Четвъртата чаша Джак също имаше вкус на Джак. 
Никога не можеш да си сигурен, докато не провериш. Барманът ме погледна с разбираща усмивка. Вече бях напълно убеден, че някъде има училище за бармани, в което преподават точно такива усмивки. В трети бар, трети ден, виждам едно и също. Съчувствие. Явно ме бяха объркали с някой, който пие лек алкохол. Хората с бирата имат нужда от съчувствие. Аз се нуждая от още уиски, от още два дни отпуска и евентуално от кофа, в която да се изповръщам. 
- Съчувствието ти не е кофа!
- А?
- Защо не ми следиш мисълта?
- Казахте ли нещо, господине?
- Не, казах да ми следиш речта.
Барманът погледна в другата посока. Ако чувството ми, че съм по-добър човек от него, не ме правеше такъв, то фактът, че казах последната дума, със сигурност ме направи. Аз: 1. Барманите във вселената: 0.
Целият бар беше свободен, но някакъв тъпак в анцуг седна точно на стола до мен.
- Има очарователен задник.
Понякога съжалявам, че съм стилно мършав. Искаше ми се да съм огромен и мускулест и произволните ненормалници да не ме заговарят.
- Какво?
- Казах, че има очарователен задник. Мисля, че мога да разбера защо си си паднал по нея толкова. 
- Познаваме ли се?
- Докато се чукахте последния път. В апартамента ти, когато ти усещаше, че нещо не е наред, но не можеше да формулираш какво. Сещаш ли се?
Усетих как погледът ми започна да копае дупки в черепа му. Още не можех да изпитам ясна емоция, но усетих как косъмчетата по гърба ми се повдигат леко.
- За какво говорите?
- Да не би да съм объркал човека? Не се ли казваш Сам? Не те ли заеба любовта на живота ти, с която беше от три години? Заради някакъв пич, с когото се е запознала преди седмица? 
Отворих си устата, но не можех да кажа нищо.
- Дойдох, за да ти разкажа колко невероятно по-добър е от теб. Истината е, че с теб тя си е мислела, че изпитва оргазъм, докато я чукаш. Откакто той я чука, разбра, че не е било така. Но да не бягаме от тема в тема. Нека си говорим за последния път в апартамента ви, когато тя го беше виждала само веднъж, но знаеше, че след като може да има някого като него, няма смисъл да си губи времето с някого като теб.
Тогава ми просветна.
- Окей. Наистина не знам какво е в главата ù, но това ме обърква. Наранил ли съм я някак? Съжалявам, ако съм го направил. Защо ти е платила да ми говориш това?
Човекът пред мен се озъби и видях, че има с 4 повече кучешки зъба отколкото би трябвало да има.
- Сам, скъпи приятелю, не се опитвай да разбереш какво се случва, преди да ти го обясня. Ограниченото ти въображение не може да си представи какво и защо може да ти каже непознат като мен.
- Готино, пич! Може ли да ползвам репликите? Сигурно всички мацки искат да спят с теб, само докато си стигнал до средата на тирадата си - отвърнах и отпих от уискито си.
В главата ми просветна картина. Как пръстите му бавно слизат надолу по пъпа ù и тя го гледа, готова да му даде пълната власт над себе си. Остра болка проби слепоочието ми. Нямаше никакво право да го прави. Когато я намерих, беше толкова слаба и немощна. Изхабих всички нерви и воля и мисъл, които имах . Не спах с дни. Претърпявах всяка обида само за да направя нея по-силна и щастлива. Защото исках да се научи да е самостоятелна. Винаги поставях нея пред себе си. И сега това? Превърна живота ми в такава бъркотия и сега си тръгва? И ме оставя сам? Главата ми се напълни с толкова много кръв, че очните ми ябълки щяха да излетят и шибнах масата с ръката си. Болката, която изпитах от това, дори не ми направи впечатление. Тя нямаше право просто да си тръгва така. Сега беше мой ред да се чувствам обичан и да имам подкрепа. Беше мой ред да имам право на слабост. И неин ред да се бори за мен. Нямаше право да ме изостави в момента, в който беше изпила всичките ми сили. 
- Несправедливо, нали - Непознатият се засмя.
- Ти го направи. Допреди да дойдеш, се оправях добре.
- Какво направих? Показах ти истината? Навярно това е грехът ми.
- Това не е истината. Аз съм виновен за това, което стана. Трябва просто да се уча от грешките си и да продължа. - Допреди минута мислех тези думи, но сега ме изнервяха още повече.
- Искаш малката курва обратно, нали? Искаш да се върне и да те моли да я вземеш обратно.
- Какво ми направи? - дишах учестено, оставих парите на масата и избягах навън от бара. Тичах с всички сили, но уискито беше замъглило погледа ми и скоро се пребих.
- Мога да ти помогна. Не се чувствай виновен. Тя беше егоист през цялото време. Сега е твой ред.
Очите ми се навлажниха.
- Щяхме да отидем на екскурзия заедно. Планирах как всеки ден ще й правя нова и нова изненада и тя ще се чувства все по-обичана . Събуждаше се до мен, усмихваше ми се и аз целувах долната й устна.
Човекът седна до мен и ме потупа успокоително по рамото.
- Жалък съм, нали?
- Три години я виждаше всеки ден. И я изгуби за седмица. Нормално е да се чувстваш така. - Преглътнах. - Но има изход.
Ухили се на обидения ми поглед. Все едно знаеше точно как се чувствам и ми се присмиваше задето съм толкова предсказуем.
***
Той не се промени. Промени се всичко останало. Зад тротоара се появи стена. Пред мен имаше още една. Намирах се в някакво мазе, коридор.
Събеседникът ми тръгна към врата в дъното. От шока забравих да бъда шокиран. Последвах го.
Вратата се отвори. Беше огромна изба. Гърла на винени бутилки стърчаха от стените от пода до тавана.
- А! Ето я и нея. Ревност а ла 1882, Париж. Тя беше млада, той... свободолюбив. - Той извади бутилка от торбата си и внимателно я постави в празна ниша. - От нея ти сипах в уискито.
- Какво?
- Хмм, ами тази? Оо, тази беше страхотна. Края на втората световна война, Ню Йорк, хората се целуват по улиците. Еуфория. Много добра реколта, бих казал.
- Сипал си нещо в уискито ми?
- О, естествено! Нямам време да чакам всеки идиот, който ми трябва, да ме намери сам. Е, технически имам времето, но е твърде отегчително просто да чакаш, не мислиш ли? Все пак и ти не обичаш риболова.
- К...как разбра? И въобще, откъде знаеш толкова много за живота ми? Кой, по дяволите, си ти?
- Ах, Сам, въпросът в момента хич не е този. Въпросът в момента, прюятелю, е какво искаш ти от мен. И двамата знаем отговора на този въпрос, нали?
- Искам... искам нея. - мисълта блестеше като течен кристал в ума ми. Аз само трябваше да я разлея с думи. - Искам да се върне при мен, искам да разбере, какво ми е причинила; искам да знае колко я обичам и да ме обича толкова. Не! Искам да ме обича повече. Мамка му, искам да сме щастливи както бяхме преди!
Очите му проблеснаха по онзи начин, по който проблясват очите на лисиците в детските приказки. 
- Ще ви направя много по-щастливи, Сам. При едно единствено условие.
Преглътнах и кимнах в съгласие. Дори не бях чул условието.
- Виждаш ли, Сам, аз съм... ценител. Един вид колекционер. И събирам най-интригуващото нещо на света - емоцията. Да си безсмъртен е скучно, приятелю, а емоциите са като цветовете в чернобялата снимка на живота ми. Понякога искам да изпитам любов, друг път омраза, трети път ярост. И всичко, което трябва да направя, е да сваля бутилката от рафта и да си сипя чаша.
Но емоциите не са вечни, Сам, и аз трябва постоянно да допълвам колекцията си. И тук се включваш ти. Ще получиш това, което искаш, но ще трябва да ми дадеш нещо в замяна. Една емоция. Едно малко чувство на седмица е всичко, което искам. Искам да ти съчувствам, Сам. Нима това е толкова лошо?
Миризмата на влага изпълваше ноздрите ми.
- Нека ти предложа от най-доброто, което имаме, мили Сам. - Винарят извади скъпо гравирана бутилка и показа.- Това, приятелю, е отлежавалата десетки години невъзнаградена страст, изпитана за първи път от една пламенна одалиска към един обикновен гяур. Могъщо чувство. Всеки път когато я опитам, странният примес от тъга, отчаяние, всеотдайност и сляпа страст обземат цялото ми същество. Ако изпие чаша от това, никога няма да пожелае никой друг, в каквото и да се превърнеш!
Продължих напред, откъдето винарят извади още една бутилка.
- Любовната лудост на млад художник? Вечната, но тиха обич на изоставена жена? - Винарят се усмихна. - Или искаш нещо различно? Нещо по-болно? - Хвана ме за рамото, погледна ме с големите си злокобни, влажни зелени очи и размаха бутилка бяло вино. - Стокхолмският синдром на седемнайсетгодишно еврейско момиче в концентрационен лагер? Дай ù да изпита тъжно-сладкото чувство на абсолютна обреченост. Дай ù това и ще можеш да правиш с нея каквото си представиш.
- Не. Искам друго. Нямаш ли съвсем нормална любов?
- Приятелю... - Той се усмихна почти човешки. - Това е оксиморон.
- Искам да ме обича, но да не я е страх от мен и да не страда. Искам, когато е с мен, да се чувства пълна и щастлива, а когато ме няма, да й е празно. Но чувството да е силно. Да е много силно. 
Винарят погледна затъпено.
- Колко отегчително. - Докато буквите изпадаха от устата му, грабна бутилка . - Това ще ти свърши работа. Направил съм свръхконцентрирана версия на подобна безинтересна любов. Половин чаша би трябвало да свърши работа, но вземи цялата бутилка. Усещал съм такива неща, че това не може да ме възбуди по никакъв начин.
- Как да я накарам да го изпие?
- Ако започна да ти върша цялата работа, къде ще отиде чувството за самостоятелност! - Винарят махна с ръка към един безкраен рафт. - Едно от любимите ми усещания.
***
Синьото нощно небе се беше разляло над нас и се сливаше в една точка със светещата земна плът в хоризонта. Щурците пееха невменяемите си песни на неразбираемия си език.
- Разбира, се че винаги ще си важен за мен. Просто няма да е по същия начин. - Огнената пленителна чума, която виждах в черните ù зеници преди, сега се бе превърнала в нещо стерилно и празно.
- Ако изчакам? Възможно ли е да се възроди?
- Не. Но все още искам да сме приятели. Оценявам всичко, което си направил за мен. Искам и аз да ти бъда приятел. - Единствената емоция, която чувах в гласа й, беше съжаление.
- Трябва да тръгвам. Искам да се прибирам.
- Ще те изпратя.
- Недей.
- Но аз искам да те изпратя.
- Не. - Естествено, че няма да ми каже защо . Но какъв е смисълът да ми казва. Знам защо. Отива при него.
- Взех вино.
- Не искам. 
- Взех го специално за случая. Не ме карай да го пия сам. - Тя преглътна и въздъхна. - Само половин чаша. 
Изпи я почти в момента, в който ù я сипах.
- Съжалявам, бързам. Трябва да тръгвам.
Изпратих я до вратата и после загледах внимателно как си тръгваше. 
***
Минутите се струпваха и се съюзяваха в часове срещу мен. Минаха два часа и не се случи нищо. Бях изпил ужасно много алкохол. Естествено, че няма да се случи нищо. Просто полудявам. Емоциите не са нищо повече от заучени състояния, които еволюцията е създала, защото се е оказало, че организмите, които ги повтарят, имат по-голям шанс за размножаване и оцеляване. Сега осъзнавам колко по-отчаян съм бил отколкото предполагах. Трябваше да поспя. Но не мога. Всеки път, когато затворя очи, си представям как тя се появява и ми казва, че всичко е наред и всичко, което е изпитвала към него, е било моментна емоция. Отидох до хладилника, извадих бутилка Джак и се запътих към леглото с нея.
Събудих се в шест. Нямаше да успея да заспя пак, но не можех просто да седя и да не правя нищо. Почистих каквото намерих вкъщи и отворих вратата, за да изхвърля боклука. Тя се беше свила на топка пред вратата ми и спеше. Погалих малкото ù рамо и тя скочи в същия момент и ме погледна в очите. Беше плакала.
- Съжалявам за всичко. Извинявай, извинявай, извинявай. - Хвърли се върху мен и ме прегърна. Беше мръсна и косата ù беше навсякъде. - През цялото време си мисля за теб. Разбирам какво ти причиних. И съм готова да се боря за теб. Готова съм да направя всичко.
За момент се притесних, че полудявам.
- Стига, влез вътре. Сигурно си премръзнала. – Отвърнах, веднага щом се окопитих. - Защо просто не почука?
- Чуках цяла вечер. Мислех, че съм те наранила и не се обаждаш нарочно. После реших, че си излязъл и исках да те изчакам. Съжалявам за всичко наистина, съжалявам. 
- Няма за какво. - Хванах ръцете ù. - Всичко е наред. Аз съм тук и винаги ще бъда. - Прегърнах я. - Всичко е наред.
***

Любов
Светът беше слънчевозлатист, тревистозелен и аленочервен. Въздухът около нас се тресеше в звуците на птичи песни и Бетовен. Времето преди и след точно този момент изглеждаше като бледа илюзия. Несъвършенството съществуваше само в размазаните ни спомени.
- Здравей, Сам. Беше трудно да намеря момент, в който не сте заедно.
Сърцето ми започна да тупти за повече, отколкото му се плаща. 
- Защо идваш чак сега? Мина цял месец. Щеше да идваш всяка седмица
- Исках любовта ти да отлежи на спокойствие. Правя прекрасен нов коктейл на мира. Не мога да си позволя и капка несигурност, за да не стане някакъв буламач.
- Бях започнал да се чудя дали съществуваш.
- Не мога да ти отговоря със сигурност, защото аз лично нямам никаква представа дали съществувам. - Винарят се ухили.
- Какво ще стане?
- Ти знаеш какво ще стане. 
- Измами ме да се съглася. Надруса ме.
- Искаш да кажеш, че сделката ни не важи, защото си бил много чувствителен? - В смеха му се преплиташе най-болното от тъмното и светлото. Истерията на смъртника и горделивия смях на олимпиеца. Очите му се приближиха точно под моите и зеленият му поглед ме простреля. - Имаше цял месец. Ревността от отварата действаше 12 часа. Не си мисли, че бих изхабил повече от капка от вината си, за да се сдобия с твоите плоски емоции. Това, което не можеш да контролираш, е лично твое.
Еуфорията ме заля.
- Не би ме убеждавал. Не би се опитвал да ме убеждаваш, ако можеше да вземеш емоциите без да искам да ти ги дам.
Изправи се в целия си ръст и ме изгледа пренебрежително.
- Всъщност мога. Можех да го направя в момента, в който прие сделката ми.
Вратата зад мен се отвори. В момента, в който се обърнах, за да видя кой е, тя вече се бе хвърлила на врата ми.
- Имам изненадка за теб! Трябваше да изчакам до довечера, но не се сдържах - каза тя и се зарови в рамото ми. Усмивката ù загатваше правите и зъби и кафявото в очите ù танцуваше. Наблюдавах как косата ù се спускаше по мраморната кожа на врата ù и покриваше малките ù рамене. Гърдите ù се стапяха в моите. И аз знаех, че трябваше да усетя нещо. Но не го направих.
***
Суета


- Допреди месец не искаше да ме видиш.
- Бях глупава, съжалявам.
Усмихнах се самодоволно.
- Не съм сигурен, че ти си глупава. Всеки път, когато си напът да си тръгнеш, аз съм тук и те чакам. И те моля да не го правиш. При всеки най-малък проблем, който някога имахме, ти винаги се криеше в себе си и предпочиташе да избягаш, вместо да се бориш за нас. И винаги след като полагах всичко, на което съм способен, ти се връщаше и ми разказваше как си искала да се върнеш от самото начало и си грешала. Не ти вярвам.
- Какво се случи? - Чертите ù се разтегнаха в най-тъжната и най-красивата гримаса, а единственото, което усетих, беше удоволствие от това, че сега властта е в мен. - Допреди момент беше щастлив.
- Омръзна ми. Всеки път давам всичко от себе си. А ти никога не си там, за да ми помогнеш. Не вярвам, че си ме обичала някога. - Не можеше да сдържи сълзите си, затова се опита да ме прегърне, за да ги скрие, но аз се отдръпнах. - Не ти вярвам.
- Съжалявам. Ще се опитам, наистина. Ще направя всичко по силите си. Наистина те обичам.
- Ще ми е интересно да видя как правиш нещо изобщо. - Силно чувство за вина и съжаление ме удари между очите. - Извинявай, всичко е наред. Говоря глупости, всичко е наред. - Прегърнах я и тя скри очите си в гърдите ми. - Не знам какво ме прихвана. Всичко е наред. Имаш пълното право да си по-слаба.
- Аз съжалявам. Обещавам да направя всичко по силите си, за да ти покажа колко си важен.
Излезнахме навън да се разходим. През цялото време тя се страхуваше от мен и за мен едновременно. Беше стиснала ръката ми с всичка сила. И както си вървяхме по пълната с хора улица, някаква изкривена идея започна да се блъска по стените на съзнанието ми.
- Каза, че би направила всичко, за да ми покажеш, че ме обичаш, нали?
- Абсолютно всичко! - каза тя и ме изгледа с кучешки поглед.
- Тогава лай. - Спряхме по средата на пълната с хора улица.
- Какво?
- Не мога да повярвам, че би направила нещо въобще. Искам да го видя. Искам да видя, че ти пука. Застани на четири крака и лай.
- Тук?
- Да.
Около трийсет секунди тя ме гледаше с някакъв агонизиращ уплах. После застана като куче и започна да лае. По средата на улицата. Хората започнаха да ни гледат. Извратеното ми задоволство веднага се замени с панически срам и отвращение от самия мен.
- Стани, стани. Хайде да се прибираме. 
В единия момент бях обзет от жестоко желание, а в другия - от безкрайно усещане за вина и съчувствие. С всяка минута се страхувах от самия себе си все повече. Излъгах я, че съм ù изневерил, за да се забавлявам с ревността ù. Следващата вечер не можех да спя от вина. А през новия ден наистина ù изневерих. Всяко изминало унижение ставаше по-жестоко, докато накрая седмицата не свърши. Винарят дойде и взе суетата ми.
***
Вина

Всички сме малки шибани светулки с различна честота на мигане. И сме ужасно много на едно място, но се чувстваме самотни през цялото време, защото не разбираме никой друг освен себе си. Защото мига със стотна след нас и това го прави неразбираем. Всеки ден изпадах във все по-дълбока дупка. Не можех да усещам почти нищо от света около себе си освен вина. Вече не я обичах. Но изпитвах всяко нейно страдание по-силно от самата нея. Всеки разговор между нас беше агония, затова се опитвах да се скрия от нея. Колкото по-малко я виждах, по-малко ме болеше. Но освен чувството за вина, усещах само празнота. Знам, че няма да изпитам нищо друго оттук нататък. За какво да живея, ако няма удоволствие, на което бих могъл да се насладя?
Бях на крачка от самоубийството, когато винарят дойде и взе вината ми.
***
Съчувствие

Погледът ми се разбиваше в неизмазаната бяла стена пред мен. Беше ме стиснала между ръцете си.
- Не се усмихваш - каза тя.
- Да. 
- Защо? Какво ти е?
- Нищо ми няма.
- Но преди месец се усмихваше.
- Да.
- Какво различно има?
- Уморен съм. Обещавам да се усмихвам утре.
- Но не беше щастлив и вчера.
Изкривих устните си в престорена усмивка.
- Хайде да излезем за сладолед.
- Хайде.
По средата на улицата тя застана на четири крака и започна да лае. Хората наоколо започнаха да ù се смеят. Не изпитах нищо. Тя почервеня, а после стана и ме прегърна.
- Бих направила всичко за теб.
- Знам.
- Но защо не си щастлив?
- Щастлив съм. - Дишах равномерно и отегчено.
Прибрахме се и отворихме сладоледа. Тя се съблече. Кухо, биологично желание се стовари в слабините ми.
- Хайде да се чукаме - казах аз.
***
- Хей! Появи се. - На следващия ден стоях в банята и крещях. Винарят бавно пристъпи от огледалото.
- Какво искаш?
- Отърви я от любовта ù към мен.
- Но какво ще ми дадеш ти в замяна?
Мълчах около минута и той вдигна рамене и каза.
- Добре. Ще я отърва от любовта ù. Но тогава ще ми дадеш последната си емоция преди края на седмицата.
Аз кимнах. И той взе съчувствието ми.
***
- Дълбоко в себе си знаеш, че той няма да го оцени, нали?
- Какво? Как влезе тук? - Тя се хвърли от стола си и настръхна.
- Дори да му напишеш най-гениалната и мила книга на света, в душата му няма да потрепне нищо.
- Откъде знаеш какво правя?
Изведнъж двамата се озоваха в безкрайните изби.
- Виждаш ли, той направи сделка с мен.
- Каква сделка? Кой си ти?
- Аз съм един празен човек. - Винарят зацъка иронично с език. - Не мога да изпитам нищо без вас. Единственият начин да усетя емоция е да бутилирам ваша.
По някакъв инстинкт тя разбра всичко.
- И той е направил сделка, за да ме влюби в себе си?
Винарят кимна.
- И в замяна ми даде да бутилирам емоциите му. Действително изпитваше изключително интересна и силна любов. Хубава бутилка - каза той и подхвърли любовта на Сам във въздуха, а после изгледа мъдро с дълбоките си зелени очи. - Тук съм, за да ти предложа сделка. Ще те отърва от чувствата, които изпитваш към него. И след месец ще започнеш да ми даваш останалото, което усещаш.
- Не искам.
- Месец, в който си щастлива, е по-добре от вечност в тази агония - отвърна пресметливо Винарят.
- Искам още нещо и ще се съглася със сделката ти. Искам да го поканиш тук и да му дадеш да изпита каквото пожелае за последно. - Погледът ù полетя по милиардите прашасали бутилки. - Наистина го обичах и преди да изпия виното. Обожавах го, но не ме правеше щастлива. Не обичах себе си около него. Чувствах се слаба. Всеки път, когато се опитвах да го направя щастлив, се провалях. И вината ме изяждаше. Не можех да продължа с него.
- Зная... Помирисвах го.
- Съгласен ли си на сделката?- Винарят кимна.
***
Сам отново се разхождаше из винарната.
- Тя е искала да мога да го изпитам? - Винарят кимна.
- Имам всичко. От яростта на берзерка до умиротворението на будистките монаси. От себеотвращението на изнасилвача до гордостта на Гагарин, когато е видял Земята през илюминатора. Просто се огледай. Можеш да опиташ което пожелаеш.
Сам просто стоеше на място.
- Искам да усетя това, което е усещала тя.
- Преди виното?
- Да.
- Ще ти дам да опиташ, след като го бутилирам.
Слънцето печеше отегчено.