- Другарят Димитров умрял – измърмори татко.
            - Как така? - подскочи мама.
            - Дошло му времето, умрял - приключи баба.
            - Сега какво ще правим? - проплаках аз.
            - Пак ли ще се върнат фашистите? - попита голямата сестра. 

                              *
      Беше средата на лятото.

Годината не си спомням.

Есента тръгвах на училище.

Бяхме насядали за вечеря около голямата синия.

Посегнах към хляба, а малката сестра ме удари през ръце.

Сръчках я с лакът…

Татко ме хвана за ухото и изправи на крака.
            - Ти знаеш ли кой е умрял?
      Край, останах без ухо...
            - Ъкъ - стисках зъби да не заплача.
            - Да се знае: умря голям човек! Той ни беше като баща...

        А фашистите няма да се върнат, защото си нямат цар!

        И знаете ли защо си нямат цар? - изсъска баща ми.
            - Защото чичко Димитров го изгони! - извика малката сестра.
            - Веднъж завинаги - допълни мама.
            - Ти да не си толкоз сигурна…

        И царете са хора, и те искат да си имат къща! - не издържа баба.
      Обърках се!

Мама реве за умрелия „чичо“, баба си иска царя!

А аз премалявах от глад... 
      Кучето залая на човек - баща ми скочи:
            - Влизай! Марш при овцете - смъмри той Караман.
      Айде сега ново двайсет!

Отиде, та не се видя, умрях от глад - беше дядо Геню, селския пъдар.
            - Не съм ви душманин, щом ви сварих на софрата…
            - Разбра ли новината? - прекъсна го баща ми.
            - Затова съм дошъл...
            - Да не оживя новият цар? - подпита баба.
            - Няма чалъм -  умрял в Русия, ще го докарват с айроплан!

        Отишъл по работа, ама нещо му прилошало… 

      - И Сталин ли не можа да му помогне? - намеси се мама.

      - Каквото е могъл, направил човекът, ама на, късмет!

      - Чувах, че бил болен уж от туберкулоза? - подхвана баща ми.

      - Както и да е, язък си е за човека - изпъшка дядо Геню.

             Та има наредба отгоре за цялата държава:

      да се раздадат  на всеки член от семейство по един бонбон!

      Дай сега ръка да отброя седем бонбона, че ме чака цяло село...

Баба подаде ръка.
      Дядо Геню отброи бонбоните и тръгна.
      Баба стоеше със седемте бонбона в ръка и не помръдваше!

Продължаваше да гледа втренчено след пъдаря...

Спогледахме се със сестрите - не знаехме вкуса на бонбона!
     Баща ми седна на трикракото столче и се хвана с две ръце за глава…

                               *

Колко време стояхме така - не помня…
            - Сега какво ще ги правим? - по едно време подпита мама.
            - Чудя се как да ги разделя -  седем бонбона на три деца!

      На двете момичета по два, на най-малкия – три… това е положението… Яжте!

Баба стоеше с протегната шепа бонбони…

Баща ми се държеше за глава...

Мама скимтеше...

Ние преглъщахме и мислено облизвахме пресъхнали устни…

                               *