Поредният ден, изпълнен с мъка, отчаяние, страх... Вървя бавно, неуверено през кривата пътечка, посипана с камъчета и прах. Пред мен се откри до болка познатата сграда. Облаци са увиснали намръщено над нея. Синьото небе бе погълнато от болка и омраза над високия, стар, сякаш изоставен колос. Стените бяха покрити почти до горе с отровен брашлян. От прозорците мъждукаше слаба, почти незабележима светлина. Приближих се бавно до големите дървени порти. Чакълът под краката ми стенеше, сякаш казваше: „Не отивай там!“ Положих длани на студената грапава повърхност, поех си дълбоко дъх и бутнах с усилие тежкото пропито с влага дърво. В тишината отекна зловонно скърцане на триещ се метал в метал, сякаш предсмъртен писък. Мракът бе обгърнал всичко наоколо. Тишината бе толкова дълбока, че заглушаваше мислите ми. Леден полъх се изля върху ми. Пред мен се извиха стръмните стълби, водещи към последния етаж. Те също бяха дървени, напоени с влага. Още една примирителна въздишка и закрачих напред. С огр ...