(епизод)

От другата страна има някой. Особено, когато има вятър, съвсем ясно чувам неговото настойчиво напомняне за нощ. Зная, че се крие от мен, но нямам представа какво иска и защо ми оставя послания във вид на предозирани сънища. Онази сова в комина също прелита край прозореца, но нямам спомен от минали прераждания, нито тишина от полета на совите. Важно е да се отбележи, че плъховете се разбягаха преди да прочета посланията и преди да угася пълнолунията. Приключвам, но трябва първо да се избръсна и после трябва да помисля за М, защото М има навик да се завръща, когато мълчанията станат виолетови и онзи оттатък участва в заседанията на страшния съд. Разбира се, нямам представа коя е М и къде е била по това време (то никак не е важно), но понякога съвсем смътно се появява в монитора онзи бледен силует (познавам го по начина на отдалечаване) и една усмивка балансира на ръба на меланхолията. Имам основание да твърдя, че е нейната, защото съм я виждал насън; винаги, когато много тихо зад кулисите някой пее, догонвам чезнещата и проекция.

Налага се да разговарям с него (имам предвид онзи), защото не мога да спя, нито пък мога да се събудя; дотегна ми от неговите непрестанни вайкания във фокуса на кривото огледало. Съгласете се, че си е обикновена досада някой да ти разфокусира сънищата, дори интроверно, но подобен подход би бил твърде непонятен, доколкото бе споменато по-горе, макар че совите не страдат от амнезия.

Поради което ми се иска да се представя, доколкото е нужно за статистиката и да опровергая някои предположения относно социалния ми статус. Според доктор Ф не съм съвсем луд, дори не съм полулуд, но няма смисъл да колекционирам слънчеви зайчета; особено нощем никак не било желателно.  Тезата е, че това би предизвикало негодуване сред природозащитниците и всички планетарни организации, отстояващи правата на слънчевите зайчета.

Налага се да се съобразявам с доводите на д-р Ф (в едно по-старо преображение той беше Фройд), поради което си купих шапка и засега отказвам да се кандидатирам за президент на галактическата федерация. Отстъпвам тази възможност на своя опонент Мефисто; това на този етап е една основателна кандидатура, поради липса на друга. Може би трябва да напомня, че не обичам да си променям позицията и ми е много добре, когато никой не ме търси; то няма и за какво да ме търси. По принцип съм скаран с политиката и никак не ми е приятно да ме занимават с проблеми на нищите духом. Подминавам тази точка с аристократично пренебрежение; не че онзи датски принц ми е роднина; дори нямам намерение да му ставам шафер, нито да му изказвам служебна благодарност. Това е така, защото съм решил своите собствени (говоря за проблемите) по един особено удачен начин и дори твърде елементарен. Просто ги изоставям на самотек и не ме интересува какво ще се случи след това. От тогава отстоявам тезата, че изоставените проблеми престават да бъдат проблеми (по-различно е от стила на известния комунистически диктатор)* и практикувам този подход с подобаващо усърдие, за да бъде всичко точно.

Д-р Ф продължава да твърди, че засега всичко е наред, няма място за опасения и диагнозата ще бъде уточнена след аутопсията. Д-р Ф притежава уникално чувство за хумор, но не е прав за аутопсията, защото с такава диагноза не се умира; напротив, придобива се безсмъртие и това е отразено в каталозите по клинична психиатрия. Та сега се чудя какво да го правя това безсмъртие; явно не подхожда за бърза консумация и явно е дотегнало дори на онези смахнати шотландци, дето си режеха главите в един налудничав филм. Някак съвсем идиотски ми звучи прозрението, че остатъка от вечността ще трябва да извървя пеш. Освен това още не съм налучкал посоката и все се въртя в кръг, доказвайки по този начин теоретичната постановка, че вселената е кръгла, а то значи, че рано или късно ще се превърне в лудница. Ето един елементарен подход, който са забравили да изпробват експертите по космология, пък аз нямам време да измислям формули. Винаги обърквам формулите (някога дори изкарах три семестъра по математика), но резултатът не подлежи на съмнение и ако някой го оспорва, може сам да експериментира; прав му път! Ще го чакам след няколко еона в онзи изоставен бар край сточна гара, за да го възнаградя с каса бира за проявен героизъм в овладяването на космоса.

М също няма представа от космология и изобщо не я интересува моето безсмъртие, нито касата бира. Започва да ми става тъжно, като си помисля, че един ден М ще изчезне от полезрението (надявам се да се отнася само за поетична метафора) и в монитора ще остане само замъглената и сянка; не го обичам този диалог със сенки и метафори.

И когато в главата ми стане съвсем вибриращо, тръгвам да търся М. Тя може да бъде всяка една от всички тези, чиито силуети са налягали по тротоарите; зная го. Може и да не бъде никоя от тях, но аз съм длъжен да проверя. „Вървя и сричам силуети”** – все ми се върти онзи странен стих на Лейти Муун, защото всяко полудяване има нужда от своята късна луна. Трябва да отида до другия край (такава е постановката), след което тръгвам обратно. Това не е алеята на влюбените; касае се за друга алея и всички светофари мигат зелено. Предпочитам този вариант, защото не обичам да ми се пречи по време на диалога. Всъщност, това е диалог със себе си (обикновено съм сам в диалога) и уговорката – също със себе си, така че почти липсват разногласия. Няма дори с кого да се сбогуваш и онази късна луна е застинала низко над покривите, късайки парчета самота от сенките на сомнамбулите.

Аз не съм участник в движението. Дори не съм участник в умирането, доколкото всяко умиране е твърде монотонно и има индивидуални характеристики. „Вървя и сричам силуети” – така каза Лейти по време на обратното броене и тази безсмислица се набива в главата ми с упорито постоянство.

 Пак повтарям – наскоро си купих шапка, защото предпочитам кръглите форми и никак не ми се връзва перспективата за една квадратна вселена. Всяко пълнолуние е своеобразен празник на сомнамбулите и кръглите форми доминират дори в хаоса на абстракционистите. Зная, че ако продължа нататък, цикълът ще се затвори, но сега нямам време. Трябва да се върна към своето начало преди М да е завила зад ъгъла, за да мога да и помахам с ръка.

Та значи, налага се да спазвам графика. Моето участие се състои в дресировка на слънчеви зайчета по време на зачатие – тоест – нещо, което винаги има значение или изобщо няма значение за любовните инициативи на херцогиня Джоузиън.*** Тя едва ли се интересува от усмивката на своя тъжен Гуинплейн,**** защото си е откровена кучка, което не и пречи да бъде влудяващо красива. Но засега няма да се занимавам с нея, поради заетост и продължавам нататък.

Обикновено си намирам  друга работа – тоест – вегетирам под знака на Селена, а това означава, че съм зодия Рак и има какво да споделя с жреците на Астарта. Правя го обикновено, когато наоколо са се натъркаляли лунни пейзажи, а то значи винаги. М знае тази особеност и по време на поредното затъмнение, ме дарява с усмивки.

По принцип, М се появява в бара малко преди полунощ (май забравих да спомена за този бар), придружена от своя спонсор и танцува в едно солово изпълнение за всеобща радост на инфантилната публика. Разбира се, гвоздеят в програмата е онзи кошмарен стриптийз на ръба на петолинията, когато алкохолът полудява и в пространството се разлетяват парчета от плът и мъгла. Опитвам се да преглътна тази суха хапка и съм почти жив. Болката се оказва достатъчно поносима за един нормален мазохизъм – онзи гаден спазъм в слабините, когато плътта агонизира и някъде по-горе, където някой бавно разхлабва стягата за поредната глътка въздух. Налага се да продължа в същата посока преди да са се завърнали совите и преди „Писъкът” от онази картина на Едвард Мунк да е отзвучал между галактиките.

Тогава се страхувах да се доближа да М, защото ми бе известно, че всяко доближаване ще развали магията и се радвах до припадък на случайните усмивки, с които съм възнаграден. М е онази вечно изплъзваща се сянка, която завива зад ъгъла и, която нямам сили да догоня.

Разбира се, това се е случвало някога; вече не помня кога е било и дали е било изобщо. Имам усещането, че се отнася за минало прераждане или продължаващ сън, от който така и не успях да се събудя. Сега си мисля, че непознатият, който бях определил като спонсор е същият онзи, който стои от другата страна и се подсмива на моите усилия да повдигна завесата. Такова е и мнението на д-р Ф, макар че не съм го питал (то не е и нужно), но не съществуват проблеми, защото съм в състояние да чуя мислите му. Всъщност, този бар изобщо не е лудница и чуването на мисли е позволено, поради което след първата обиколка не се случи нищо. Вероятно и след втората няма да се случи, така че можем да послушаме музика.

Все пак М една нощ дойде по-рано и седна на моята маса. Това стана толкова изненадващо, че дори аз самият трябваше да се изненадам.

-          Надявам се, че нямаш нищо против.

Този въпрос беше отправен към мен, но така и не успях да отговоря. Толкова странно ми прозвуча, че не знаех какво означава. То е ясно, че не мога да имам нищо против; дори е безумно да се допусне подобна възможност. Само се чудех дали не сънувам и се страхувах да не се събудя на друго място и по друго време. Винаги ме спохождат подобни опасения.

-          Дойдох да се сбогувам  – продължи тя. – Тази е последната ми вечер тук и договорът се прекратява.

Още не можех да дойда на себе си и още не схващах какво се случва. Само тази болка горе вляво ме подсети, че нещо си отива, но нямах представа какво е то и какви могат да бъдат последствията. Досещах се само, че то си отива преди да е дошло, а аз нямам думата да изкажа възражение, нито възможност за намеса. Гласът и отново ме върна към действителността.

-          Отбих се насам, защото останах с впечатлението, че идваш тук заради мен. Освен, ако не съм се заблудила.

-          Не си.

Изрекох го почти автоматично и веднага се учудих на себе си. Винаги, когато се случи нещо автоматично, се учудвам на себе си и така е отдавна.

-          Известно ми е, че всички тези наоколо идват тук, само за да присъстват на разсъбличането – продължи тя. – Това е необходимо и достатъчно. Повече не им трябвам, но не мога да негодувам, защото ми е такъв занаятът. Може би и ти...

Този намек ме сепна и се опитах да реагирам. Дилемата беше прекалено странна, но всъщност, май изобщо не съществуваше дилема. Вярно ли беше това и дали наистина е необходимо и достатъчно, няма как да се проумее и аз не го проумявам? Поне за мен нещата стоят по-различно. Да – така е – вярно, че е необходимо, но не и достатъчно. Точно в този смисъл беше репликата ми:

-          Не мисля, че е достатъчно. Дори никак.

Тя се усмихна съвсем смътно и чак сега забелязах колко тъга се натрупва в тази усмивка. Сякаш е много далеч и съвсем различно от професионалните усмивки, с които понякога ме възнаграждават търговките на плът.

-          Да предположим, че е така – въздъхна тя. – Но след като си отидеш от тук, вече забравяш и мислиш за други неща. Животът продължава в друга посока.

-          Не забравям и не мисля за друго. Аз нямам друга посока.

Наистина тази идея за посоката като че ли е доста спорна. Не се сещам да съм мислил за нещо друго и не зная как може да се направи това. Мисълта ми винаги се концентрира в една точка, която е забодена неподвижно в пространството. Не съм в състояние да отклоня вниманието си нито за секунда от нея.

Обикновено мисля за М. Сега тя е съвсем близо – ето тук отсреща и изпитвам непреодолимо желание да посегна с длан към лицето и, после някъде по-долу, после още по-долу. Налага се да употребя усилия, за да не го направя. И минава толкова много време, че се чудя дали е било вярно.

Понякога се мъча да си спомня какво беше лицето на М. Изобщо не мога да си спомня, но със сигурност беше ужасно красиво. Има някъде една жестока красота, която е терзаеща, която се впива в сърцето, и тогава жаждата става неутолима. В същото време се появява прозрението, че е много далеч –  определено по-далеч от най-далечната галактика, дори на една ръка разстояние.

Сега се сещам. През мъглите на спомена отново преминава онази тъмна усмивка, която ме връща от всяко заминаване и една бяла – съвсем бяла рокля с много цветя. Но нещо ми се губи. Май беше някакъв празник.

После вероятно се събудих и ми се мярна същата сцена.

-          Бих искал да повярвам, че не сънувам.

-          Не сънуваш, но би било по-добре, ако е така. Защото след малко си тръгвам и повече със сигурност няма да се видим. Не зная защо все ми се иска преди това да те питам по каква причина  винаги ходиш с тази старомодна и толкова смешна шапка? Не, че има значение, но...

В този момент наистина се налагаше да се напрегна. Нямах представа защо продължавам да ходя с тази шапка „идиотка” от миналия век – съвсем демодирана и съвсем нескопосана. Явно някакъв сантиментален и много глупав навик.

-       Не зная – отговорих. – Просто не се сещам. Но някога тя не беше старомодна; дори напротив...   

-        Но как така – засмя се тя? – Та ти да не си връстник на Чарли Чаплин?

-        Възможно е и никак не е чудно. Този етап по някакъв начин съм го проиграл. Помня, че преди това съм бил и млад.

-        Ето – това вече е съвсем развеселяващо. Че ти и сега си млад...

Тук вече малко заеквам и не мога да имам обяснение. Не зная защо никак не ми стана смешно. Онази история с лудите шотландски бойци започна да става съвсем отегчаваща. Наказан съм с безсмъртие (зная това) и определено ми се губи представата за време и място. Сега зад тази висока ограда, под грижите на д-р Ф, продължавам в същата посока – все към ъгъла на кръглата вселена и се опитвам да докажа един налудничав постулат на Айнщайн, който няма как да се докаже. Когато цикълът се затвори, то значи експериментът е успешен и няма смисъл да се бърза.

 Продължавам да мисля за М. Вече не мога да се сетя какво съм измислил и дали е още жива. Някои подробности са просто недостъпни. Понякога се вглеждам невиждащо в похода на крачещите скелети от „Finis Desolatrix Veritae”***** на Валделомар, но бялата рокля с много цветя тук липсва. Липсва и усмивката.

-          Знаеш ли, иска ми се да не си тръгваш, защото когато те загубя, то ще е завинаги. Предчувствам  го.

-          И аз бих искала да остана – отговори тя с нестихваща тъга, но не мога. Защото, всъщност, съм само една скъпо платена метреса. И между другото – танцьорка.

-          Това никак не е важно.

-          Но за мен е важно. Пясъкът в този часовник е твърде дефицитен поради ограничен лимит. След което не остава нищо. Обикновено така се случва с танцьорките.

-          Но всичко това може да се промени.

-          Не може, защото няма как да стане. Засега все още участвам в играта, а тя е жестока. Касае са за тънки сметки, договори и пари. С което въпросът е изчерпан.

-          Тънки сметки, договори и пари – повтарям аз в някакъв съвсем забавен каданс. – Но това е много тъжно.

-          Дори прекалено. И когато времето изтече, а то вече е набрало инерция, ще дойде Мефисто да иска парче от душата ми. Този договор не подлежи на анекс.

-          Ще дойде Мефисто? Значи той е спонсорът в тази игра и, както обикновено, винаги идва в неподходящ момент. Подозирах това, но този път няма да се консултирам с д-р Ф. Мисля да участвам в разпределението. Аз също се нуждая от парче.

-          Ето, че ще се наложи да си търся специалист по разфасоване на души – усмихна се М – Май вече знам къде да го търся. Но се налага вече да тръгвам, защото навън ме чакат. Преди това трябва да ти кажа, че винаги съм си мечтала за един такъв особняк – малко смахнат и малко смешен колекционер на слънчеви зайчета. Дори със същата смешна шапка, колкото и да звучи шокиращо. Струва ми се, че дори бих могла да те обикна. Със сигурност бих могла – вече зная. А сега сбогом!

-          Чакай! Не бива да си тръгваш точно сега!

Нещо ми заседна на гърлото и в стомаха ми се оформи една огромна и тъмна галактика, където звездите са угаснали. Никога не съм си представял, че подобни състояния могат да се случат в един обикновен бар. Постепенно започнах да осъзнавам, че съм съвсем буден и съвсем трезвен. Искаше ми се да я задържа на всяка цена.

-          Чакай, имам предложение!

Дори нямах представа за какво предложение говоря, но вече бях прекрачил бариерата. Тя се спря и ме загледа някак изучаващо.

-          Какво предлагаш?

-          Засега мога да предложа единствено себе си...

Не зная от къде ми дойде това. То беше първото, което ми се спря на езика и аз го изстрелях директно. Наистина прозвуча доста нелепо.

Тя трепна и лицето и стана някак много сериозно. Забелязал съм, че в тази нейна сериозност е стаена особено красива меланхолия. Личеше си съвсем ясно, че се опитва да се пребори с някаква смътна и много упорита мисъл.

После постепенно нещо там се промени. Погледът и придоби насмешлив блясък и едни весели пламъчета затанцуваха в него. Учудващо е колко тъмни могат да станат понякога очите и.

-          Хм – това е ново двайсет – с особено бавна и някак почти странна насмешка произнесе тя. – Значи предлагаш себе си. Не ми изглежда да е толкова много.

-          Не е много. Наистина не е. Но има и друго. Напоследък съм започнал да пиша нещо като мемоар и съм включил и тебе в разказа, заедно с всичко, което зная. Трябва да стане почти роман и не ми се иска да приключва толкова бързо.

Тя продължи да ме изучава с най-тъмното от тъмните си бездни. Лицето и все повече се покриваше с бледнина. После изведнъж съвсем неестествено избухна в смях.

-          Ето, това вече ме довърши! Значи си решил да ме обезсмъртиш в „шедьовъра” си. Значи ставам муза на литературна знаменитост; няма да съм само метреса на онази мутра в лимузината! Направо извадих луд късмет с тебе. Трябва да извикам приятели, за да почерпя. Муза от свитата на Ерато; полага ми се наистина. Сега ще извъртя и един стриптийз в твоя чест.

-          Недей!

Това го казах почти в паника. Изведнъж проумях каква рана бях отворил и се чудех как да реагирам. Докато се опитвах да я разубедя, установих, че посетителите от съседните маси са вперили погледи насам и следят всяка нейна дума и всяко движение. В очите им се четеше насмешливо очакване.

-          Недей – повторих аз съвсем объркан и онази топка в стомаха започна да се върти бавно в обратна посока и да изстива! – Умолявам те!

-          А защо не? Ще бъде наистина впечатляващо това сбогуване с публиката. И кой си ти, че да ми държиш сметка какво ще правя! – внезапно повиши тон тя. – Ще правя каквото си искам и няма да позволя на никого да ми се пречка.

-          Разбира се, но...

-          Никакво „но”! Ти какво си въобразяваш – че като съм обикновена танцьорка и ще успееш да ме ограничаваш или може би, да ме вкараш в леглото? Ама че смешник! Може да съм блудница, но си имам своето чудовищно достойнство.

-          Не съм споменал такова нещо? – възразих аз, а глътката ми съвсем пресъхна.

-          Затова пък аз го споменавам. И казвам още, че няма да мине номерът. Просто не си в моята категория. Я се виж на какво приличаш – някаква тъжна и съвсем нелепа креатура от началото на ренесанса! Не обичам неравностойните връзки и няма да го допусна. „По-добре сама, отколкото зле придружена” – казваше една моя приятелка. Така че забрави!

При това смразяващо изявление, М си тръгна и дори не пожела да се сбогува. Проследих я в гръб, докато вратата се затвори след нея. Не знам защо ми стана непоносимо, макар че не съм очаквал нищо по-различно. Всъщност, тя дойде при мен, а не аз при нея, което е показателно, но няма смисъл да се търсят причини за последствията. Не ми е ясно дори дали е имало последствия. Само че посетителите не се интересуват от тези подробности и ме наблюдаваха с нескрита насмешка. Ето още една жертва на заблудата. Платих веднага и си тръгнах, защото ми се догади от тяхното насмешливо съчувствие.

Това стана толкова бързо, че когато излязох на улицата, почти веднага ми направи впечатление наличието на някакъв луксозен автомобил, който се отдалечаваше по алеята, но нещо в него прикова вниманието ми. На задното стъкло беше залепено едно познато лице – много красиво и много тъжно. Отново ме присви горе вляво и усетих непоносима тежест. Не успях да вдигна ръка, за да и помахам.

После няколко дена не излизах никъде от стаята и се опитвах да залича този спомен. То не беше сън; не беше и реанимация. Нещо не се връзваше с фактите и имах усещането, че съм изигран или, може би, предпазен, само че не зная от какво.

В подобни ситуации обикновено лежа по гръб и нищо не правя. Успявам само да вложа повече внимание при селекцията на слънчеви зайчета; това е особено важно, за да натрия носа на д-р Ф, който продължава да ми натрапва всевъзможни диагнози.

Усещам, че след всяка процедура, наоколо става все по-тихо като при отдалечаващо се ехо и галактиките – все по-тъмни. Прочетох някъде, че онези от обсерваторията на НАСА открили в пространството някакви тъмни глобули от вещество, които не се виждат, но предозират константата на Хъбъл****** и, следователно през следващия цикъл ми се предоставят отново цели пет минути да разговарям с М. Трябва само да дочакам следващото сътворение.

Не зная колко е продължило така и дали изобщо е продължило (губят ми се датите), но в един момент се събудих гладен и освен това – достатъчно жив.

Изобщо животът продължава и се радвам на новата си селекция от слънчеви зайчета.

Аха – една вечер се отбих за малко в бара да пия една студена бира, че съм съвсем зажаднял в тия августовски жеги и сервитьорът ми донесе някакъв плик. С тази старомодна шапка и тези старомодни лудости, практиката да получавам по старомоден начин писма в пликове е особено симпатична, независимо от интернет. Изобщо не съм изненадан и дори знаех предварително съдържанието; много пъти съм го чел насън. Както вече се досещате, писмото беше от М.

„Не ми се сърди за онази глупава сцена в бара – пишеше тя! – Разбира се, всичко беше инсценировка и ти добре го знаеш. Но си позволих да го направя, за да те накарам да ме намразиш и забравиш по-бързо. Никак не мога да допусна, че е възможно да страдаш заради мен. Всъщност, вече те обичам!..”

      *                 „Няма човек – няма проблем.”       Йосиф Сталин

**               Ваня Клечерова   

***             Персонаж от „Човекът, който се смее” на Виктор Юго.

****           Главният герой от „Човекът, който се смее”

*****         Унищожителната истина на края    (лат).

******       Космогонична константа, характеризираща вселената.