Запознаха се преди около десетина години. Той беше издържал тежък изпит и  няколко колеги решиха да се почерпят. Заведението, тип квартално, не обещаваше нищо интересно и различно от другите, където обикновено ходеха. Но този път решиха, че е време за разнообразие. Петимата вдигаха врява, достатъчно, за да не останат незабелязани. Развълнувани и горди от себе си, след преодоляване на поредното предизвикателство, в този момент те бяха сигурни, че светът е прекрасно място и трябва само да пожелаят нещо, за да се случи. Вярваха в това, макар че правото от време на време ги разтърсваше и приземяваше. След няколко питиета разговорите тръгнаха в друга посока: от изпитите към жените, колите и... казармата.

Забеляза я още, докато им вземаше поръчката. После всеки път, когато носеше нещо на масата, той се опитваше да надникне в спасителното синьо на очите ù. Но успяваше само да се заплете в самодивските ù коси. Когато приятелите му поръчваха четвърто питие, забеляза, че не е изпил и половината от първото. Обикновено две му бяха достатъчни, но с това темпо изглеждаше като трезвеник... Един по един започнаха да се изнизват: негласно се разбраха да направят „бомба”. Но от толкова алкохол и врява не забелязаха, че неговият механизъм заработи на пълни обороти.

-                          Май те оставиха да плащаш – леката усмивка на момичето го изведе от унеса, с който я гледаше. – Винаги ли правят така?

-                          Не – механично отговори той – обикновено и аз ставам... - замисли се, но продължи – правим „бомба”. Изненада се изписа на лицето ù и сякаш на мястото на очите се появиха питанки и удивителни. Трябваше да каже нещо и думите сами излязоха от устата му: - не можех да тръгна и да оставя да  плащаш сметката...

-                          Е, явно не го правите за първи път. Какво е различното? – не спря с въпросите тя.

-                          Ами... ти – дори сам не разбра как го каза – Ще може ли да се видим някой път, някъде другаде?

Сините очи го гледаха, макар и не изпълнени с чувствата, които би искал. „Но това е въпрос на време!” – тази мисъл го накара да трепне.

-                          Сметката, свалячо! – не му стана приятно от това обръщение. Не беше такъв тип. Дори нямаше обяснение какво се случваше с него... Но изражението му се промени бързо, когато най-отдолу до сумата за плащане видя номер на мобилен телефон, а до него: Анелия. След като се разплатиха, той се изправи и подаде ръка:

-                          Славчо. Приятно ми е! Надявам се, че не е фалшив номер. Довиждане, Анелия! До скоро!...

На следващия ден се видяха... И четири години по-късно заживяха като семейство, но модерно – т.е. без да подписват. Една година след това се роди и дъщеричката им – Аделина. Прекрасно  малко създание, което преосмисли живота им и даде ново измерение на думата любов.

Славчо, заедно с един от колегите си, отвориха собствена кантора и нещата вървяха повече от добре. Когато свърши майчинството, Анелия започна работа като продавачка в един от луксозните магазини на центъра. Не че трябваха връзки, но за нейно успокоение, собственикът беше клиент на половинката ù. Уважаваха се, а това е достатъчно условие. Съобразиха работното ù време с детската градина на малката. Никой не правеше проблем, когато се налагаше да ползва болничен например. Всичко вървеше добре.

За десетата си годишнина откакто се запознаха, решиха да... сключат граждански брак. Дори не знаеха защо. Просто го решиха. И така, на  14 Февруари, избран не случайно, подписаха. Присъстваха само едно приятелско семейство, които кумуваха и 5-годишната им дъщеричка като шаферка. И макар че десет години щастието им изглеждаше като още един член на семейството, на този ден ги завладя особена еуфория. Въпреки че тя беше с костюм, цвят екрю, а не с бяла приказна рокля, чувстваше се като принцеса. Аделина, обикновено тихичка и кротка, също бе обзета от настроението на родителите си.

-                          Миличък – започна тя, докато обядваха в изискания ресторант. – Искаш ли тази година за Великден да идем на гости на мама. – Майка ù от дълги години живееше и работеше в САЩ. Беше спечелила зелена карта и замина за страната на неограничените възможности. Единственото важно събитие в живота на дъщеря ù, което не пропусна, беше запознанството ù със Славчо. След това не си дойде нито веднъж – виждаше внучето си само на снимки и по интернет, понякога.

-                          Тате, тате, хайде да идем да видим баба. Искам да се запозная с нея на живо. И да я гушна... – дори и да обмисляше отказ, той остана без възражения след това.

-                          Ще трябва да задействаме нещата. Няма да е лесно.

-                          Нищо. Ще опитаме. – Усмивките и целувките бяха нещо естествено за тях. Те не се притесняваха от това, че са на обществено място или че детето е при тях. Вярваха, че любовта не трябва да се крие. А те наистина се обичаха... Около тях винаги се рееше някое Купидонче...

Нещата се проточиха и за Великден нямаше да е възможно да са при майка ù, но се надяваха на незабравимо американско лято. Нямаше причина да не ги одобрят. Явиха се на всевъзможни тестове и интервюта...

Денят, като всеки в началото на май – приятен, слънчев и топъл. Анелия и Аделина се приготвяха за излизане. Мислеха си да минат и да видят тате. Да се разходят и да се насладят на слънцето, което сякаш беше по-красиво от преди зимата. Почти бяха на вратата, когато стационарният телефон иззвъня. Никой от приятелите им не го ползваше. Всички имаха мобилни. И в първия момент тя се притесни. Щом ги търсят на домашния, да не би нещо да се е случило...

-                          Ало, добър ден! – приятен женски глас поздрави от другата страна. Анелия не усети напрежение или тревога и малко се успокои. – семейство Милеви?

-                          Да. Аз съм Анелия Милева. – все още се долавяше несигурност и неизвестност в тона ù

-                          Обаждам се от Посолството на САЩ. Искам да Ви уведомя, че получавате виза. Трябва да дойдете в удобно за вас и работно време, за да я оформим документацията.

-                          Благодаря – в гласа ù се долавяха сълзи  Приятен ден, госпожо! -  като затвори, даде воля на емоциите си. Детенцето не знаеше какво става, но виждаше усмивката на майка си, макар че плачеше.

-                          Ще идем при баба, миличка! – И през сълзи съобщи новината на съпруга си.

Изненадващо за тях самите в посолството всичко мина гладко и безпроблемно. Можеха да останат 20 дена отвъд океана. Когато излизаха, имаха чувството, че не стъпват по земята, а прелитат над нея. Еуфорията ги караше да се усмихват, а от време на време и да се смеят, ей така – без друга причина. В автомобила разговорите продължиха около последното събитие.

-                          Като се върнем, ще разкажа на момичетата: стискаха ни палци от началото...

-                          Не си ли казала още?

-                          Не, исках всичко да приключи и тогава. Толкова съм щастлива...

-                          Мамо, спи ми се! – и момиченцето легна на задната седалка и подпря главица върху краката на майка си. Заспа бързо и докато Анелия гледаше сладкото и спокойно личице на детенцето, си мислеше колко щастие може да понесе човек...

-                          Ще спра за малко – и мъжът ù мина вдясно, в аварийната лента. Нямаше проблем, както ù обясни: просто искал да си почине. Много вълнение му се събрало и на него.

Говореха си, смееха се... Вероятно не беше изминала и минута, откакто спряха и нещо ги блъсна... Луксозен автомобил изпреварваше отдясно... Майката инстинктивно гушна спящото детенце, а мъжът се опита да овладее автомобила... Бяха като в консервна кутия върху лед: въртяха се и се надяваха някъде да се блъснат леко и да спрат... Детенцето продължаваше да спи. Последва... удар в мантинелата. И един кратък миг – по-малко от секунда, в който си отдъхнаха: „Всичко свърши...” – бързо се прокрадна мисълта... Чу се леко щракване и цялата кола беше обхваната от пламъци. Вратите заядоха и не се отвориха... Шофьорът не можа да откопчее и предпазния колан... Останаха като застинали в този огнен ад... В последните си мигове и двамата се надяваха детенцето да не е усетило всепоглъщащата болка на пламъците... Всичко свърши за секунди...

Когато екипите пристигнаха, намериха телата –  овъглените тела: той - вдигнал ръце нагоре – за да се предпази или да се моли... Тя - гушнала детенцето...

Някъде в документите, изгорена до неузнаваемост, беше... визата за трима.