Идеята за Славейчето е заимствана от приказката на Оскар Уайлд "Славеят и розата"
  
   Искаш да ти разкажа история. Каква? Трагедия? Няма проблем. Моят живот е трагедия. Или поне част от него. Искаш да ти разкажа тази част? Няма проблем. Слушай...
   Преди всичко трябва да знаеш, че някои хора в живота ни са като проблясък на лунен лъч в светъл ден. Други спират само за миг, но оставят диря в сърцата ни. Времето няма значение, но после никога не можем да сме същите отново.
   Наричаха ме Писателя. Твърде обичах миризмата на хартия и мастило, за да ме смята обществото за нормален, а и това че живеех заедно с едно славейче не ми носеше добра слава. Малката птичка беше вдъхновението ми. Песните й събираха буквите в думи, а думите в текст и толкова бях свикнал с нея, че мисълта да не ме събужда или приспива беше... ужасяваща. Въпреки всичко това, когато опираше до написването на достоверна лъжа, хубава реч или писмо, целящо примирие - търсеха мен, а аз бях твърде погълнат от своите листи, напоени с мастилени истории, за да откажа и хранех слуховете за себе си, както се храни гладен звяр. Не съм сигурен дали осъзнавах наистина колко отхвърлен бях.
   А нея... ах... наричаха я Дъщерята на графа, защото графът ù беше баща. Чак сега разбирам, че тя гледаше света през розовите си очила и си мислеше, че светът е розов... Ах... Хората говорят за любов от пръв поглед и съм далече от мисълта, че тя не съществува, но в моята история беше точно обратното - срещах Дъщерята на графа на всеки бал, който не изпусках, защото пишех и следвайки нормите на етикета - двамата танцувахме. Повече от убеден съм, че именно поради тези норми тя изобщо ме заговаряше. Дъщерята на графа обичаше да бъде обгрижвана с внимание и средства, а този, който я вземаше за жена, трябваше да бъде обграден от дебел слой търпение и пари. Никой не завиждаше на бъдещия съпруг и аз не оставях по-назад - тази разглезена госпожичка  беше далеч от представите ми за жена и любов.
   Разбира се - до един ден. А след това всичко се обърка...
   Имах си свое местенце - в гората до един поток. Беше любимото ми място, когато музата ме напускаше. Никога повече не се върнах там след като една сутрин се появи Дъщерята на графа - роклята ù беше разкъсана, косата ù цялата мокра и в клонки, ръцете ù - в ръкавици на парцали, а изражението ù - на излязъл от лудницата. Изтичах до нея, помогнах ù да седне и слушах разказа ù, излизащ през треперещите ù устни - ескортът ù бил нападнат от разбойници, а те се скрили в гъсталака. Когато разбойниците си тръгнали, тя се опитала да се прибере, но се изгубила. По пътя се спънала и паднала в малко езерце, не можела да плува и почти не се удавила. Със сетни сили излязла от водата и някак си се добрала до тука и попаднала на мен... Докато слушах, се вглеждах в нея, тя също гледаше в мен. Ненадейната ни среща зароди приятелство. Тя ме възприемаше като свой спасител, а аз нямах нищо против, въпреки че не беше съвсем така. Вече, когато се срещнехме на балове, танцувахме не защото нормите го изискваха, а защото искахме, а аз все по-рядко пропусках бал.
   С времето се зароди любовта ни. Не беше нищо особено, защото и двамата останахме непроменени - аз продължавах да предпочитам да пиша пред всичко останало, а Дъщерята на графа продължаваше да обича да бъде обгрижвана с внимание и средства. Минаха месеци и реших да поискам ръката на възлюбената си, независимо от мисълта за славата ми. Както се очакваше - получих отказ, но това не спря Дъщерята на графа и мен - решихме да избягаме. Заживяхме в друг град, в хубава къща. Бях взел със себе си и славейчето си - не го забрави, нали? А дали ще повярваш, ако ти кажа, че точно то промени хода на историята за Дъщерята на графа?
   Дъщерята на графа твърде много не обичаше да се събужда и заспива с песента на славейчето - просто защото не умееше да заспи, докато то пееше, а когато го правеше сутринта - само ù напомняше, че за пореден път не е заспала. Разбирах я - аз бях свикнал с това цял живот, а тя - не. Но славейчето си беше моето славейче, моето вдъхновение и отказвах да го прокудя. Разори се сериозен спор... Не исках да изгубя Дъщерята на графа. Тогава си мислех, че да пожертвам вдъхновението си не е жертва, а да бях помислил колко грешах...
   Години след като всичко приключи, случайно срещнах Дъщерята на графа. Тогава разбрах какво всъщност се е случило Онази нощ. Дъщерята на графа беше любезна да ми обясни, а след това да си тръгне бързо-бързо, за да не разбере дали ще полудея от ужас и тъга заради стореното.
   Вечерта след сериозния спор Дъщерята на графа била готова да си тръгне, но Славейчето я спряло. Попитало я как може да замине, след като знае колко я обичам аз и колко тя ме обича, а тя отвърнала:
- Ще го преживея! Нищо не е в състояние да ме задържи тук, след като съм принудена да те слушам по цял ден.
- А ще останеш ли, ако аз си тръгна? - запитало Славейчето.
- Не, разбира се! Кой ще плати за всичките ми безсънни нощи?! За всичките ми страдания?! - надменно отвърнала Дъщерята на графа. Но Славейчето било упорито:
- А ако аз ти заплатя за тях, преди да си тръгна?
- Тогава, може би, ще размисля.
- Какво искаш да направя?
- Искам да разбереш какво е да си принуден да страдаш, защото обичаш. И да страдаш по своя воля. Искам да пееш цяла нощ, но къде е тук страданието - хмм... да видим дали ще можеш да пееш, ако забиеш шипчетата на розовия храст отвън гърлото си. Дали любовта ти към Писателя ще е достатъчна, за да успееш? Ако не спреш да пееш през цялата нощ, аз ще остана. Ако ли не - ще си тръгна!
   Славейчето се съгласило. Долетяло до розовия храст и в мига забило малкото си гърло в острите шипчета. Колко ли силна била болката...?! Но Славейчето пеело. И пеело. И пеело... А кръвта му изтичала върху трите бели рози на розовия храст, а розовият храст плачел и белите рози плачели. Колко нелепо било всичко...?! Звездите и луната били свидетели на саможертвата на гласовитата птичка и те плачели и не вярвали, че Славейчето ще продължи да пее до сутринта, но не знаели колко силно всъщност било то. И то наистина успяло. Луната започнала да се оттегля, звездите избледнели, изгревът се показал, нощта отстъпила на зората, а тя на деня, който довел със себе си сетния миг на Славейчето. То било толкова гордо, че успяло! Издъхнало с думите: "В името на любовта! В името на Писателя!"
   Дъщерята на графа била безсърдечна. Безучастно гледала гибелта на вдъхновението ми, а след това просто си легнала отново! Откъде да знае, че събуден от трогателната песен на птичката, съм будувал през нощта, не забелязал нищо необичайно в това, че Славейчето пее? Откъде да знае Дъщерята на графа, че съм осъзнал истината за любовта ни, слушайки нотите на Славейчето? Колко глупав съм бил? А щях да изгоня птичката заради тази мимолетна обич. Никъде не намирах Славейчето! Къде беше? Дали беше избягало, или Дъщерята на графа го беше прокудила? Докато тръгвах, забелязах трите червени рози. Бях шокиран, защото по това време никъде не се намираха червени рози, а тези бяха великолепни - искряха и излъчваха живот. Да знаех колко прав съм бил... Върнах се в старата си скромна, но моя къщичка, заедно с две от розите - бях ги откъснал за спомен от времето, изгубено с Дъщерята на графа. На следващия ден получих писмо от Нея: "Защо ме изостави? Какво толкова видя в бъдещето ни, което те накара да избягаш, защото аз видях щастлив семеен живот! Прибрах се в старата с къща, моля те - прати отговора там!". А отговорът ми гласеше: "Погледни по-внимателно в бъдещето ни!". Не мина и ден и отново получих писмо. Дъщерята на графа питаше: "Какво ще видя?"
   Седях на прозореца и не знаех как да обясня това, което съм прозрял. Как да опиша това, което съм почувствал? Денят се оттегли, а нощта дойде и най-сетне бях готов. Прикачих малкото листче за една от розите и я изпратих на Дъщерята на графа. Срещата ни след години изясни и какво се е случило след това. Жената захвърлила розата на една от масите, след като прочела листчето и него захвърлила, а след това заминала. Къде? Никой не знае. Започвам да се чудя дали случайната ни среща не е била толкова случайна, защото преди нея всички бяха забравили за Дъщерята на графа, а след нея всички я забравиха наново. Какво беше накарало Дъщерята на графа да си замине? Какво толкова бях написал на малкото листче? То все още седи там. Захвърлено до розата. А розата е там, където е започнала историята на Дъщерята на графа - у дома ù. След изчезването на жената, която мислех за моя любов, заминах и аз, и втората роза, която бях взел със себе си, остана в старата ми къща, където започна моята част от историята, а третата и последна роза увехна на розовия храст, където се случи най-трагичната част от тази трагедия. Животът на Славейчето остана разпръснат там, където започна всичко и там, където започна краят. А малкото листче? То не е помръднало от мястото, където е захвърлено. Думите на последното ми вдъхновение избледняха, но не ще бъдат забравени... те гласяха:
   ... Ще видиш валса на онази Самота,
   заместила една непожелана Обич.
   Ще видиш как, притихнали, кървят
   онези думи, страшно невъзможните.
 
   И как от тях разцъфва Тишина.
   Червена и боляща. И красива.
   Не гледай мен. Щастлив съм си така.
   Да бъдем заедно... не ни отива...

   Дали дъщерята на графа беше моят лунен лъч в светъл ден, въпреки многото време, прекарано с нея? Дали Славейчето беше "другият" само спрял за миг, въпреки голямата част от живота ми, през която съм бил с него? Дали...? Но знай - някои хора в живота ни са като проблясък на лунен лъч в светъл ден. Други спират само за миг, но оставят диря в сърцата ни. Времето няма значение, но после никога не можем да бъдем същите.