Трима под юргана
Включвам електрическото одеяло и бързо се шмугвам под юрганчето. Босите ми крака са ледено студени. Как да заспи човек в тази студена и тъмна спалня. Някой драска по вратата. Ставам да отворя и котаракът на дъщеря ми с бясна скорост нахлува и се скрива под леглото. Нямам никакво намерение да го гоня, сигурно и на него му е студено. Лягам си отново и се свивам на кълбо. След малко усещам как котаракът се катери върху ми, търсейки пролука да се мушне и той под юргана. Навдигам леко завивката и животинката лениво пропълзява, ляга в краката ми и доволно замърква.
Тъжно и пусто ми е на тази огромна спалня. Вече се стоплих, а сънят не идва и не идва… Грабвам плюшеното мече от нощното шкафче и го гушкам внимателно и нежно като живо същество. Прахът, натрупан по жълтата му козинка, гъделичка носа ми. Става ми още по-тъжно и самотно, защото се сещам откъде дойде това смешно жълто мече със зелени панталонки. Спомням си колко дълго избирах плюшена играчка за него - любимия ми мъж, моето слънчице… Подарък за Свети Валентин - колко романтично!
Бях лудо влюбена тогава. Не можех да дишам без него! Достатъчно ми беше да е някъде наблизо, да го гледам, да слушам гласа му. Бяхме ли заедно, нищо друго нямаше значение - бях безкрайно щастлива… Какво се случи? Защо той сега предпочита да спи на дивана в хола, докато новинарските емисии повтарят отново и отново едни и същи новини, а аз заспивам в студената огромна спалня в компанията на един котарак и плюшеното мече? Защо се отчуждихме така? Къде изчезнаха любовта, страстта, усещането, че не можем да живеем един без друг?
Самотата ме е завила като огромно и тежко одеяло, което обаче никак не топли. Стискам силно очите си, та дано по-бързо да заспя. Котаракът се промъква нагоре и се гали в ръцете ми - вероятно ревнува от мечето. Галя го бавно и се успокоявам, че има някой, който ме обича, дори само в моментите, когато му е студено…
© Ирина Todos los derechos reservados