Трева

Ето я! Тя е отново сама, отново облегната на стария стол, седи и пуши... пуши трева. С луната се гледат сърдито... Тя е вбесена, че скоро пак ще стане ден и луната ще трябва да гледа от другата страна на света. А луната е тъй уморена и толкова пълна, че вече прелива... Толкова кръгла и светла, с последни сили се бори и се моли отново да стане сърп... и така до края на света животът си остава един кръговрат. Така размишляваше тя - онази, дето пуши трева - за света около нея, в старата си къща, докато отдавна изсъхналите чаршафи на простора се вееха страшно като призраци над главата й... Какво харесват хората в деня? Шума? Хората, които гъмжат по улицата като червеи или колите - жужащи като оси??? Светлината да не би? Луната дава свобода и е също толкова светла, стига изцяло да я погълнеш с очите си, с душата си. Защо хората изгубват този момент в сън, вместо да се наслаждават на спокойствието, което им дава луната? Заключени врати, спящи умове, празни улици, празни души... това не е нощта!!! Нощта е тази сила вътре в теб, която само чака да се освободи и да дивее. Да отприщи всички грехове, да скрие всички страхове в нежния си облак, толкова прозрачен и свеж. Отпусни се, наслади се, че и тя е кратка като всичко красиво в този живот. Няма дълго да я има! Денят отново е на път! И слънцето, ужасно горещо и опасно, отново е в своя възход, предизвестяващо мъки и пот. За много повече време, в което мозъкът се пържи, а душите не издържат... В очакване на залеза тя седи сама... седи и пуши трева.