Не го държаха краката. Така беше от малък. Просто краката не го държаха. По-точно единият. Баща му го бил цапардосал навремето гневно с ръка заради някаква беля, но той се дръпнал назад и юмрукът се стоварил в коляното му. Ако го напънеше нещо, потдаваше и той залитваше на една страна. Другият крак компенсираше това, но все пак бе неприятно. Неприятен беше и леденият вятър навън. В тайгата студът бе нещо обичайно, често стигаше минус 40. Свикваше се, но духнеше ли вятър, навън ставаше крайно опасно.Някъде далеч виеха вълци. Старият Све, затвори вратата и си съблече кожуха. Тежеше цял тон, покрит със сняг. Сложи го на стола да съхне. Свали ушанката и ръкавиците и ги тури над камината. Подпря старата двуцевна Тозка на стената, седна и взе да си сваля ботушите. За цял ден беше убил няколко катерици. Лежаха простряни в една зелена щайга до вратата и кръвта се отцеждаше от тях. Запали огъня и постави чайника на двете тухли. Имаше торба с билки в долапа, събирани през краткото лято. Всеки ден пиеше чай. Пиеше го до вечерта. После пиеше водка, с ледени шушулки отчупени от стряхата. Наоколо нямаше никой. Цели километри пустош и блата. Станаха десет години откак дойде тук и вдигна от един изоставен заслон, колибата. От трупи, с брадва, тесла и трион. Измаза я с кал и направи покрива от греди, слама, и мъх. Често го подновяваше, изрязваше огромни парчета и ги разстилаше отгоре... Убиваше по някоя кафява мечка, много катерици, ловеше риба, събираше билки и горски плодове. Правеше хляб от смляната кора на черен смърч. Смесваше я с вода, сол и меча мас. Бяха минали десет години, сякаш на шега. Нямаше огледало, нито стъкло да се огледа, навярно приличаше на Робинзон. Сигурно така е изглеждал Робинзон, мислеше той гласно и си подръпваше огромната брада. Помнеше дядо си, навремето, като много малък, имаше такава брада. Тогава живееха в едно село близо до град Лом. Дядо Велико имаше гигантска брада, или просто така му се струваше, защото е бил малък. Приближаваше се при него, когато беше в настроение, най-често вечер пред каната с винце. И той го сграбчваше, после двамата се търкаляха по дивана, а дядото търкаше брадата в нежното му детско личице. Казваше че го прави, за да посеел там от своята брада. Сега Све я имаше същата, огромна и бяла. Само дето живееше на другият край на света и нямаше на кой да я посее. Като млад мъж дойде в Коми, на трупите. Трийсет години работи там. Там се и ожени, за Наташа. Там му се родиха Владимир и Андрей. Там започна да пие. Още сутрин на спирката, докато чакаха камиона за гората, се надигаше водка. За сгряване - казваха старите. Трийсет години се сгрявах- мърмореше си Све - по цял ден се сгрявахме. Вечер сгрявах Наташа и малките. Един ден като се прибрах и тях ги нямаше. Володя, съседът, каза, че сутринта като сме тръгнали и тя с децата се качила в някакъв камион, в камионът имало мъж и дори се целунали.

Така изчезнали. Сетне Све работи още двайсет години в Коми. Веднъж го затисна бор. Беше огромен. Един страничен клон го залепи за земята и му строши сума ребра. Постъпи в болницата. Грозна и пуста- болницата в Коми. Беше в стая с един рижав възрастен мъж. Запознаха се докато пиеха чай. Казваше се Юрген, австриец. Имаше едно луничаво, насечено лице, като дялано с брадва и дълбок белег отстрани на челото. В болницата имаше сякаш всичко на всичко две сестри. Както и да ги брояха с Юрген, две си бяха. Едната руса и другата руса. Нито хубавки, ни грозни, с ярко червило, бретон над веждите и косми. Под мишниците. Това принципно никога не е било на мода, но ей го на - косми. Кой би повярвал, но ей ги, Све ги зяпаше и пушеше облегнат на прозореца, цял бинтован около гърдите. Още го болеше като вдишваше.

- Егати космите - сръчка той Юрген тогава. Той четеше замислен някаква книга. Сестрите бяха излязли, но Све продължаваше:

- Космърлаци на фъндаци, а?

- Аз пък нямам нищо против - каза Юрген - те са естествен феромон.

- Афродизиак, искаш да кажеш - поправи го Све.

- Не феромон си исках да кажа - отговори Юрген

- Имам предвид, че сбърка думата, а не че не си искал това да кажеш. Думата е афродизиак, а не феромон.

-Аз пък ти казвам, че точно тази проклета дума исках да кажа и ето казах я - Феромон!

-Не се прави на луд, ясно е че си искал да кажеш феромон, но правилното е афродизиак, това ти казвам, не друго.

Двете сестри пак влязоха. Носеха супа в канчета на бели подноси и по две филийки хляб.

- Афродизиаците идват- прошушна Све.

- Феромоните - просъска Юрген.

- Яжте - каза едната руса сестра, а другата се почеса под мишницата небрежно.

- Хубави косми - подхвърли Све - бързо ли стават такива?

Едната го гледаше ядно, другата се окопити и попита:

- Какви?

- Гъсти...

Двете се спогледаха, усмихнаха се презрително и излязоха.

- Ти си голям глупак - каза Юрген. Не е случайно, че жена ти те е оставила. Ако продължаваш така, съвсем ще пропаднеш. Няма да се провалиш, а ще пропаднеш. Има разлика..

- Така ли - отвърна раздразнено Све - и каква е тя?

- Когато се провалиш, то винаги можеш да започнеш отново. Когато, обаче пропаднеш, това почти винаги е безвъзвратно. Човек пропада или от много пиене, или от голямо самомнение и егоизъм, а понякога от комбинацията между двете. Сетне иде страшното.

- Много ги разбираш тия неща ти, немецо австрийски - язвително отбеляза Све - като ги разбираш толкова много, що щеш тука в Коми, в най-проклетата, прокълната дупка на света?

- Няма проклета дупка на света. Има проклети хора. Света си е чудесен, а тук в Коми, аз намирам покой. А, че ги разбирам тия неща, разбирам ги, за жалост.

- Покой намираш, а? Изкукал немец. Яж си лучената супичка и си почивай тогава... Све седна на кревата, зави се с одеалото през кръста, обърнат към прозореца и засърба нервно супата.

- Ти си ловец, нали? - попита след малко Юрген. Нали каза, че имаш двуцевка одеве.

Све не отвърна нищо.

- Внимавай с нея - каза Юрген и не ми се сърди. Не исках да те обидя. Внимавай с пушката. Понякога мъжът посяга към нея и я стиска, стиска, а тя го привлича със страшна сила.

- Видя ли ги как се кискаха - продума Све след доста време мълчание.. Нямат уважение вече младите. Айде не от мен, аз съм още млад, но твоите коси са бели. Няма вече уважение..

- Не са бели моите - рече Юрген

- А какви са?

- Мръсно бели. Това е заради душата. Белите коси са бели, като душата е бяла, а като е мръсна са мръсно бели..

- И ти си глупак, каза Све

- Така е - съгласи се Юрген. И аз съм глупак. Един самотен, стар глупак. Но много я биех. Много.

- И аз я млатех- отвърна Све - но го заслужаваше.Биех я, да, но се налагаше.

- Никога не се налага - промълви Юрген замислено. Никога не се налага да биеш жена.

- Те ме оставиха- почти извика Све - Оставиха ме. Това е предателство!

- А ти питал ли си се защо?

- Че защо? Пари ли не носех? Скъсвах си задника в тая гора. А тя ме уязвяваше, всячески. Винаги недоволна. Да! Бих я! Но не съм аз виновен! И пак бих я бил... И пак! - крещеше Све.

- Никой не обича истината - каза Юрген. Дребни душици сме и туй то..Те милите, изоставени, онеправдани, невинни, а на младини какво правили- забравили..

- Да не си ми светил, дъртак мръсен - беснееше Све- не си ври дъртия нос и мръсните коси из чуждият живот! Чуждият живот е чужд, нямаш работа там!

- Прав си, напълно си прав! Нямам работа в твоя живот. - каза Юрген и се обърна на другата страна

- А, обръщай се, бягай, като нямаш аргументи... и сега ще я надъня, като брашнян чувал и тях, двамата сополанковци ще пребия. Така се става човек. И мен са ме били. Бил съм пиел , парите съм харчел. Мои са, ще харча, аз не съм бавачка да бавя дечурлига.Суров съм бил с тях, и с мене бяха. Баща ми ме биеше където ме види, проклетникът. Само дядо не ме биеше, но имаше защо, него го слушах и уважавах..

Юрген се зави презглава. Навън се бе смрачило, духаше вятър и пилееше купчинките листа събрани пред болницата. Горе, на третият етаж, през прозореца, се виждаше ядното лице на Све.

- И сега бих я бил - мърмореше той и се кривеше от гняв.

После след седмица, полуоздравял, си нарами брадвата, малко прибори, дрехи, пушката, доста патрони и някой инструменти. Имаше доста спестени пари, нае превоз и замина в тайгата. Десет години живя там. В мълчание. Често хващаше Тозката и я стискаше с ръка в тъмното, докато огънят пращеше и дървата пукаха. Пламъците се вееха в огнището като змии и пъплеха към комина, сякаш се спасяваха и бягаха някъде, както бягаше и димът. И Све искаше да избяга. И тази вечер стоеше и стискаше пушката, но не можеше да заплаче. Вече вярваше, че е пропаднал. "Внимавай с нея!" - кънтеше още в главата му гласът на Юрген. "Понякога мъжът посяга към нея, и я стиска, стиска, а тя го привлича със страшна сила." Тази нощ Све налапа дулото на своята Тозка. Бе бос, изправен, а тя опряна в пода. Сложи палецът на крака си на спусъка, постоя миг, но изведнъж слабият му крак потдаде, той залитна, натискайки спусъка. Дулото изскочи от устата му и облакът сачми проби покрива. Зейна голяма дупка. Све лежеше на пода. Ушите му пищяха от изстрела. Отдавна бе спрял да пуши, но имаше малко тютюн и хартийки останали в една торбичка. Затърси ги нервно, запали и пак легна. Отгоре през дупката го гледаше отчаяната луна. Димът се насочи натам, излезе и се понесе из тайгата.Някъде виеха вълци. Някъде доста надалеч, а в Тозката имаше още един единствен патрон.