Градската библиотека

    Спомням си, че четох някъде, веднъж:

    „Ако един ден нещо се случи и мен ме няма, бих искала да знаеш много неща. Да знаеш, че не бих си тръгнала, ако ти не поискаш това. Че не бих те оставила, ако сама не пожелаеш така. Да знаеш, че не бих те предала!

    Бих искала да знаеш, че си много по - силна, отколкото предполагаш. Че можеш да постигнеш всяка твоя мечта. Че в теб съществуват много истински неща. Бих искала да знаеш, че си много по - смела, отколкото си мислиш. Че можеш да имаш всичко, стига да го искаш от сърце. Че си много по - умна, отколкото смяташ. Че всички трудности можеш да прескочиш с усмивка.

    Бих искала да съм до теб във всеки един миг, като някакъв глас, който тихичко да ти шепне нощем. Да бъда сянката ти, където и да идеш. Да бъда стъпките, които вървейки по пътя оставяш в прахта. Да бъда ехото, което ти казва кои са правилните неща. Да съм там, където мога да те предпазя от всичко лошо по света. Да не ти позволявам да падаш. Да не ти позволявам да се предаваш. Да не те оставям да страдаш.

    Бих искала да съм до теб като слънчев лъч, който те гали нежно. Като искрица огън, който те топли в студените нощи. Като светлината в края на тунела, която дава надежда, че все пак има изход.

    Бих искала да знаеш, че в теб виждам най - силната и борбена жена. Жена, която ще се справи с всичко. Жена, в която вярвам.

    Бих искала да знаеш, че винаги ще бъда някъде наблизо и единственото, което трябва да направиш е просто да ме извикаш. Аз ще дойда и ще те пазя, както досега. Ще се боря с врага. Ще оставам в най - самотните ти дни; ще съм там и във всички останали. Ще се боря заедно с теб. Ще преобърна света. Ще бъда твоята пътеводна звезда.

    Бих искала да знаеш, че за теб и океани бих преплувала, и изплакала. Бих пренесла на гърба си всяка грешка и всяка вина.

    Сега, когато си до мен, се питам как съм живяла толкова много години без теб. Усещам колко празен, самотен и безсмислен е бил животът ми. За мен ти си топъл слънчев лъч, голямата любов. Стопляш душата ми с усмивка. Успокояваш сърцето ми с думи. И ми се иска вечно да съм до теб. Желая да те даря с цялото щастие и спокойствие на тази земя.

    Приближи се до мен без обещания и без клетви; видя истинския ми образ, слабостите и демоните ми, мечтите ми.

    И двете знаем, че няма нищо вечно, и че разполагаме само с този миг.

    Бих искала да знаеш, че за мен ти си любов, която не говори, а мълчи и ако се заслушаме в тази тишина ще чуем сърцата ни, които крещят, че са луди от любов!”

    Беше мрачен ден и библиотеката беше обвита в мъгла, която се разнасяше от време на време, колкото да се покажат хълмовете и долините.

    Катрин бе обезпокоена, спомняйки си поредицата убийства, които се бяха случили...

    - Не се страхувай, Джоунс. - каза Рейн, след известно време прекарано в мълчание. - Не съм дошла за това, за което си мислиш.

    - Ами?

    Сянка замълча. Чувството, което изпита точно в този момент беше ново, странно, дори малко плашещо. А той никога не бе изпитвал страх. Сянка застана до прозореца - дали защото имаше какво да види през него или просто беше изпаднал в дълбоки размисли? ... Спомни си целия си живот - толкова много хора и толкова много сълзи.

    Беше студено, затова и улиците бяха глухи, пусти, и мрачни, тихи и страшни. Бездомни улици, по които бягаше сивото отражение на един празен свят. Вятърът пееше тъжна песен, небето бе покрито с черни облаци, земята се беше свила от болка, а сивите дни оставяха дупка в сърцата на хората...

    - Хубава област е Хелголанд, - започна Алисън. - но кой би казал, че е прокълнат, гледайки неземната му красота? Най - долният слой на обществото се е събрал тук... - каза тя, свъсвайки възмутително вежди. - Отдавна съм загубила вяра и надежда в благородството, добротата, и чистотата на човека. Ами ти?

    - Аз винаги съм вярвала в чистотата на утрешния ден! - уверено отвърна тя.

    Сянка се приближи толкова близо до господарката на „Рейнщайн”, че усещаше дишането й във врата си, чуваше ускореното биене на сърцето й. Приближи се още малко до нея и прошепна:

    - Ако те убия тук и сега, ще продължиш ли да вярваш в чистотата на утрешния ден?

    Отдръпна се леко от нея, погледна я право в очите и каза:

    - Не мисля!

    Беше студено, затова и улиците бяха глухи, пусти, и мрачни, тихи и страшни. Пътищата бяха кални и мокри, затова, и по тях не се мяркаше жива душа. Единственото, което се чуваше навън бяха грозното грачене на гарваните и вълчият вой.

    - Гледаш ме така, сякаш искаш да ми кажеш нещо.

    - Защо уби Бет? - попита Катрин с голямо усилие.

    - О, моля те, Джоунс! Направих ти услуга!

    - Услуга ли?! - възмутено попита тя

    - Не ми казвай, че поне малко не ти се е искало да я убиеш!? - каза Сянка.

    - Никога! - троснато отвърна графинята.

    - Лъжеш!!

    - Никога не съм лъгала!!!

    - Ето, сега излъга за втори път. - каза Сянка с лека насмешка.

    Катрин изпитваше омраза към Бет и не веднъж в душата й се зараждаше желанието да я убие със собствените си ръце. Тя бе човек, който разбиваше човешките животи, играеше си с хората и определено не заслужаваше да живее.

    - Знам, че си го мислиш... - прошепна Сянка.

    Тя не каза нищо, макар че знаеше, че мълчанието е съгласие, но все пак не каза нищо.

    Сянка отново се приближи на милиметри от устните на Катрин. Усещаше дъха й върху лицето си. Усещаше как сърцето й бурно се удряше в гърдите й. След известно време прекарано в мълчание прокара пръсти през косите й и прошепна:

    - Убих всички тези хора заради теб, Кат, затова не ми казвай, че не си го искала! И да вярваш в белите лястовици - дори, и Господ няма да може да ти помогне!

    „В началото си мислех, че моментът, в който се срещнахме не беше никак подходящ. Виждах толкова много в теб и толкова много добрина, също, че всячески се опитвах да стоя настрана от теб, за да не направя опит да те превърна в поредната си бройка... След това обаче стените ми се срутиха, допуснах те до себе си и така силно се влюбих в теб, че започнах да се страхувам, че може би някой ден ще решиш да си отидеш от мен...

    Освен, че ме е страх да не те загубя, ме е страх и да не те разочаровам или пък да те прогоня...

    Знам какво ще кажеш, Вечност, и те обичам заради това, но сърцето ми е устроено по този начин – привързало се е толкова много към теб, и така бурно те обича, че не знае нищо и никой друг освен теб! И не мога да обясня как се случи така... Ти идваше в магазина, понякога за малко, друг път за много и всеки път (откакто се влюбих тайничко в теб) те мечтаех. Копнеех те по – силно, отколкото мъж желае жена. Копнеех те по – силно от най – силното земетресение. Мечтаех те със силата на урагани. Мечтаех те по начин неразбираем и нов за мен...

    По твой си начин успя да ме плениш, а когато попита за чай... „Поискай всичко от мен и ще ти го дам! Само от мен го поискай!!“

    Неусетно се превърна в най – важния човек в живота ми, а откакто сме заедно си живота ми! И когато не те виждам не просто ставам агресивна, и губя настроение, ами се и паникьосвам, и се чувствам изгубена...

    Все още се чудя защо те срещнах чак сега и как е възможно през цялото време да си била толкова близо, а аз да не те видя, но ако знаех нямаше да се бавя нито ден! Няма да ти казвам неща от типа на „никога няма...“, само ще ти обещая, че ще дам всичко от себе си, за да бъдеш моя, да бъдеш щастлива с мен, да се чувстваш добре и да бъдеш сигурна във всяко едно отношение! Готова съм да загърбя всичко и всички, защото нищо не ми трябва щом съм с теб, придаде смисъл на живота ми!

    Всичко е толкова истинско и толкова силно, и не ме интересува колко нормално или ненормално изглежда в очите на хората, защото аз не търся и не чакам тяхното удобрение! Единствено чакам и търся теб, когато те няма. Няма как да обичам някой друг така, както обичам теб. Не искам някой друг, а искам теб до края на този и всеки следващ живот! Ти си всичко за мен и няма крачка, за която да съжалявам щом става дума за отношенията ни!!

    И как да ти кажа, че си ми Всичко като това не звучи достатъчно?! Това, което трябва да се случи се случва. Всяко нещо стои в пространството и чака своето време, и място, за да се случи...

    А ти се случи!!!“