Глава втора

11.02.2009г.

"Столицата никога ли не заспива?" - мислех си аз, докато мълчаливо наблюдавах нощния град през стъклото на луксозното БМВ. Уличните лампи осветяваха пътя и успях да различа лицата на две предизвикателно облечени девойки, които махаха на минаващите автомобили. За Бога! Момичетата сигурно не бяха навършили 16 години! Толкова млади, а вече видели най-тъмната страна на живота. Тягостното чувство, което ме обзе веднага щом научих грозната новина за смъртта на Светла, се засили. След като дядо й ми съобщи, че приятелката ми е мъртва, не можех да си намеря място и просторното общежитие ми изглеждаше твърде тясно, за да побере мъката, отчаянието и изненадата, бушуващи в мен. Само минути ме деляха от срещата с господин Светлин Петров. Признавам си, че не изгарях от желание да се срещна с този човек, навярно дълбоко опечален от загубата на младата си внучка. 

Шофьорът взе острия завой със завидна лекота и хладнокръвно изпревари една излъскана "Тойота". Тихичко изпсува, когато улучихме червен светофар, но се наложи да почакаме малко. Продължи направо по главната улица и мина през близката пресечка. Скоро спряхме пред вилата на семейство Петрови - огромна пететажна постройка, боядисана в пясъчножълт цвят, с просторен двор. Високите тополи се извисяваха самотни сред градината, която през пролетта приличаше на същинско райско кътче. Бързо изминах пътечката от камъчета, водеща до входната врата и тъкмо понечих да позвъня, когато тя се отвори и пред мен се изправи едрата фигура на Светлин Петров. Той беше 65-годишен мъж, но за възрастта си изглеждаше доста запазен. Единствено издайническите бръчки, врязани дълбоко в широкото му чело, подсказваха годините му. Висок и широкоплещест, приличаше на бивш плувец. В действителност на младини активно се бе занимавал с плуване, докато не бе решил да се посвети изцяло на бизнеса. В сивите му очи с бадемовидна форма не се забелязваше и следа от сълза. Напротив-те бях спокойни, макар и леко изморени (нещо съвсем разбираемо, имайки предвид късния час). 

- Здравей, Христина. Много съм ти благодарен, че се отзова на молбата ми и дойде тук. - говореше бавно, ясно, със спокоен тон. - Заповядай вътре, момичето ми. Не бива да те държа пред вратата. Студено е.

Прекрачих прага и се озовах в дълъг коридор, откъдето господин Петров ме въведе в приветливия хол. Помещението беше обзаведено с много вкус. Подът бе застлан с персийски килим, а окачените по стените скъпи картини на видни наши художници леко загатваха финансовото положение на своя притежател. Огромен аквариум покриваше цялата стена срещу вратата и придаваше свежест на стаята. Погледът ми се спря върху импровизирания подводен свят и красивите му обитатели. Колко безгрижно си живееха рибките сред зеленината в аквариума! А на мен ми предстоеше важен разговор. 

- Избери си място и седни. - подкани ме дядото на Светла.

Харесах си дивана с кожена тапицерия и удобно се настаних. Домашната прислужница - пълна жена на около 40 години, ми предложи кафе, но й отказах, с риск да обидя домакина. Но на него едва ли му беше до дребнавости в такъв тежък момент. Господин Петров се настани до мен и въздъхна:

- Ужасно е, Христина. Тя ми беше най-скъпият човек - единствената ми внучка. Не можеш да си представиш колко много я обичах! Безкрайно много. Ще направя всичко възможно да заловя този изрод, който ми отне най-свидното. - Дори и в отчаянието си изглеждаше твърд и непоклатим като скала. Зарови пръсти в гарвановочерните си коси, грижливо поддържани и със сигурност боядисани.

- Разбирам Ви напълно. Зная, че е тежко в такъв момент и е нормално да скърбите, но не можем да върнем Светлето. - опитах се да бъда съпричастна към мъката му.

- Благодаря за съчувствието. Най-малкото, което искам, е да ме съжаляват. Не те извиках, за да ти се оплаквам.

- Ще ми разкажете ли подробно какво се е случило със Светла? - исках да науча всичко, свързано със смъртта на приятелката ми.

Господин Петров стана, наля си чяшя вода и пак се настани до мен, след което започна разказа си:

- Със Светлето и жена ми Даниела имахме уговорка да вечерям заедно тук, на вилата. Бяхме решили да организираме подобаващо изпращане на любимата ми внучка - в 6.30 щеше да лети за Италия. Познаваш Светла - не се застояваше на едно място. Страхуваше се от мисълта, че може да е закотвена някъде и използваше всяка възможност да пообиколи света. Посетила е много страни. Поръчах на готвачката ни да приготви рибни кюфтета със зелена салата, любимото ястие на Светлето. Бяхме решили да се позабавляваме заедно, да си побъбрим. Чух се с нея следобед, към 16.00. Каза ми, че се е видяла с теб, че ти ще си новата й заместничка в галерията. Обеща ми да дойде тук към 21.00, след като си стегне багажа за предстоящото пътуване. Мина 21.30, никаква я нямаше, но не виждах нищо нередно. Помислихме си, че се е залисала с багажа си. Като я знам, сигурно щеше да помъкне цял тон дрехи. Когато Светла не се появи до 22.00, я потърсихме по мобилния й, но не ни отговори, даваше свободно. Започнах да се притеснявам, а на Дани й прилоша. Качи се до стаята си да си вземе хапче. След минута се върна по-бяла и от призрак - пистолетът й липсвал.Държи го в нощното си шкафче, а го нямаше там. Обзе ме паника. Отидохме до апартамента на Светла, на десет пет минути път оттук е. Звъняхме упорито на вратата, но без резултат. Сякаш бе потънала вдън земя. За щастие имах ключ за апартамента й и влязохме вътре. Не я намерихме там, а куфарите й не бяха стегнати. Сигурен бях, че нещо се е случило. Изпратих Дани до галерията да я потърси там, а аз се запътих с колата си към клуб "Текила" - често го посещава и е приятелка с дъщерята на собственичката му. Спрях пред клуба и точно тогава ме потърсиха от полицията. Иглика, секретарката, подала сигнал и съобщила, че е намерила Светла в една от залите на галерията. Простреляна в слепоочието. Веднага отидох до галерията. С каква скорост съм карал, само аз си знам, но стигнах за по-малко от пет минути. Там ме чакаше Дани, пребледняла. Когато отишла в галерията, Иглика била там и вече дори се била обадила на полицията. След малко дойдоха и ченгетата, направиха оглед. На пода в залата с картините лежеше моята внучка! Светлето! Кръвта вече бе започнала да се съсирва. А до нея бе захвърлен пистолетът на Даниела.

- Моите съболезнования! - възкликнах. - Сигурно не знаете кой я е убил?

- Ще се разбере. Рано или късно всичко ще излезе наяве. А когато това стане, лично аз ще откъсна главата на това гнусно животно!

Някой позвъни на входната врата и прислужницата изтича да отвори.

- А, да. Инспекторът. Пое разследването. - каза Петров - Всъщност, заради него те извиках. - На вратата се почука и след миг при нас влезе висок и слаб смугъл мъж на около 40 години.

- Добър вечер - поздрави ни. - Вие ли сте Христина Маджарова?

- Да. Аз съм.

- Отличничката на випуска... Чувал съм за Вас от директора на Академията. - не отвърнах нищо. Той продължи:

- Първо да се представя. Инспектор Иван Маринчев. Приятно ми е. - за разлика от него на мен никак не ми беше приятно. Не харесах този човек, приличаше ми на гущер с мазния си глас и хитрите очички, които с любопитство ме изучаваха. - Е, надявам се, че няма да ми откажете един кратък разпит.

- Разпит ли?

- Ами да. Вие също сте заподозряна!