Беше студена зима. Върлуваха болести. Беше настъпила ужасна ситуация в страната. Хора измираха от глад или от студ. Насред цялата тази ужасна гледка едно  момиченце по бяла нощница стоеше на заледената тераса на дома си. Виеха ветрове и улиците бяха заледени, но тя не обръщаше внимание. Гледаше проскубания, измръзнал гарван. Тя го погали нежно и отчупи малко парче от филийката си хляб. Това беше единствената ù храна за деня, но това не я интересуваше. Подаде му парченцето и гарванът захапа гладно. Тя се усмихна и се прибра. Това се повтаряше почти всеки ден.

Вече беше изминал почти цял месец, а гарванът не се беше появил. Момиченцето се разболя от смъртоносна болест. Една вечер, докато лежеше в леглото си, тя видя позната форма до прозореца. Стана, отвори прозореца и пусна премръзналия гарван в стаята. Легна в леглото си и го остави да кацне на края на леглото.

-   Не бъди тъжен. – каза тя, гледайки гарвана в очите. Момиченцето му се усмихна.

- Аз умирам, но ти ми достави радост в последните ми дни. Мама плаче постоянно, когато отиде в другата стая, но аз не се страхувам. Не тъжи за мен.

Изведнъж гарванът почна да променя формата си и за секунди се превърна в млад мъж. Момиченцето ахна.

-         Какво си ти?

-         Аз съм твоят гарван.

-         Но гарваните не правят така.

-         Аз съм вампир.

Тя се усмихна нежно на високия мъж.

-         Защо си тук?

-         Ти ми помогна, когато никой друг не го направи и аз искам да ти се отблагодаря.

-         Но как?

-         Ще те излекувам. Ще ти дам вечен живот. Ще пътуваме заедно из света. – Той се надвеси над нея и свещта освети красивото му лице.

-         Не, недей!

-         Но защо? Защо искаш да умреш?

-         Не искам да умра. Господ е решил така и аз се примирявам. Дошъл е моят час.

-         Къде е твоят господ? Покажи ми! Къде? Той не съществува, иначе нямаше  да те остави да умреш. Нямаше да ме остави да съществувам.

-         Може би не съществува. Може да си прав, но аз няма да променя мнението си.

-         Моля те.

-         Недей. Така ще е най-добре.

-         Добре. Но не се ли страхуваш от мен? Аз съм чудовище. Всички се страхуват от мен

-         Не ме е страх. Защото аз те обичам. Ти си моят гарван. А щом си тук и искаш да постъпиш така, значи не си чудовище.

Той изви лицето си в гримаса, изразяваща болка.

-         Ти не заслужаваш да умреш.

-         Може би, но това не променя нищо.

-         Позволи ми...

-         Не.

-         Добре тогава, щом това е твоят избор, но аз не мога да наблюдавам тази несправедливост. – каза, тъжно извърнал лице настрани.

-         Сбогом, мое гарванче. Върви. Лети свободно. Не тъжи. Бъди щастлив заради мен. Ти не си чудовище. Не мисли така за себе си. А сега сбогом. Може би ще се срещнем пак някой ден.

След тези думи тя чу изпляскване на криле и гарванът излетя навън. Мъжът застана на дървото срещу осветената ù стая и тихо плачеше. Момиченцето се гърчеше в агония и умря. За него умря единствената искрица любов през целия му живот. Той обвиняваше несправедливата съдба, но единствената му утеха бе, че тя не се страхуваше от смъртта и умря спокойно. След като се увери, че всичко е приключило, той извърна глава.

Тишината на нощта беше прекъсната от пляскане на криле за момент и след това остана само тихият мрак.