Намирам по нещо тъжно в автобусите.
Дали защото са пълни с хора, преминали през нашия живот, които си заминават и продължават по пътя си като по някакво тайно разписание на вселената?
Или защото идват и си отиват. И постепенно се забравят. Едни обикалят несломено еднаквите улици, надяват се да намерят всяко напуснато място както са го оставили. Други се опитват да стигнат до нови места по старите улици. Само че местата се променят. Спомените се променят. Хората също. Докато не дойде моментът, в който някой решава да си замине.
Ала тъжното не е в това. Не е в металите на четири гуми, скърцащи по закърпения асфалт, който вече за десета година се ремонтира през есента, с цел да бъде съхранена пътната връзка. Не е в хората, които махат на старата гара, изпращащи своите близки и будят топли чувства във всяка погледнала ги душа. Не е в онези, които пътуват сами и наблюдават самотно махащите непознато-чужди близки през прозореца на заминаващия автобус. Не е и в изгубения ни отдавна детски смях, който се разнася по гарата с надеждата да бъде чут и преживян отново. Не е в заминаващите хора, те все пак са решили да го направят и отиват накъдето ги влече сърцето им.
Тъжното е в нас. В спомена, който се събужда в мига, преди той да бъде безвъзвратно изгубен. Спомен за всички преживяни раздели, които завиват пред очите ни зад ъгъла и навлизат в неизбежната реалност, които сме оставили да ни се изплъзнат за хубаво или за лошо. Които доказват за пореден път непосилието на човека пред света.
И полъхът, който се задава с тяхното напускане на хоризонта. Полъх, напомнящ за всички онези, които са ни напуснали и всички които тепърва ще го направят.
© Стилиян Енчев Todos los derechos reservados
Продължавай да го правиш!