Борис познаваше тази жена по физиономия. Спомни си, че я беше загледал веднъж, даже му се беше приискало да я заговори. Хубава беше, несъмнено. Стройна фигура, дълга права черна коса, бледо лице с меки черти.

Но красавицата представляваше ужасна гледка, което го потресе и дори уплаши. Настроението му моментално се скапа. Идеше му да побегне, за да не вижда тази… гадост.

Помнеше бодрата й походка, чевръстото потропване на токчетата, полюшването на бедрата. Това очарование вече го нямаше. Тя се придвижваше бавно и мъчително, подпирайки се на патерици. Ужасна, потискаща гледка. Точно нея да я връхлети беда беше… крайно несправедливо.

Прииска му се да избяга, да забрави видяното, но не го направи. Гледаше, въпреки че от това му ставаше зле.

Тя беше облечена елегантно. Зелена рокля, подчертаваща формите на гърдите, ханша и талията. Черен чорапогащник, пантофи тип „балеринки“ на краката. Да обаче нещо не беше наред с тези прекрасни крака. Те по някаква причина вече не можеха да носят тежестта на тялото. Стъпваха, но несигурно, некоординирано. Глезените се кривяха неестествено, сякаш бяха от пластилин. Без подкрепата на подлакътните патерици жената със сигурност нямаше да може да стои изправена. Иначе обездвижващи превръзки липсваха, навярно проблемът беше в гръбнака, навярно някакво нараняване беше довело до парализа на долните крайници. Ужасна гледка!

Учудващо беше, че тя не ползва инвалидна количка, а се мъчи така. Ръцете й бяха силни, вероятно тренирани във фитнес, и се справяха със задачата да осигурят нещо като ходене.

Тя беше концентрирала изцяло в придвижването си. Изпъваше гръб оттласквайки се с патериците, и преместваше напред немощните си крака, които стъпваха неестествено меко, неспособни до постигнат стабилно подпиране. Ужасна гледка!

Ами ако тя паднеше? Ако си причинеше ново нараняване?

Борис се приближи до нея. Чувстваше се отговорен за нейната безопасност. Идеше му да й викне: „Момиче, прибери се вкъщи и си легни! Не се излагай на рискове! Защо трябва да се измъчваш, по дяволите!“

Тя беше силна от кръста нагоре и успяваше да поддържа движението. Може би беше борбена натура и беше твърдо решена да не се залежава.

Краката й изглеждаха здрави, но не се справяха с основното си предназначение. Нещо ги беше превърнало в безчувствен придатък към ненакърнената горна част на тялото.

Тя преместваше патериците напред, изпъваше гръб и се оттласкваше. Беше постигнала ритъм, позволяващ й да напредва в желаната посока. Какъв обаче беше смисълът на това жалко тътрене? Нима тя не осъзнаваше колко трагичен вид има? Нима не се притесняваше от чуждите погледи?

Умората явно си казваше думата. Подложени на огромно напрежение, ръцете й потреперваха върху дръжките на патериците. Скоро те нямаше да могат да държат тялото изправено. Ужасна гледка!

При едно леко залитане петата на левия крак се показа от пантофката и се извъртя настрани. Жената изохка и се закова на място в опит да запази крехкия си баланс. Когато се увери, че няма опасност от падане, продължи напред. Започна да изпъва повече гърба си, за да може да придава по-голямо ускорение на поразените от парализа крайници.

Неколцина минувачи стрелнаха тревожни погледи към нея и я заобиколиха отдалеч, сякаш я мислеха да прокажена. Борис я следваше, готов да я подхване. Щеше му се това мъчение да престане. Отнякъде да се появи неин близък, който да я настани в количка и да я прибере в дома й. Но не, никой не идваше на помощ.  А отпред се появи подлезът със своите десетки стъпала.

Жената не се поколеба, заслиза по стълбите. Борис пребледня от страх, струваше му се, че тя всеки момент ще полети надолу и ще се пребие. Доближи се още до нея, за да може веднага да я сграбчи при евентуално залитане.

Тя приложи странна тактика. Присви навътре лявото си стъпало и го подпря върху дясното. Така постигна относителна стабилност – краката й не се люшкаха, както бяха опрени един в друг. Лека-полека, куцук-куцук, тя стигна долу.

Последва нова порция ужас. Изкачването. Подпиране на патериците, наместване, оттласване нагоре, пак подпиране, пак наместване, пак оттласване нагоре. Тежка работа за ръцете и почти никаква за краката, които се гънеха страховито в коленете и глезените. За десет минути парализираната жена успя да преодолее само пет стъпала.

Борис не издържа. Приближи се и рече:

– Госпожо, ще ви занеса горе. Няма смисъл да се мъчите така.

Тя бавно извърна глава и погледна през рамо. Усмихна се.

– Няма нужда, благодаря. Мога сама.

– Не, не! Страх ме е да не паднете.

Тя се поколеба.

– Нищо ми няма, не съм саката.

– Нищо ли?

Тя се огледа и след като се увери, че наблизо няма други хора, стъпи стабилно на краката си и мушна патериците под мишница.

– Съвсем здрава съм. Извинявайте, ако съм ви уплашила.

Той я гледаше втрещено. Понечи да каже нещо, но не успя. Беше едновременно учуден и възмутен.

– Това не беше номер, просто тренирам – обясни тя.

– Тренирате?

– Да. Аз съм начинаеща актриса, готвя се за ролята в един сериал. Длъжна съм да се подготвя добре.

– А аз си помислих, че сте парализирана. Добре, че сте здрава. Е, аз ще тръгвам.

– Моля, простете, че ви изплаших – заговори припряно тя. – Ще ви обясня всичко. Героинята ми е жертва на домашно насилие. При един скандал съпругът й я пребива жестоко и тя получава увреждане на гръбначния стълб. Нямате представа колко е трудно да се предаде достоверно придвижването на човек с парализа на долните крайници. От една седмица гледам видеа и се упражнявам с патериците. Страх ме е да не загубя ролята. За мен тази роля е много важна.

– Разбирам. Радвам се, че сте добре. Довиждане.

– Чакайте! Дайте ми телефонния си номер! Държа да ви поканя на премиерата. След една година ще е, вероятно.

Той й даде номера си и си тръгна. Настроението му се беше оправило. Очарователната дама беше здрава, това беше важното.

Тя не му се обади след една година, а след една седмица.

– Искате ли да се видим? – подхвана притеснено тя. – В близката пицария? Държа да се реванширам с почерпка заради онази конфузна ситуация.

– Добре.

Тя дойде на срещата на патерици и с гипсиран до слабините десен крак. Пръстите, стърчащи от превръзката, имаха нездрав морав цвят и потрепваха нервно.

– Заради ролята ли… – подхвана Борис, смутен от ужасната гледка.

Тя се усмихна тъжно и отвърна:

– Не, строших го на две места по време на снимките. Още не мога да си обясня как стана. Исках да съм максимално точна при предаването на походката на парализираната героиня, но … проклетите кабели. Спънах се и… виждате. Дадоха ролята на друга актриса. Направо ми иде да се гръмна.

Седнаха и си поръчаха пици и бира. Побъбриха си. Разговорът беше приятен, непринуден.   

След като плати сметката, жената стана, подпря се на патериците и закуцука тромаво към изхода.

– Сега по-трудно ли е? – попита Борис, който вървеше плътно зад нея.

Тя стрелна поглед през рамо и рече:

– Да, това е реалност, не като преди. Имам чувството, че предизвиках съдбата с вживяването си в ролята.

– Недей да разсъждаваш така. Професионализмът е важен.

– Да, когато ролята е сложна, е нужна сериозна подготовка. Е, аз нямах късмет и се провалих.

– Не съжалявай. Всяко зло за добро.

– Като например нашето запознанство? – промълви тихо тя, без да се обръща, докато се канеше да преодолее първото стъпало пред входа.

Той я подпомогна с уверено подхващане през кръста.

– Може би.

– Наистина… ако не бях пострадала, щях да ти се обадя чак за премиерата. Щях да се потопя в работата, нямаше да ми е до…

– Такова беше обещанието ти.

– Осъзнах някои неща. Сега имам чувството, че… е добре да се виждаме често.  

– Би било прекрасно да се виждаме често.

– Не че имам нужда от помощ. Справям се чудесно с патериците, все пак съм тренирана.

– Знам, но на мен би ми било приятно да ти помагам.

– Значи утре нова среща, а?

– Чак утре?

Тя се усмихна мило и подаде бузата си за целувка.