Тимотей тръшна вратата на уазката, настани се удобно и се провикна през отворения прозорец.
- Идвайте, животни!
Кирчо и турчинът пуфтяха нервно, прегърбени от тежестта на оръжията, а последният се опитваше да удържи повода на немската овчарка, която нямаше търпение да се качи при стопанина си.
Руснакът, бивш военен, живееше от дълги години в България.
Имаше големи деца, пропаднала жена, и от младини се увличаше по лова.След като се пенсионира на четиридесет и три, животът още беше пред него. Предвид поста и връзките, които имаше не му беше никак трудно да работи след пенсия като шеф на горското в родопския край. Хем щеше да има някой допълнителен лев за водка, хем и време за хобито си.
В тежките запой го избиваше на ревност и се сещаше как веднъж беше спипал жена си с младия лейтенант, който му бяха пратили от централата на КГБ в Москва. Да трупал опит. Съдбата понякога си прави интересни шеги, защото жена му беше доста опитна любовница и сигурно му е показала някои от тайните на любовта. Дето се вика - придобил е опит.
Но се сети, че честолюбието и алкохола са опасна комбинация - пребил зверски жена си и пръснал главата на момчето. От затвора го спасил само факта, че е от стар комунистически род и от централата си затворили очите за случая, с уговорката такива неща никога повече да не се повтарят.
В София се прибираше не по-често от веднъж месечно и вместо да се ядосва, започна да чука селянките, а жена му да прави каквото иска.
- Идваме, шефе, идваме – ревна Кирчо.
Оставиха пушките на задните седалки, а турчинът се смести между тях.
Кирчо седна на шофьорското място, а Вихър се сви в краката на Тимотей.
- Трябва да проверим последната хижа, че както е тръгнало с тези бракониери, някой ден ще започнат да стрелят и по нас. Когато дойдох преди двадесет години в тази страна придружавах Пенчо Кубадински в ловните му приключения. Думата бракониер беше непозната. А сега много му отпуснахте края.Както вървят нещата, нищо чудно и за демокрация да заговорите.
- Стига, бе шефе. Просто има малко повече свобода на словото и хората живеят малко по-нормално.
- Вие никога няма да живеете нормално, защото не знаете какво да правите със свободата си, и я обръщате на слободия. Единствено диктатура ви оправя, иначе ще пропаднете. – мъдро заключи руснакът. – Ама какво съм взел да ви обяснявам. Тръгвай, докато още не е натрупал големият сняг.
През 80-те зимите бяха дълги, студени и с много сняг, като се случваше да има преспи от по няколко метра, а планинските пътища ставаха непроходими чак до пролетта.
Тимотей беше наясно със ситуацията и не искаше да си прави експерименти с гостоприемството на планината, затова бързаше към крайната точка.
Имаха храна за два дни и пиене за още толкова – според него напълно достатъчни, защото стоте километра в двете посоки, дори в този сезон, щяха да отнемат най-много един ден.
Но не знаеше колко много греши.
На километър от хижата уазката счупи полуоска и трябваше да продължат пеша.
Освен това започна да вали сняг, който се усилваше с всяка изминала минута.
Когато най-накрая пристигнаха, видяха че хижата е разбита и ограбена.
- Мамицата ви мръсна – ревна руснакът. – Само да ви спипам! Ще ви изтребя до крак, ако ще после да ме разстрелят!
Спътниците му мълчаливо кимаха в знак на съгласие и с притеснение гледаха увеличаващата се снежна покривка.
- Вече е късно. Няма смисъл да се връщаме по тъмно и само да дразним вълците. Ще пренощуваме тук, а утре по светло ще излезем на главния път за помощ.
- Шефе, ще ида да събера малко дърва – рече турчинът и без да дочака отговор тръгна да свърши работата.
- Кирчо, дай с теб да видим как ще оправим вратата.
Час по късно пиеха водка пред камината.
На другия ден първи стана турчинът и като излезе навън да се изпикае, с голямо неудоволствие установи, че снегът покрива коленете му, а не спира да вали.
„Имам лошо предчувствие”, промърмори на себе си.
- Не искам да ви плаша, ама май скоро няма да си тръгнем оттук.
Двамата скочиха на крака и излязоха навън.
„Прав е резнякът”, помисли си Тимотей.
- Отиваме на главния път. Няма начин някой да не мине.
Висяха четири часа на студа, но тишината беше нарушена само от собствените им гласове.
- Да се връщаме в хижата. Утре пак ще слезем насам.
Храната щеше да им стигне само за тази вечер, а снегът не спираше да натрупва.
- Мамка му, вече е над половин метър. Ако продължава така, утре няма да може да слезем даже до главния път, а какво остава да се приберем някак си – заключи Кирчо.
Утрото ги свари в по-лошо настроение от предния ден и за съжаление опасенията на Кирчо се сбъднаха – горският път беше станал напълно непроходим с преспи от почти два метра.
Тимотей се сети, че под големия чинар, на 30 метра от хижата е заровил каса водка – за черни дни, а тези определено бяха такива, и реши че сега е моментът да я вземат.
С общи усилия направиха нещо средно между тунел и пътека и се добраха до мястото с алкохола.
В следващите два дни караха умерено само на водка, а Кирчо и руснакът, независимо един от друг, тайничко поглеждаха към омърлушения Вихър.
На петия ден двамата се напиха като скотове с останалата водка и Тимотей подкани кучето да излезе навън. Кирчо го последва и тръшна вратата пред учудения поглед на турчина.
Горкото животно с радост последва гласа на стопанина си, без да знае какво го очаква.
Не след дълго турчинът чу страшен вой, после скимтене, и след това всичко утихна.
Все още не разбиращ какво става, излезе да провери и... замръзна от гледката.
Под импровизирания тунел в снежния ад двамата му пияни спътници режеха парчета месо от немската овчарка и се хилеха като идиоти.
- Изроди, какво сте направили с Вихър?
- Стига си ревал, турчин! Ти си следващият! - ехидно се усмихна Тимотей.
/следва/
© Милен Милотинов Todos los derechos reservados