Едно малко момченце се возеше в такси до майка си. Беше тъмно, единствената светлина бяха фаровете на колите и уличните лампи. Това момченце щеше да ходи на "абитуриентския си бал", както казваше майка му. То "завършваше" детската градина.

Другата година щеше да почва училище. Беше много развълнувано, защото сигурно щеше да види приятелчетата си за последно. Момченцето се казваше Себастиан.

Таксито беше спряло на червен светофар, и когато светна зелено, то тъкмо щеше да тръгне пак, но точно в този момент минаха няколко мотоциклета с бясна скорост. Ако таксито не беше спряло на време, те щяха да се врежат право в него. Шофьорът ядосано наду клаксона, а майката каза високо:

-Ейййй, много са луди тия! Самоубийци!

Само Себастиан беше възхитен. Тези мотоциклетисти бяха толкова смели, и толкова бързи! Бързи като комети! Себастиан харесваше кометите и астрологията. Майка му беше купила още една енциклопедия за съзвездията за неговия 6ти рожден ден. Той смяташе да работи в обсерватория някой ден, и да открие ново съзвездие. Съзвездието Себастиан! Майка му пък искаше той да стане почтен лекар в Германия. Но той не разбираше от лекарства и всичките тези работи. Но сега тези търсачи на силни усещания го заинтригуваха. Искаше и той да се вози на мотоциклет, и вятърът да духа в чупливият, стигащ до очите му бретон. Той не позволяваше на майка му да го заведе на фризьор да го подкъсят, и тя се чудеше това дете как вижда през тази коса. Останалата част на косата му беше също къса, само нея даваше да подстрижат. Имаше хубав, кестеняв цвят.

След като тържеството свърши и всички се разотидоха, Себастиан се прости с приятелите си.

-Може да се видим на училище!- каза той, главно за да утеши себе си.

-Може, Тинчо, зависи къде ще ме запише майка ми.- отвърна Чефо, един от приятелите му. На Себастиан галено му викаха Тинчо. Но той не се чувстваше толкова тъжен. Умът му беше някъде другаде сега. Не спираше да си мисли за онези мотоциклетисти.

Времето минава много бързо, ако ежедневието ти е изпълнено с действия. Така стана и със Себастиан. Откакто завърши детската градина, той порасна много бързо. Първи клас свърши, след това втори, трети, четвърти, пети, шести, седми, осми... Сега беше девети. 16-годишния младеж се беше променил до неузнаваемост. Нямаше и следа от неговия чуплив бретон, покриващ очите му. Косата му беше подкъсена с машинка от двете страни, а другата, която беше дълга около 10 сантиметра, беше вчесана назад. Според Себастиан и връстниците му, това беше много модерно. Вече имаше 2 обици на лявото си ухо, и смяташе трета да си слага. Но за всичко има време.

Себастиан се беше сприятелил с една група "байкъри", които много бързо му станаха тайфа. Той се възхищаваше на ветераните с дългите бради, които си връзваха парцалчета на главите и караха с мотоциклетите си, и искаше да бъде като тях, само че без брада. Освен Чефо от детската, Себастиан беше загубил контакт с предишните си приятели, а с хората от класа си не беше много близък. Скоро щеше да отпразнува 17я си рожден ден, и за подарък майка му щеше да му купи нова каска! А колкото до майка му, тя беше объркана от рязката промяна на сина си. Наистина, той не създаваше проблеми вкъщи и получаваше добри оценки, но тези хора, с които той движеше, щяха да го направят лош. Но той не беше лош, просто моторите му бяха страст. Всяка вечер байкърите тръгваха из града с бясна скорост и обикаляха по 3 часа неуморно. Трикчета не правеха, но много обичаха да минават пред колите и да се дразнят със Смъртта. Но Себастиан не беше забравил за астрологията, и все още я обичаше. Байкърите знаеха това и му викаха Орион, като съзвездието.

Един път, връщайки се от поредната си обиколка, Себастиан беше в настроение да подразни малко шофьорите на колите. Винаги минаваше пред тях, и зад него се чуваха клаксони и псувни. Направи това 5-6 пъти, и много се изкефи, като му се получи. Вече се мислеше за голям професионалист. Но изведнъж една полицейска кола започна да ги следва. Двама полицай бяха видели, че Себастиан прави нарушения, и искаха да го арестуват. Започна бясна гонитба. Байкърите развиваха скорост 110 километра в час и вече като че ли се врязваха във въздуха. Колата продължаваше да ги гони. Пред Себастиан се зададе голямо кръстовище, и таймерът на червения светофар сочеше 1 секунда. "Бас хващам, че ще мога да мина пред колите!" си помисли той. Мотоциклетът му изръмжа, и той вече беше в еуфория. Светофарът вече светеше зелено, и колите бяха тръгнали. Но той не видя това...

За части от секундата байкърите удариха спирачки, и успяха да се спасят. Но мотоциклетът на Себастиан се вряза точно във вратата на една кола. Себастиан полетя във въздуха на два метра височина, и се просна на цимента. Нямаше време дори да изкрещи. След няколко секунди около тялото му се беше образувала локвичка кръв. Злочестия шофьор на колата също беше умрял на място от мотоциклета. Байкърите бяха арестувани и тъжно гледаха към мъртвото момче. Един от тях даже се разплака. Линейката дойде и Себастиан беше отнесен на носилка. Движението беше спряно, веднага дойдоха журналисти, хората уплашено бягаха колкото се може по далеч от мястото.

Откъде Себастиан можеше да се досети, че ще умре точно по този начин, по който за първи път видя онези мотоциклетисти? Един ранен край за една млада душа.