Тя е за другите...

Тя е за другите... Пространството между панелните постройки се изпълни с
настъпващото утро. Очертанията им станаха по-ясни. Тук-таме светна някоя друга
кутийка. Появиха се дървета, които някога са били със самочувствието на значими
създания, а сега са малки на фона на човешките творения. Защо Господ позволява
това? Защо постоянно съдаваме неща, до които изглеждаме малки и уязвими, и
накрая смазани от пресата са собствените си творения се превръщаме в техни роби,
подчияваме им се и те задвижват съзнанието ни. Изгубихме се между етажите... А
утрото настъпва бавно. Сякаш уморено от пробиване на път между мъртвите зазидани
зад изолации душици. Кукуригане ....?!? на петел!!! Амаче неестевно звучи тук.
Толкова неестествено, че никой не му обръща внимание. И той като дърветата е
станал малък, но за разлика от хората се подчинява на природата си... А утрото
продължава... Блъска се в стените, разлива се по асфалтирания път, присяда на
спирката, за да поеме въздух... Чука по прозорците от алуминиева дограма, милва
стъклата, а те го отблъскват отразявайки го обратно... Щори, завеси... окупирани
сме от непромукаеми химични елементи, с цел сами да регулираме живота си и да се
противопоставим на природата. Утрото уморено писяда в междублоковите
пространства, по первазите на прозорите, между прането по балконите... Чака да
го посрещнат, да го допуснат в живота си хората, преди да е узряло и разцъфнало
в ден, който да даде плода си и да си отиде, погребан в миналото, в гробницата
на нощта... Поредният ден... живян или пропуснат..?!? Той идва и си отива –
винаги различен, винаги нов, винаги носещ нюансите на предния и създаващ своя
собствена палитра, която ни предоставя, за да го изрисуваме. Той – Денят –
никога не се повтаря, а ние все чакаме подходящият, за да го наситим с
присъствието си. Когато вечерта погълне денят в обятията си, за да родят
следващото утро, се питаме – питаме ли се?!? Какво пропуснахме, какво
забравихме, правим си – правим ли си?!? някаква смешна равносметка, та на нали и
утре е ден... Този е мъртъв. Дал каквото дал. Взели сме, каквото сме взели... а
какво му дадохме ние – дадохме ли?!? Живеем с нагласата – живеем ли?!?, че
всичко съществува заради нас. Нима сме толкова важни – важни ли сме?!? Всчко
съществува, въпреки нас... Живеем заради себе си, в името на живота си,
пропускаме дните, а други ограбваме... Дрогирани от „себепознание” не само не се
опознаваме, но дори спираме да се разпознаваме, като в същото това време не
успяваме да опознаем собствения си свят – нима света е нечия собственост?!? И
след това си умираме. Идва смъртта, която няма как да пропуснем като всичко
останало. А тя дори не е за нас. И нея не сме заслужили с пренебрежението си към
живота. Тя е за другите. За тези, които остават. Дръпнах щорите... Видях утрото
и то ме видя, полепнало по стъклата... и те полепнали по него...Отворих
прозорците и го поканих да изпием по чаша кафе – чашата кафе да отпие от нас...
да се разходим заедно в парка... и парка да се разходи в очите ни... разхождайки
кучето... И кучето разхождайки нас... - Благодаря ти, че дойде и днес. Трябваш
ми още толкова много. Има толкова неща недовършени, незапочнати, неразбрани,
ненаучени, недокоснати, невидяни... толкова много ... от които трябва да махна
„не”-то, и които трябва да махнат „не”-то от мен.... Моето Утро....Утрото, което
всеки има, но никой не притежава.... - Някога няма да дойда за теб, а само за
всички останали. Не отлагай прекалено дълго, понякога пропуснатото се
забравя.... Петелът продължи да кукурига... и утрото разцъфна в ден...
21.08.2005г.