УЧИТЕЛ ПО НЕВОЛЯ

                                                       ИЗЛОЖБАТА

Разказът е вдъхновен от действителни събития и е (поне на пръв поглед) хумористичен. Основното ми намерение е да помогна поне на един учител да се почувства по-добре след тежък работен ден. Ако успея, значи съм постигнал целта си.

                                                                                                                   Авторът

  Отново настъпи петнадесети септември. Навсякъде около и в училището цареше празнична атмосфера. Учениците очакваха с нетърпение започването на новата учебна година. Те таяха надеждата, че ще могат да вилнеят из учебното заведение с всички сили. Само учителите не бяха кой знае колко обнадеждени от започването на срока, тъй като трябваше да спрат да си почиват и да започнат да се подготвят психически за предстоящите премеждия.

   Г-н Многознаев беше сред първите учители, които пристигнаха в училището навреме. Тоест, още преди биенето на първия учебен звънец. Преподавателят се намираше в учителската стая, където бе обиколен от застрашителната компания на г-жа директорката.

  - Е, г-н Многознаев – започна тя, - ще се присъедините ли заедно с другите учители на забавата, която организирам, когато се разотидат учениците? Сбирката ще се проведе в една близка, но изискана таверна.

 - Таверна! – учудено повтори г-н Многознаев. – Но защо не направите тази забава в училищната столова? Ще бъде доста по-спокойно и евтино. Е, разбира се, ако са оправили малкия проблем с осветлението.

 - Проблемът с осветлението е най-малката от всички неприятности, свързани с училищната столова – пренебрежително отвърна г-жа Алкохоликова. – Инспекторите я затвориха преди няколко месеца. Дори го обявихме на таблото с информация. Вие го четете, нали?

  - Разбира се! – излъга г-н Многознаев. – Някак ми е убягнало. А защо са затворили столовата?

  - Ще Ви кажа, въпреки че това не е най-приятната тема за един блестящ директор като мен – отвърна г-жа директорката. – Затвориха училищния бюфет, без да се колебаят много-много, след като видели онази прословута двуглава гъсеница, която излязла от един сандвич, закупен от единия от инспекторите.

  - О, не! – въздъхна г-н Многознаев. – Много съжалявам.

  - За щастие – продължи г-жа Алкохоликова, - инспекторите не узнаха за другите инциденти, които се бяха случвали там, иначе щяха да затворят цялото училище.

  - За какви инциденти намеквате? – попита г-н Многознаев. – Да не би за онази банда скитници, които често заспиваха там мъртво пияни?

  - Не само за това – каза г-жа Алкохоликова. – Както споменахте по-рано, осветлението напълно липсваше долу. Имаше само една примигваща лампа. Още преди да започнете работа в това училище, столовата беше прочута с изнасилванията, които всъщност въобще не са се случвали насила.                                          

  - Май е по-добре да не знам подробностите – смотолеви преподавателят.

  - Е, отново на въпроса тогава. Ще се присъедините ли на забавата, организирана от мен? – поинтересува се г-жа директорката.

  - Ами всъщност няма – смело отвърна г-н Многознаев. – Смятам да не се застоявам прекалено дълго в училище днес.

  - Но това е възмутително и нахално поведение! – почти извика насреща му г-жа Алкохоликова. - Не съм го очаквала от Вас, г-н Многознаев!

  - Не, не се притеснявайте! – започна да се обяснява преподавателят. - Учебният процес няма да бъде нарушен. Не е случайно, че днес съм си облякъл най-хубавия костюм и съм си обул възможно най-лъскавите обувки. Причината е, че реших да отведа учениците си на изложбата на един мой приятел. Не се притеснявайте, г-жо Алкохоликова, галерията е съвсем наблизо. Децата трябва да бъдат запознати с изкуството. Защото истински стойностното изкуство снема дистанцията между дете и възрастен. В случая, естествено, между юноши и възрастни.

  - Не бъдете прекалено ентусиазиран, г-н Многознаев! - предупреди го г-жа Алкохоликова с тревожна нотка в гласа си. - Тъй като няма по-голяма грешка за един преподавател, макар и толкова млад като Вас, от завеждането на ученици на място, където те биха могли много лесно да го изложат.

  - О, не се притеснявам за това – отвърна небрежно учителят. – Те са добри деца и ще им хареса новаторската ми идея. Може би, ако ги извеждаха по-често сред природата или сред културна обстановка, те нямаше да са такива нехранимайковци, каквито са в момента. Е, аз ще тръгвам, че ми трябва време, докато ги издиря – завърши думите си той, а после се отправи в търсене на учениците си.

                                                      ***

  Г-н Многознаев влезе в кръчмата, намираща се в непосредствена близост до училището.   В нея завари точно това, което очакваше. Повечето негови ученици от десети “Б” клас.

  - А, ето къде сте били! – каза той, понечвайки да седне на един стол, без да види, че едно от хлапетата издърпва стола му назад, позволявайки учителя си да падне по гръб на пода пред всички. – Много смешно, много смешно! – запротестира с възмущение г-н Многознаев, след което се изправи и изчака смеховете да утихнат. – Не ви ли е срам? – възмути се преподавателят. – Както и да е. Очевидно не ви пука. Но днес е празник и ще се преструвам, че случката със стола не се е състояла. Чуйте ме всички! Категорично ви забранявам на този светъл празник, първия учебен ден, да висите по долнопробните кръчми, сякаш сте някакви гаменчета!

  - Това вече е и пицария! – намеси се сърдитият барман. – За да не бие на подозрение, когато учениците влизат тук. Не ми гони клиентелата, момко!

  - Да, точно така – обадиха се хлапетата. - Не искаме на даскало – с плачевни гласове се обърнаха подрастващите към учителя си.

  - Спокойно, спокойно – с топъл глас побърза да ги успокои г-н Многознаев. – Съзнавам много добре, че не съм в състояние да ви върна в училище, но няма да позволя да висите тук, каквото и да ми коства това! Защото, знаете ли, има много места извън училището, където човек би могъл да изпита удовлетворението от културна обстановка. Местенца,  на които можете дори вие да понаучите нещичко. Така че реших, категорично и неизбежно, че ще ви заведа в близката галерия “Мазачите”. Откриването на изложбата е след двайсет минути, така че трябва да побързаме. В нея са изложени прекрасните постмодернистични творби на най-добрия ми приятел Хваличетков! Следователно, макар и да сте добри момчета, трябва да внимавате да не ме изложите. Но пък рискът си струва. Струва си, защото изкуството облагородява! Да, то възпитава емоциите и чувствата на хората, подтиква ги да се обичат и да търсят красивото. Изкуството шлифова младите умове...

  - Аре стига бе, даскале! – обади се Симеончо. – Или ни покажете пътя до галерията, или ни оставете на мира, че просто не мога да слушам закостенелите Ви бръщолевици!  

  - Добре, добре тогава – съгласи се г-н Многознаев. – Нека да ви преброя! Двама, четирима, шестима, осмина, десетима. Супер! Нямам време да търся останалите, а и вие сте напълно достатъчни като бройка, така че да зарадвате приятеля ми Хваличетков. Но, в същото време, не сте достатъчно много, че да предизвикате суматоха по време на изложбата. Хайде, момчета, да тръгваме – подкани ги сърдечно усмихнатият преподавател, след което, следван от учениците си, излезе от долнопробната кръчма, вече и пицария, а сетне се запъти към сърцето на творческите кръгове в града, където се намираше галерия “Мазачите”.

                                                             ***

   Галерията беше празнично украсена. Навсякъде имаше картини, а около тях бяха подредени благоуханни свещи. Макар че не можеше да бъде сигурно откъде точно идваше това благоухание. Дали от свещите, или от прекрасните многоцветни букети цветя, разпръснати навсякъде из помещението? Някои от цветчетата бяха поставени в изящно изрисувани вази, а други бяха разпилени на пода по удивителен начин. Те сякаш образуваха райска пътека. В центъра на залата беше разположена огромна шведска маса, отрупана с всевъзможни сладкиши и деликатеси. Точно до масата, за по-голямо удобство, бяха подредени няколко мънички табуретки. До тях имаше и една скромна масичка, но доста по-малка от основната. Явно беше предназначена за някои по-важни гости, които, след като се поуморят, биха могли да поседнат.

  - Няма ли да дойдат вече? Не мога място да си намеря! – с дълбоко печален глас се оплакваше рижавият художник, след което отпиваше глътка рубиненочервено вино, стискайки изящната чаша с дългите си треперещи пръсти на творец.

   Не след дълго обаче залата започна да се пълни. Тъкмо когато художникът се успокои, в галерията влезе най-добрият му приятел, елегантният г-н Многознаев, следван от тълпа опулени хлапаци.

   - Добре сте ми дошли, добре сте ми дошли, скъпи ценители на постмодернизма! – посрещна ги развълнуваният творец. – Слаба Богу, че има все още любители на красотата в този умиращ свят!

   - Здравей, Хваличетков – поздрави го г-н Многознаев, като стисна сърдечно ръката на приятеля си. – Много хубава атмосфера витае из галерията! Трябва да призная, че добре си организирал всичко. Очаквах да е малко по-прозаично, а ти си превърнал това място в празник на поезията и цветята. Същинско тържество на багрите и формите, на красивите цветове и изяществото!

   -  Благодаря ти, скъпи приятелю – отвърна просълзеният художник. – Не знам какво бих правил без твоята подкрепа. Но кои са тези млади господа, които са дошли да ме уважат в най-важния ден от живота ми?

   - Ами това са моите ученици – рече скромно г-н Многознаев. – Разказах им, че днес ще има изложба, описах им горе-долу какво представлява творчеството ти, а те останаха удивени! И изведнъж, като в приказка, просто се озовах тук, следван от тези млади познавачи на изобразителното изкуство.

   - Поласкан съм, поласкан съм! – отвърна вече плачещият от щастие творец. – Заповядайте, млади господа, сипете си сок и се почерпете със сладкиши. Така да се каже, подсладете си живота! Колкото до теб, благородни и славни преподавателю, ела да те почерпя с чаша рубиненочервено вино, а после ме последвай при критиците, с които искам да те запозная. Казват, че от тази изложба зависи бъдещето ми като художник. Но само като видят какъв богат интерес предизвикват моите творби у публиката, няма да посмеят да напишат и думичка против мен. Благодаря ти, приятелю, че доведе тези младежи! Убеден съм, че те ще направят добро впечатление даже и на изкуствоведът Критиков – говореше художникът, без да забелязва тревожното пребледняване на приятеля си.

                                                                    ***

   Противно на всички очаквания обаче учениците не се нахвърлиха над масата със сладкишите. Не го направиха отчасти и заради това, че (поне в начало) въобще и не я забелязваха. Те бяха зашеметени от странните произведения на изкуството, които виждаха закачени по стените на галерията. Така де се каже, намираха се в шок. И колко разбираем бе този културен шок за юношите, които нито веднъж през живота си не бяха посещавали каквото и да било културно мероприятие! Те просто се мотаеха насам-натам из галерията и зяпаха с опулени очи картините, които им правеха силно впечатление. Някои от творбите им харесваха, други ги плашеха, дори ужасяваха, а трети пък им изглеждаха неразбираеми като сложна задача по математика.

  Благоговеенето пред изкуството обаче не продължи повече от десет минути. Тъкмо когато критиците влязоха в галерията, учениците на г-н Многознаев видяха огромната шведска маса, отрупана с множество лакомства. Последва изключително грозна и отблъскваща сцена. Хлапетата се втурнаха презглава към сладкишите, след което, ръчкайки се един друг, започнаха да я опустошават. Всички други гости, намиращи се около масата, бяха брутално избутани от нехранимайковците, които чрез псувни, ръмжене и блъскане си пробиваха път към шоколадовите десерти. Дори и главен готвач в изискан ресторант, който знае много добре, че ако оставиш определено сладкишче без надзор, то изчезва моментално по най-мистериозния начин, би се ужасил и учудил на светкавичната скорост, с която храната изчезваше. Разбира се, имаше си обяснение за това свръхчовешко унищожение на сладкиши, което се криеше главно във факта, че подрастващите човеци, след като напълнеха устите си, започваха, дори още преди да са преглътнали храната си, да тъпчат с нея джобовете, торбите и раниците си.

  Излишно е да се споменава, че всички ги гледаха и се чудеха откъде са се взели тези диваци. Изкуствоведи, критици, журналисти, всички изпитваха затруднение да продължат разговорите си, притеснени от шума, който вдигаха хлапетата.

  - Картината на голата червенокоса девойка е просто възхитителна! – повиши глас г-н Многознаев, опитвайки се да замаже неловката ситуация. - Какви плътни движения на четката! Какъв майсторски контрол!

  - Да, да, наистина – обадиха се и някои от приятелите на художника.

  - Благодаря Ви, приятели – скромно промълви творецът. – Виж, Многознаев, аз не желая да бъда груб, но защо не отделите учениците си на тази масичка встрани? Мисля, че така всички ние ще се чувстваме много по-комфортно – с тих шепот допълни той.

  - Разбира се, веднага ще им направя забележка – изрече пребледнелият от срам учител.

  Когато преподавателят се запъти към подрастващите, зад гърба му се чуха подигравателните думи на някой от гостите:

  - Какъв простак! Да  домъкне в този храм на изкуството и красотата тези малки гаменчета!

   Г-н Многознаев навярно би отвърнал доста агресивно на наперения човек, но нямаше сили от срам, а и вече се бе запътил към учениците си. Когато отиде при тях, той разбута двама-трима, след което процеди през зъби:  

  - Какво си мислите, че правите! Тези сладкиши са за всички! Отивайте на масичката встрани и сядайте на столчетата! А само ако ви чуя гласчетата, ще ви оставя всичките на поправка!

  Учениците, вече със сити стомаси, не оказаха кой знае каква съпротива на преподавателя си и заеха смирено отредените им места.

  - Сега само стойте тук, поне още няколко минути, докато се сбогувам с приятеля си – говореше им г-н Многознаев. – Ето ви тези няколко чинийки с лакомства и това огромно шише сок. Надявам се, че няма да им видите сметката за десет минути, нали? Добре, сега се връщам.

  Преподавателят се върна при изисканата компания, която обсъждаше някакъв художествен похват.

  - Абе, пичаги, тоя даскал за к’ви ни взема? – попита Илиян.

  - Да, като че ли сме нек’ви невъзпитаняци! – засегна се Момчил.

  - Хей, имам няколко празни бутилки от бира в раницата! – обади се Мартинчо. – Нека да ги напълним със сок, че да не сме капо.

  Докато учениците вършеха поредната беля, г-н Многознаев обясняваше на важния изкуствовед Критиков какво мисли за една от картините в изложбата:

  - Определено съм на мнение, че Хваличетков е успял да пресъздаде една невероятна дълбочина на изображението. Чертите са толкова плътни, изискани и в същото време някак невротични, точно както подобава на един, смея да отбележа, гениален художник!

  - Да, наистина впечатляващ пейзаж – съгласи се повлияният от харизмата на г-н Многознаев критик. – Има също така и лек усет за...

  Критикът не успя да завърши изречението си, защото беше прекъснат от един крещящ хлапак, който бе вдигнал във въздуха едно огромно празно шише от сок, като същевременно го потропваше нервно с пръсти, издавайки оглушително силен тътен:

  - Господине, свърши ни пиячката!

  Засраменият преподавател се запъти веднага към момчето с думите:

  - Нали ви казах да пазите тишина?

  - Абе, господин даскале, яко ни е тъпо тука! – оплака се Радко. – Вижте тая мацани́ца. На нищо не прилича. Дори и аз бих я нарисувал по-хубава тая чаша или... крава. Не се разбира даже!

  - Добре, разбирам - съгласи се с него учителят. - Аз също съм съгласен, че тази картина е пълен боклук, но вижте другите...

  - Ах!!! – изстена намиращият се точно зад гърба на г-н Многознаев художник, който се бе промъкнал, без учителят да го усети.

  Още преди учителят да осъзнае какво се бе случило, приятелят му обърна гръб и хукна разстроен към другия край на галерията.

  - Но... чакай, Хваличетков! – умоляваше г-н Многознаев, след като се опита да догони художника.

  - Аре и ние да се чупиме – рекоха учениците и последваха учителя си, тъй като не беше останало нищо за крадене.

  Най-после преподавателят настигна художника, който се беше спрял пред картина на гола жена и очевидно я обсъждаше с двама от неговите ученици, които наистина изглеждаха доста впечатлени.

  - Та, разбираш ли, мисълта ми е – говореше едното хлапе, - ако реша да я нарисувам тая, ще се съгласили да ми позира? По колко взема на час?

  - Моля! – отвърна ужасеният художник, който все още не беше успял да избърше стичащите се от очите му сълзи.

  - Не, не, остави това, мен ме интересува друго – провикна се другото момче. – Аз искам да правя скулптура и ме интересува дали тази какичка ще ми даде да я опипвам, за де се получи скулптурата в максимални размери! Нали ме разбираш, брато! А също искам и да я питаш дали прави отстъпки за групово ползване и можем ли да я ползваме на изплащане. Ясно?

  Тъкмо тогава г-н Многознаев пристигна при тях, за да чуе думите на приятеля си, отправени, разбира се, и към учениците, и към техния учител:

  - Махайте се оттук!

  Г-н Многознаев нямаше какво друго да направи, освен да напусне засрамен галерията, следван от подрастващите калпазанчета.

                                                         ***

   Учителят пое дълбоко въздух и започна да крачи по неравните улици, опитвайки се да настигне пъргавите младежи. Те, между другото, вече имаха известна преднина, позволяваща им да направят поредната глупост. Малчуганите забелязаха една улична лавка, в която се продаваха пици. Продавачът вероятно бе отишъл до тоалетна или нещо подобно, тъй като пиците си стояха без надзор. Гамените моментално награбиха двайсетина пици и побягнаха с всички сили.

  Г-н Многознаев видя, че става някаква суматоха в далечината и също побърза, за да види какво всъщност се беше случило. Преподавателят успя да стигне до уличната лавка за пици едва когато крещящият продавач се бе завърнал. Той сипеше хиляди ругатни по адрес на разбойническата тайфа.

  - Хей, какво става? – попита шокиран г-н Многознаев.

  - Тези хлапета ми отмъкнаха сума ти пици! – отвърна разгорещеният продавач. – Само за секунда не бях тук и веднага се намери кой да ги открадне! Да им изсъхнат ръчичките! Дано, мамицата им, да пукнат!

  - Добре, не се ядосвайте – помоли го преподавателят. – Аз съм техен учител. Мисля, че и аз имам вина за това, което се случи. Изпуснах ги от поглед. Нека да платя, пък след като се засрамят децата, ще дадат парите на мен. Така ще си изчистим сметките, нали? Колко Ви дължа?

  - Изчезнали са около двайсет пици, следователно ми дължите поне четиридесет лева, благородни човече – отвърна продавачът на пици. – Даже, като се замисля, май са изчезнали още – допълни с лукава нотка в гласа си той. – Да, точно така. Дължите ми шейсет лева!

  - Така, нека да видим колко имам – каза г-н Многознаев. - Пет, десет, дванайсет... – започна да брои той, като подаваше парите на продавача. – Опа, май нямам повече пари! – притеснено смотолеви учителят. – Не може ли някак да се разберем? Да платя по късно...

  - Дължите ми шейсет лева! – разкрещя се продавачът. - Не ми ли ги платите да стотинка, ще извикам полиция!

  - Е, разбира се, в такъв случай... – рече преподавателят, а след кратко колебание, без да му мисли много, грабна една от малкото останали пици и хукна да бяга.

  Продавачът бе прекалено тромав, за да настигне г-н Многознаев, който скоро се стопи сред мътните облаци на сивата мъгла. Единствената следа, която насочваше към преподавателя и учениците му, бяха виковете на г-н Многознаев, които звучаха в далечината:

  - Не пресичайте на червено!!!

  ПП: Историята, макар и малко преувеличена накрая, е вдъхновена от действителни събития.

  ПС:  Всички прилики с лица и действителни събития са съвсем нарочни.