И тя затвори очи. Настъпи тъмнина. Тишината също беше там.
Единственият звук, който я пронизваше, беше този от падащите капки дъжд навън. Те се удряха по ламарината на прозореца, една след друга и не спираха. Дори ставаха все по-настоятелни.
- Не може ли поне малко спокойствие?!
Вятърът фучеше навън и яростно брулеше листата от дърветата. Въпреки студа и тъмнината, гледката навън бе поразителна. Листата се гонеха едно след друго в някакви си измислени кръгове.
Тя обаче не можеше да види тези случайни неща, случващи се от другата страна на прозореца. Имаше нужда просто здраво да стиска очите си и да мълчи. Не искаше да говори повече. Достатъчно каза и направи.
Достатъчно се бори и надява за малко внимание и разбиране.
Достатъчно търпя и очаква...
- Но щом всичко е било Достатъчно, защо получавам Нищо?
Изведнъж все едно дъжда спря или поне вече ударите на дъждовните капки не се чуваха.
Нов звук прекъсна така желаната тишина.

- Благодаря, че вярваш в мен, след като самата аз отдавна не вярвам. Благодаря, че ми доказа, че все още си цяло. Благодаря ти, Сърце!...

И тя отвори очи, отиде до прозореца, погледна към небето, усмихна се и каза:
- Радвам се, че този път избрах да пропусна бурята. Сега виждам единствената следа от нея - дъгата!