Тъга бе обзела сърцето ми и разяждаше душата ми. Взех дрехата си и излязох навън. Тежки облаци бяха покрили небето. Само едрите снежинки се спускаха със своя шеметен танц и падаха по косите ми като нежни звезди. Около мен се надигаха големи бели преспи от пухкав сняг, студеният въздух хапеше лицето ми, но аз продължавах по пустата улица, без да му обръщам внимание. Студът в сърцето ми ме правеше безчувствена към студа около мен. Мислите в главата ми се блъскаха и не можех да ги подредя. Изведнъж се сепнах, сякаш се събудих от сън. Огледах се наоколо - бях стигнала до парка и сега стоях сама сред белотата на снега. Около мен дърветата бяха бели - клоните им, натежали от снега, който не спираше да вали, се бяха навели към земята и образуваха приказни къщички, в които да се скриеш... Накъдето и да погледнех, се ширеше белота, тишина и спокойствие, но не се чувствах сама и уплашена, а се радвах, защото успях да остана сама с мислите си и да ги въведа в ред. Разчистих малко снега от една пейка и седнах на нея, подпирайки брадичката на ръката си, оставяйки снежинките да падат върху косите ми, и се замислих... Мислех за студа, сковаващ сърцето ми и за разяждащата душата ми болка. Чудех се какво ми липсва. Имах семейство, имах приятели... Тогава на какво се дължеше това в мен? Огледах се отново, но нито белите преспи, нито снежинките можеха да ми помогнат. Какво ми липсваше тогава? Протегнах ръка напред и няколко снежинки паднаха в дланта ми, но успях да им се порадвам само за миг, защото се стопиха и се превърнаха в сълзи. Тогава осъзнах какво ми липсва. Липсваше ми любовта на момчето, което обичам. Липсваше ми топлината му, устните му, топлата му усмивка, влюбените му очи, горещите му прегръдки. Но него вече го нямаше. Отиде си... заедно с любовта, която изпитваше към мен. Спомних си всеки един миг с него. Нова тръпка ме разтърси, а след нея още една... и още една... Но аз не треперех от студа около мен, а от студа, който остана в мен след нашата раздяла... Не можех да забравя онази вечер, когато той си тръгна, оставяйки ме сама, без да се обърне назад, без да види горещите ми сълзи и протегнатите след него ръце, които копнееха да го прегърнат.  Тръгна си и потъна в тъмнината. Не остави и следа след себе си, освен следите от сълзи по лицето ми и зейналата кървяща рана в сърцето ми. Исках да спра този студ, който не ми даваше да се радвам на света, но не можех да го махна. Не можех да изтръгна сърцето си, споменът за теб и любовта, която си отиде от теб, но остана при мен. Станах, изтупах якето си и потънах в тъмнината и белотата на снега, а снежинките продължаваха да се стелят по косите ми, засипвайки стъпките ми, които изчезнаха с дъха, който се изпари във въздуха след тихия зов, отронил се от изстиналите ми устни "Искам да открия любовта, която ще прогони студа в сърцето ми, споменът за теб и ще върне щастието в живота ми...".