Тя се опита да си спомни коя е, но не успя. Потискащото чувство, че личността й се е разпаднала на парчета като изтървана от високо ваза обаче бързо се стопи, благодарение на медикаментите. Унесена в неспокойна дрямка, тя престана да напряга измъчената си глава. Така бе много по-хубаво, много по-спокойно.

  Идването на вечерта бе съпроводено от нови залпове нетърпима болка. Вече не просто искаше да дойде краят, а копнееше за него, независимо какво щеше да я чака там някъде в отвъдното. Нямаше начин там да е по-зле. Дори вечното нищо бе за предпочитане.

  Пак се опита да мисли, но само за да мине по-бързо времето до получаването на поредната доза обезболяващи.

  И тогава, за своя огромна изненада, си спомни коя е. Кремена Андонова, на 37 г., софтуерен специалист. Имаше ли изобщо някакво значение това? Знаеше, че ще умре, усещаше с цялото си същество, че e пътник. Но единственото, от което се страхуваше, бе мъките да не се проточат.

  Дишаше трудно, въпреки животоподдържащата апаратура. Всеки опит да помръдне някоя част на тялото си бе обречен на неуспех. Понякога съумяваше, с върховни усилия, да отвори очи; клепачите й сякаш тежаха тонове.

  Унесе се пак от лекарствата и съзнанието ѝ временно се прочисти от тревогите. Дойдоха сънища, изненадващо ярки и реалистични. Първо сънува покойните си родители, после разни роднини, които познаваше бегло от детството си, отпреди да замине за Щатите. Гласът  на един братовчед, който бе видяла за последно преди двайсет години, закънтя в главата ѝ:

  „Жалко за Креми. Не ме пуснаха да я видя, защото е в реанимацията. Поразпитах един лекар, не са хич добре нещата. Май няма да я бъде. Размазала се жестоко при катастрофата.“

  Намеси се чичото: „Хубаво е да покажем, че сме загрижени за нея. Хубаво е тя да разбере, че я чувстваме близка. Така поне си мисля.“

   Братовчедът отвърна: „Всъщност какво значение има това, важното е да не е написала завещание. Говорих с адвоката. Каза, че при липса на завещание, ще получим голям дял. Защото тя не се е омъжвала и няма деца.“

  Чичото вметна: „Ей, недей така, грехота е.“

  „Какво ни пука, тя се запиля по чужбина преди сума ти години. Почти не я познаваме. Колко пъти си се чувал с нея по телефона, а? Работила е като програмист. Знаеш ли какви пари вземат тези? Със сигурност има тлъста банкова сметка.“

  „Добре де, нека не говорим преди да е умряла.“

  „Само да не изпадне в кома и да се наложи я поддържат изкуствено години наред. Така парите ще се стопят.“

  Кремена се събуди, но думите на роднините продължиха да кънтят в главата й. Имаше чувството, че не е сънувала, а е присъствала на истински разговор. Нищо чудно така да говореха за нея. Въображаемо или не, това отношение изглеждаше грозно, възмутително направо. Те не заслужаваха да получат нито стотинка. Гадняри!

  От този момент нататък нещо се промени. В душата на Кремена Андонова се надигна гняв. А гневът породи жажда за съпротива. Искаше й се и да накаже меркантилните си роднини.

  Тялото й лека полека набираше сила, болките отслабнаха до търпими нива.

  Няколко седмици по-късно я изписаха от реанимацията. На свиждане й дойде неин колега българин, с когото бе доста близка. След като се осведоми за здравето й, той подхвърли:

  – Странни хора са твоите роднини.

  – Защо? Кои?

  – Някакъв мъж … после разбрах, че ти е братовчед …ме издири във фейсбук и започна да подпитва за разни неща. Явно се мислеше за много хитър, ама го хванах накъде бие.

  – Какво?

  – Дълго е за обясняване, но си пролича, че иска да се гътнеш, за да получи наследство. Извинявай, че говоря така за твой роднина.  

  Кремена впери замислен поглед в тавана.

  Той продължи:

  – Креми, голямо отмъщение им спретна, прескачайки трапа. Само така, момичето ми.

  Тя се усмихна. Той също се усмихна и стисна ръката й.