Паркът на съседната улица. С безбройните блестящи светлини. С вечния шум на детски смехове и опиянението на първата любов. Всеки един град, всяка една градинка, всяка една улица, има определен аромат, който винаги звучи в унисон с чувствата, които предизвиква. Ароматът на моя парк беше... изгарящ. Всеки път режеше дробовете ми и ме караше да дишам бързо, на пресекулки, сякаш за последно.
Пейките, наредени в безкрайна върволица. Правите, чисти алеи и всички спомени, които навяваха. На всеки един от нас. Уникално. Недоизпитано.
Вървях в студения зимен ден. Вървях сама в тишината. И бях щастлива. Бях щастлива, че просто вървя пак по тези алеи, че докосвам същите дървета, че вдишвам точно този аромат на незавършеност. Защото знаех, че не може да е свършило. Защото знаех, че там, до дървото, тук-там... покрай пейките, вечно ще живеем двама.
Обичам парка такъв - сив, студен, безлюден. Обичам клоните на дърветата, натежали от първия сняг. Обичам да вървя и земята да хрущи под краката ми. Обич ...