3 abr 2007, 2:08
в шепота на спокойствието
758
0
3
2 мин за четене
(импресия)
Заглъхвам, като ехо в сивкавата нищета, до прашното дъно на огнището на бившето щастие, със забравено мечтание за огън...
Чувам само шумът на далечни води, откраднати от горещия дъх на решението си. Като плесница в средата на море от цъфтящи дървета и растения, в уплашената градина на света. С намерението, завинаги - да не поглеждам в счупеното огледало на сърцето си. Не е прищявка, не е натиск на гордостта - просто пробив, от момента на осъзнаване напразното усилие за търсене на взаимност. В тясната стая на моето влюбване, безшумно приспивам тъгата си. Смирено, с неуморимо усърдие се стремя да забравям тежките стъпки на спомена.
Стоя на възвишението на предизвиканата самота, където няма за какво да моля, нито да прощавам. Стъпила на малките островчета изстинало отлагане. Върху парчетата умножено отражение на раздялата.
Когато небето ми създаде чувство за нереалност, избрах за себе си земята.
А щастието, което вече нямах - замених с увереността, че всеки един живот е предверие към молитвения дом на душата. Че вината е само понятие, че нощта стои на прага на една къща, докато я оцвети пробуждането.
Не ме измъчват мисли, че ще се спусна по погрешен път, не се страхувам да се озова на блатистия бряг на миналото, защото вярвам, че ще успея да се оттласна от него…
И да се оставя на течението, докато изпадна в състояние на отдалечаване, без помилване и срок.
В шепота на спокойствиетo, ще сваля дрехите си и ще оставя тялото си на хладния утринен въздух… когато птиците се пробуждат, отърсват перушината си, разпервайки крилца и в градината на земята пробягват радостни слънчеви лъчи.
Ще затворя очи, за да изостря сетивата си, гърдите ми ще се втвърдяват, косата ми ще нарисува тайнственост по извивката на гърба ми, ще завие петите ми, за да не останат следите ми уязвимост.
Бавно ще смеся топлината си с камъка, мълчаливо, без характер, без тревога - не оставяща нищо след себе си.
И дано времето ме приеме, така изваяна от безмилостната ръка на нежността и страстта.
Заглъхвам, като ехо в сивкавата нищета, до прашното дъно на огнището на бившето щастие, със забравено мечтание за огън...
Чувам само шумът на далечни води, откраднати от горещия дъх на решението си. Като плесница в средата на море от цъфтящи дървета и растения, в уплашената градина на света. С намерението, завинаги - да не поглеждам в счупеното огледало на сърцето си. Не е прищявка, не е натиск на гордостта - просто пробив, от момента на осъзнаване напразното усилие за търсене на взаимност. В тясната стая на моето влюбване, безшумно приспивам тъгата си. Смирено, с неуморимо усърдие се стремя да забравям тежките стъпки на спомена.
Стоя на възвишението на предизвиканата самота, където няма за какво да моля, нито да прощавам. Стъпила на малките островчета изстинало отлагане. Върху парчетата умножено отражение на раздялата.
Когато небето ми създаде чувство за нереалност, избрах за себе си земята.
А щастието, което вече нямах - замених с увереността, че всеки един живот е предверие към молитвения дом на душата. Че вината е само понятие, че нощта стои на прага на една къща, докато я оцвети пробуждането.
Не ме измъчват мисли, че ще се спусна по погрешен път, не се страхувам да се озова на блатистия бряг на миналото, защото вярвам, че ще успея да се оттласна от него…
И да се оставя на течението, докато изпадна в състояние на отдалечаване, без помилване и срок.
В шепота на спокойствиетo, ще сваля дрехите си и ще оставя тялото си на хладния утринен въздух… когато птиците се пробуждат, отърсват перушината си, разпервайки крилца и в градината на земята пробягват радостни слънчеви лъчи.
Ще затворя очи, за да изостря сетивата си, гърдите ми ще се втвърдяват, косата ми ще нарисува тайнственост по извивката на гърба ми, ще завие петите ми, за да не останат следите ми уязвимост.
Бавно ще смеся топлината си с камъка, мълчаливо, без характер, без тревога - не оставяща нищо след себе си.
И дано времето ме приеме, така изваяна от безмилостната ръка на нежността и страстта.
(докато погребвам кръвта от вените си, прекъсвайки единствения път, отново някой да спре в сърцето ми.)
© Дакота Todos los derechos reservados
Свързани произведения
Comentarios
Por favor, acceda con su perfil, para poder hacer comentarios y votar.
-
Никога, ама никога не погребвай кръвта от вените си! И недей да избираш земята, защото истинската любов не е като нея, а като небето - безкрайна, постоянно променяща се и с толкова омайна красота! Можеш да ми вярваш! Приятен ден и весели празници!
-
Прекрасно е, Дакота!!! Поздрави!!!
-
Нежна и страстна,отвори сърцето си,за да влезне Любовта!!!
Propuestas
© 2003-2024, Georgi Kolev. Todos los derechos reservados. Las obras son propiedad de sus autores.
