Виновен съм...
Всичко се случи един следобед. Бях леко отегчен и реших да се разходя край реката... бавния танц на водата с речните камъни и музиката на птиците слят с шума на развени клонки от вятъра... прекрасен е - за миг докосваш самото съвършенство на природата.
Та вървях си аз небрежно наслаждавайки се на жужащите насекоми и пъстрите цветя, отправях поглед към небето, като за молитва – молитва за дъжд – надявайки се той да изчисти съзнанието ми. Много е приятно, когато си с чисто съзнание, просто вървиш и не мислиш за нищо... сякаш ти си целия свят и целия свят е в теб самия...
Е, не дойде дългоочаквания дъжд, поне не веднага... но там някъде, между разходката и примамливите завивки на леглото открих нещо по-прекрасно и от дъждът...

...две очи...
чисти,
измиващи
всяка
тъга...

По-късно пак срещнах тези пъстри очи, а и гласът никак не е за подценяване... прилича повече на музиката излизаща из под струните на цигулката на велик музикант, а не на обикновен глас на простосмъртен... Но най-важното е, че носи свежест и прохлада, наистина трудно постижимо... нали?
Смехът ли? Ами смях като смях, нищо особено... Е, добре де! Щом желаете да го опиша...
Смехът... Не знам дали ще намеря достатъчно точни думи, но ще се постарая максимално да се доближа до реалността. Та смехът е звънък като сребърни камбанки развени от морския бриз, а когато се слее с неравномерния ритъм на вълните приплъзващи се по песъчливия бряг... добавете и призрачната светлина на лунните лъчи, и блещукащите звезди и ще получите някаква бегла представа.
И опиянен от красотата явно съм се позабравил и съм казал и направил неща, които не им е било времето или мястото там. Казват, че когато човек е пиян, той не знае какво прави. Аз мисля че когато е пиян, било от виното или от любовта, няма значение стига пиянството му да е в поносимите норми, човек е точно такъв какъвто е ако ги нямаше хилядите прегради издигнати в съзнанието му.
Виновен съм! Виновен съм за това че позволих на едно прекрасно същество да завърти главата ми.
Веднъж я попитах:
- Ако ти хвана главата и я завъртя рязко в страни, а после също толкова рязко я върна на мястото й, дали ще ти има нещо?
Сега вече знам отговорът, само дето не нейната глава е завъртяна.
Как я нараних ли? Казва ли ти някой... Понякога наранявам хората несъзнателно, без да го разбера. Тежко преживяване е това за мен, защото не знам какво да направя и как да попия тъгата на ближния...
Виновен съм за това че всеки път щом я погледна
сърцето
препуска
в лудешки
галоп,
устремено
бясно
безвременно
тича,
търси
място
сродно
да почине
на сянка
и приказка
сладка,
блага
дума
да чуе,
усмивка
щастлива
да види.

Дам, като че ли това е най-голямата ми вина, искам най-ценното и притежание – усмивката. Усмивка способна да стопи дори и вечните ледовете на Антарктида – която също така има сериозно участие в глобалното затопляне – способна да те преведе през дълбините на океана и да те отведе до другия край на света... може дори и на някоя друга планета или реалност, но стига съм мечтал...
Виновен съм за това, че искам да е щастлива и ако това означава да се отрека от всяка дума написана до сега, а и след това, ще го направя, но... ще е само на дума, защото чувствата които са скрити дълбоко в сърцето никой не може да ги отрече, не и ако си вярва.
Думи красиви, но силни, а силните думи убиват... „Само ако не са на място”, ми споделиха.
Виновен съм и за мълчанието... не на агнетата, а зловещото мълчание на Баскервилската риба. То също убива, убива по-силно и от думите. Хората не случайно казват: „Убий глупака с мълчание”.
И ето я и последната ми вина за която знам.
Предоставих й ключ от един дом. Не какъв да е дом. Дом единствен в света, непоклатим от бурии... заслон в който може да отсяда винаги щом пожелае, независимо колко далеч се намира, защото винаги ще бъде на една прегръдка разстояние. За този дом преградите на времето и пространството не значат нищо. Той просто е тук и сега, и винаги и навсякъде ще бъде тук и сега, съществуващ извън пределите на реалността и в същото време се намира на най-реалното място – сърцето.
Е... това са моите престъпления, смятам че откраднатото цвете не се брои – цветята са за да радват, те са за всички.
Съдете ме...
с камъни
ме бийте
в пропаст
ме бутнете
на бесило
ме сложете
в океана
удавете,
но не ще
се отрека
аз
от мене
дори
за кратък
миг
от време.