя петел и ме събуди.
Сега не мога да заспя – будувам.
До теб ще легна… да го досънувам.
Пропяха трети петли. „Скоро ще се съмне” – помисли си Жабата в просъница. Без да отваря очи, се опита да си припомни съня, който бе сънувала, преди петелът да я събуди. Спускаше се с лодка по буйна река. В лодката – само тя и Птичката. Водата – бистра, вижда се дъното, проблясват сребристите гърбове на пасажи речен кефал, пробягват тъмни сенки на черна мряна, пъргави пъстърви скачат по бързеите... Гребе смело, заобикаля големите камъни, иска да стигне до отсрещния бряг, но не може – течението я влече обратно. На брега Лодкаря замята и хвърля серкме, вади го, но серкмето е с големи дупки – рибите изтичат в краката му, мятат се, пляскат с опашки и се връщат в реката. Изведнъж пропада от водопад, лодката се бухва в дълбок вир, но не потъва, не се обръща. Реката вече е по-тиха и спокойна и аха да доплава до другия бряг, чува зов за помощ. В дълбокото някой се дави, мята ръце, главата му ту потъва, ту се показва... Обръща лодката обратно, гребе към човека... Момче! Лицето му, очите му – познати! „Помощ!” – вика и протяга ръце... Тъкмо да скочи от лодката и чува птичката: „Не ме оставяй!” Спира, не знае какво да прави. Решава да скочи, да спаси момчето. „Не скачай!” – чува вик от брега. – „Не влизай във водата! Злата магия...” Духчето стои там и маха ужасено с ръце. Тогава петелът я събуди.
Реката е изпитание, помисли си Жабата. Водата беше бистра – на добро е. Виж, рибарят с мрежата и рибата са хитрост, подлост, опасност, от която трябва да се пази. Да скочиш в дълбокото, е вземане на важно решение. Да стигнеш до другия бряг, е успех, ама пустият петел... не стана ясно. Момчето приличаше на...
Хлопна врата, проскърца дюшемето на сайванта, някой се прокашля и излезе на двора. Развиделяваше се. Едно от прозорчетата на втория етаж светна, но дебело червено перде скриваше да се види вътре. Пак затракаха кофи, шурна вода... Кучето заскимтя радостно. Първо на него дадоха хляб и вода, зер да не лае толкова рано. Не се виждаше много добре от черницата, но жабата видя, че е мъж със сини дочени дрехи, черно елече, гумени ботуши, гологлав. Светна лампа и в обора. Пренесе с две кофи вода, пръсна бала сено в яслата, гребна жито от варела... Някои неща Жабата не ги виждаше, но си представи как човекът мие с топла вода от чайника вимето на кравата, сяда на малко столче до опашката ѝ, говори ѝ ласкаво и тегли с по два пръста бозките. Млякото, гъсто и топло, църка на дълги струйки, задънва кофата.
Във въздуха се разнесе мирис на пържени мекици. Стопанката приготвяше закуска. Ммм, мекици със сирене и топло прясно мляко! Жабата взе да преглъща, идваше ѝ да скочи от дървото и да хукне към кухнята. Трай, бабо, за хубост!
Мъжът излезе, облечен със зелени дрехи, зелена фуражка на главата, кафява кожена чанта, преметната през рамо. След него, до прага застана жена на средна възраст, възслабичка. Избърса си ръцете в престилката, усмихна се, каза му нещо, целуна го... Добрия горски и жена му трябва да са – помисли си Жабата. Далече беше и не се виждаше добре, но имаше нещо познато в лицата им, в жестовете... Мъжът излезе през малката вратичка на главната порта. Притвори, щракна резето и повече не се чу. Жената по-сетне отиде към обора, изкара кравата и овцете и ги подкара навън. Приканваше, подвикваше, докато полека – лека гласът ѝ, звънът на хлопките и лаят на кучето заглъхнаха, потънаха някъде далече и настана тишина.
© Мильо Велчев Todos los derechos reservados