Паркът на съседната улица. С безбройните блестящи светлини. С вечния шум на детски смехове и опиянението на първата любов. Всеки един град, всяка една градинка, всяка една улица, има определен аромат, който винаги звучи в унисон с чувствата, които предизвиква. Ароматът на моя парк беше... изгарящ. Всеки път режеше дробовете ми и ме караше да дишам бързо, на пресекулки, сякаш за последно.

    Пейките, наредени в безкрайна върволица. Правите, чисти алеи и всички спомени, които навяваха. На всеки един от нас. Уникално. Недоизпитано.

    Вървях в студения зимен ден. Вървях сама в тишината. И бях щастлива. Бях  щастлива, че просто вървя пак по тези алеи, че докосвам същите дървета, че вдишвам точно този аромат на незавършеност. Защото знаех, че не може да е свършило. Защото знаех, че там, до дървото, тук-там... покрай пейките, вечно ще живеем двама.

    Обичам парка такъв - сив, студен, безлюден. Обичам клоните на дърветата, натежали от първия сняг. Обичам да вървя и земята да хрущи под краката ми. Обичам цялата мистика, която носи в себе си мъгливия свят на зимната природа. Обичам да се изпълвам с докосването му.

    И всичко беше пак там. Имената, които издълбахме на дървото. Люлките, на които си играехме като малки деца. Пейките, на който по цели нощи седяхме и говорехме, говорехме... и спирахме само за да се целунем, бързо, уплашено, задъхано, да не би мигът да си отиде, да не би вече да не искаме да го направим.

    И цялата ни любов беше такава... като заснежения безлюден парк на съседната улица. Като аромата му... изгаряща. Любов, в която всяка секунда е едно ново начало. Любов, в която няма мисли, няма въпроси за утре. Любов, наситена с мигове. Любов, изпита на един дъх. Нима можеше да продължи дълго?!

    Аз и той... бяхме като призраци на собственото си минало величие. Горяхме с ярък пурпурен пламък, който само след дни се разпръсна гордо в небето и отлетя с полъха на октомврийския вятър. Бяхме луди един за друг, бяхме луди за разговори, луди да живеем, нямахме време да спим, да се прозяваме, да спираме. И го изживяхме. За няколко мига, проточили се като Вселена. Като цял един отделен свят, приел очертанията на моя парк.

    А тук-там... покрай пейките... още живеят диханията на нашата вяра в по-светъл изгрев. Тук-там... покрай пейките... още кървят разкъсаните ни същества. Тук-там... покрай пейките... още ни има... мен... и него...

    И ето го там, край чешмичката, забил поглед в земята, сякаш чакащ ме да се върна, да го потърся. И се връщам... винаги...

    - Мое малко глупаво мече...

    Паркът... такъв, какъвто са го виждали само очите на първата любов. Тази, която е най-сладка. Тази, която живее стъпка след стъпка... ден след ден... тази, която не може да я отмие времето или друга любов, по- силна, по-прекрасна. Тази, чието име вечно кърви вътре в самите ни души.

    Паркът, обвит от мъгла. Със старите дървета, натежали от първия сняг. С пейките, тук-там покрай които се белеят ту нечие прошепнато: „Обичам те!”, ту нечие проплакано „Сбогом!”. Дългите прави алеи и люлките. Студеният зимен вятър и мистиката на недоизживяното. Задъханият аромат на безкрайност. На тишина... На безвремие...

15.03.2009г., София