Дълги години, дълги ежедневия с дълги коси. След толкова време приказката се превърна в трилър, непоносим и за най-железните нерви. Нещо наистина умря и определено беше жестоко убито... Душата ми.
 Задавах хиляди въпроси на "стената на плача": "Не ме обичаш, нали? Знам го, виждам го.", "Не си ми верен, нали? Верността ти е плътна като хелият в детски балон.". Задавах въпроси и никога не получих отговор, разбира се, очакваше се. Дълго време се лутах след това, но защо, след като не беше нужно. Много преди последният кинжал знаех на кого принадлежа, но, разбира се, не можех да го имам - забраненият плод. А ухаеше толкова сладко, толкова възбуждащо и примамливо. Докосваше и гъделичкаше сетивата ми, опияняваше ме бавно, но сигурно, през тези три години. Забраненият плод - той също раждаше своите въпроси в мен...
 Защо умрях? Трябваше ли да се преродя, за да те вкуся? Трябваше ли да мина през ада, за да те докосна, сладък, забранен плод...
 Никой не ме спира сега. Преродих се. Той ми подари нова, чиста душа. В топлината на прегръдките му порастнах - сега съм лебед, сега съм аз и съм обичана. И няма болка, няма ежедневие - само чисто и топло безвремие... истинска, чиста любов.


                                                                                                               20.10.2007