ГЛАВА ШЕСТАДЕСЕТА: ЕЛОХИЯ

Елохия олицетворяваше по-прогресивните виждания на западната част на планетата, тъй като логиката на оцеляване там беше изградена на сурова конкуренция, а не на братство и равенство. Бизнес моделът на тази империя беше заимстван от древните предшественици, живели преди тях по тези земи – имградонци. В тяхна чест беше наречен и столичният град. Но колкото и да беше странно друга връзка между тези древни жители и него освен името и споменатия бизнес модел нямаше. Колко особен бе самият град можеше да се съди по няколко характерни белега, които веднага се набиваха на очи.

Първо, за разлика от Енсариан, тук зеленината не беше в изобилие, но това не правеше града по-малко красив, а напротив придаваше му своего рода технократски чар, който особено много беше допринесъл за репутацията му на отворено към цялата галактика селище. Популацията му беше малко по-голяма от тази на неговият конкурент, но беше разположена на територия близо два пъти по-малка от него. Затова пък ултрамодерните и ултрависоки сгради и всякакви други конструкции бяха в изобилие и определено можеха да заковат погледа на всеки новодошъл със своята сурова красота. Основните приходи на столицата идваха от търговия със интеровоно гориво и зегандариански кевларит, но и от колонизиране на определени участъци на планетата, богати на ресурси, като например автономната област Синтрос. Но имаше нещо в което управниците му така и не бяха успели, а именно преходът от стоков към интелектуален капитализъм. Нещата все още бяха прекалено материалистични, а ресурсите се изчерпваха по-бързо отколкото нарастващото население.

Друга характерна черта беше, че всички момчета навършили четиринадесет години задължително влизаха в специални отряди, наречени “Младите лъвове на Имградон”, откъдето след интензивно шестгодишно изнурително обучение и тренировки, и след успешно издържан изпит излизаха като “Ангелите на Имградон” – най-важните защитници на благополучието и сигурността на това място. И не на последно място доблестта и честността бяха на почит в определена степен, но свободното изразяване на чувства – не. Младежите не можеха да играят заедно, ако пожелаят, понеже бяха прекалено заети с по-важни неща, запълващи времето им, и избрани от техните родители.

Благодарение на напредналата научна дейност и разчитане на хаплоидния хромозомен набор се предоставяха почти неограничени възможности за отстраняване на някои дефектни или нефункционални гени в съответните хомоложни двойки, като по-специално родителите имаха правото да поръчат изолиране на гени, свързани с процеса на стареене на техните деца. В резултат на това всяко семейство имаше средно по едно дете и ражданията се бяха превърнали в относителна рядкост. Прирастът винаги беше устойчиво положителен, поради крайно повишената продължителност на живота. Което от своя страна създаваше известни тревоги. И може би с право!

Не по-малко объркваща беше и така наречената трансплантация на спомени. Родителите желаеха децата им да се гордеят със своите предци и можеха да поръчат това още преди самото им раждане, при което обучени биоинженери правеха съответните корекции в развитието на ембриона. Определено би изглеждало малко плашещо, ако нещо се объркаше. Но за целта сформираната комисия по Контрол върху Раждаемостта беше стожерът на цялата тази провеждана политика. Политика на експанзия и доминация, но и на чувство за изолираност въпреки цялата тази космополитност.

Всички чужденци, дошли от други части на галактиката бяха добре дошли, но не и цивилни граждани от другите полиси на повърхността на Зегандария. Към тях веднага започваха да се отнасят като към шпиони и да ги подозират. Затова и никой не смееше да припари току-така в полиса. Нарензиевите чипове гарантираха пълна проследяемост на всеки гражданин, ако възникнеха по-сериозни подозрения за сътрудничество с определени структури или за фалшифицирано гражданство. Това беше почти най-лесният начин да се вземе билет за напускане на планетата по посока на Тъмния квадрант, където ничия юрисдикция не можеше да хване разни бегълци или престъпници, които търсеха последна възможност да оцелеят.

Този супер развит град-държава беше, както обичаха да изтъкват от Военния трибунал на Имградон, “създаден, за да пребъде”. И нищо не беше в състояние да подкопае величието, силата, и най-важно, бъдещите му перспективи на развитие.

Имаше обаче и още нещо специално в атмосферата му, която пълнеше гърдите с младежка непринуденост, макар и донякъде потисната от целия този снобизъм и зле прикрита военна агресия. Това беше “чувството за синя пролет”. За неограничени възможности на младежите, които искаха да се развиват. Или поне си мислеха, че могат. Централната власт отпускаше доста големи, макар и не особено безкористно дадени грантове за всякакви проекти. Благодарение на тях бяха изградени и рафинериите на улица “Маеркс”. Там се трудеше значителна част от населението на полиса. Космодрумът “Урус Онкс” беше друг подобен пример. И двата проекта бяха дело на млади и предприемчиви хора, силно желаещи да променят тази част на планетата. Но това беше само умела манипулация, стимулираща тяхната гениалност. По-късно всичко им беше отнемано по най-безмилостен начин, за да стане собственост на единствения властелин на града – Гордън Елмбаум.

Лидерските умения бяха високо ценени и толерирани от средната класа на полиса. Те бяха още една от няколкото възможни пътечки за развитие. Макар и фалшиво. То просто създаваше послушни пионки в ръцете на губернатора на Имградон. Пионки, управляващи други пионки. В собствената си лудост за надмощие и просперитет.

Но съществуваше една категория граждани, които бяха извън неговите предели и бяха направо низвергнати. За тях никой не говореше. И дори се правеше, че не ги забелязва. Това бяха лудите, затворени в клиника “Сейнт Джоузеф”.

Кадетска школа “Младите лъвове на Имградон”

Време: неизвестно

Местоположение: неизвестно

Статут: свръхсекретен

^^^

- Трябва да удряте по врага по-силно. – провикна се ефрейтор Пиърс на младежите, налагащи с всички сили тренировъчните безонвиеви чували, пълни с кисон и кевларит, и имитиращи човешкото тяло. – Дори баба ми има повече сили от Вас, а тя определено e вече на годинки.

- Даваме всичко от себе си, сър – осмели се едва да продума едно от тях.

- Моооля?! – изрева ефрейторът. – Е явно не е достатъчно! Постарайте се повече – троснато прибави той.

- Повече никой от групата не се и обади. Мълчанието бе направо убийствено и не предвещаваше нищо хубаво.

- Освен това тук срещу себе си имате всичко на всичко един чувал, а на бойното поле ви очакват дузини и дори стотици противници. Никой няма да ви напада поединично, така че си размърдайте задниците! И това е заповед! – завърши зловещата си тирада той, обръщайки им гръб.

Тъй като тренировките се провеждаха в едно добре изолирано хале, до което любопитни погледи не можеха да достигнат, всичко това се извършваше с най-голяма ескпедитивност, защото след общофизическата подготовка, по-късно предстояха занятията по специална стрелкова подготовка, бой с лазерен резец, а също и някои диверсионни дейности.

- Докато сте тук, искам да се раздавате на сто и десет процента. И никаква мисъл за жени, забавления или пиене. – проехтя отново гласът му от другия край на халето, тъй като той се беше отдалечил да наблюдава тренировките на другата група.

Очите на двама от трениращите го следяха твърде сериозно и отговорно и когато дистанцията стана безопасна, те завързаха едва доловим разговор.

- Този пък направо се взема прекалено насериозно – смигна дяволито Дуолърс. – Явно съвсем се е смахнал. – Докато изричаше това той не спираше с ударите по чувала, сякаш от това зависеше живота му. Просто да ти стане драго!

- Гледай да не те чуе, че иначе ще си изпатиш. – измънка изпод носа си Родриго.

- Довечера ще отскочим ли до нашето място? – подхвърли Дуолърс.

- Не довечера имам среща с Беки, зает съм. – запъхтяно измънка Родриго. – Намери някой друг да дойде с теб. Тук има толкова много други момчета. Сигурен съм, че все някой ще се съгласи да пийнете по едно.

- Да, ама не са забавни като теб. Определено ще скучая. – подхвърли Дуолърс.

- Наистина някой друг път. – отвърна сериозно Родриго.

Наближаваше да приключат с тренировките по обща физическа пригодност и да преминат към по-специализираните стрелкови и диверсионни учения. Определено никой от желаещите не желаеше да губи време, защото колкото по-рано приключеха, толкова по-бързо можеха да слязат до града като цивилни и да поразпуснат за кратко. Най вероятно можеше и да е за последен път, тъй като наближаваше края на шестмесечния им интензивен период на подготовка, в който те щяха да бъдат поставени при възможно най-екстремалните условия, преди да вляза в реални бойни действия. Графикът на тренировките им бе станал по-скоро по-хаотичен, но не по-малко по-ефективен. Неконвенционални бойци не можеше да се създават с конвенционални и половинчати тренировъчни методи. А това се знаеше дори и от младши инструктор.

- Новобранци, вдигаме гълъбите – изсмя се след малко ефрейтор Пиърс, задавайки се от ъгъла, - надявам се настроението Ви да не се е скофтило прекалено. Защото има опасност да се скофти още повече…

- И къде отиваме сега, другарю ефрейтор? - обърна се някой от групата.

- Момчета, - направи той многозначителна физиономия – и да Ви кажа, няма да ме разберете, защото никога, ама никога не сте били там.

- Ясно, тъй вярно, сър – извикаха в хор кадетите.

Никой повече не гъкна и не зададе абсолютно никакъв въпрос. От едната страна на халето около синтераниалните люкове, който имаха допълнителна и подсилена общивка, ги чакаше специален зируаркс (бронетранспортьор с асиметрична форма и изместен център на тежестта, изграден от специални композитни материални, използвани само от военните).

- В него няма да има места за всички. – додаде ефрейтор Пиърс. – Моята работа приключи. Но това, което трябва да знаете още отсега е, че Ви се дава шанс да изберете с кой от тези зируаркси ще тръгнете. Ще бъдат общо четиридесет.

Момчетата бяха застинали в поза мирно и слушаха най-внимателно. Този развой на събитията беше доста неочакван, защото обучението им на практика не беше приключило и това не вещаеше нищо добро.

- Изборът Ви общо-взето няма да бъде кой знае колко голям, тъй като става въпрос за времева разлика от час-час и половина докато пристигнат и останалите. – продължи той с леко отегчение.

- И така кой ще бъде първи? – заглъхна леко гласът му.

От групата ръце вдигнаха Родриго, Дуолърс и още няколко момчета. Не прекалено енергично и не много вяло, напълно в духа на военните традиции.

- Е, значи решено, предавам Ви на колегата си за допълнителни инструкции. – като че ли сваляше товар от плещите си изрече той и им обърна гръб, напускайки халето през един от синтераниалните люкове.

- Май няма да имаш време да се видиш с Беки – замислено произнесе Дуолърс.

Сержантът, който излезе от зируаркса беше съвсем малко по-нисък от набитото, но въпреки това високо тяло на ефрейтора. Може би с около два инча. Беше с доста неопределена физиономия, сякаш беше отливан по калъп и като цяло вдъхване доста голям респект. Погледът му беше леко отнесен, а ако човек го погледнеше отблизо, щеше направо да изкрещи, толкова стъклени бяха очите му. И въпреки това умората сякаш не му личеше. Той пъргаво скочи от отварящият се озариев люв, приклекна и ловко се изправи, за да отдаде за почест.

- Здравейте, кадети, аз съм сержант Зорин, кои са с мен? – пристъпи по същество той.

Родриго, Дуолърс и останалите се приближиха към него. Отсега нататък той беше човекът, който разполагаше със съдбата им. Поне през следващите дванадесет месеца.

- Може да се каже, че ударихте джакпота. Да тръгваме, нямаме време за губене. Радвам се, че ще сме заедно.

Всички се натъпкаха мигновено в “търбуха” на зируаркса и той потегли. Тъй като двигателят му беше задвижван с интероново гориво, а не беше на антигравитационен принцип както този на нирангайтерите, скоростта му на движение определено бе по-ниска, но пък маневреността му и способността му да открива огън от най-разнообразни ъгли беше пословична. И пехотните войски определено се възползваха от този факт в най-голяма степен. Именно заради това тези страховити бойни машини бяха гръбнака на огневата мощ. Всяка от тях бе в състояние да превозва до осем души едновременно и имаше кислородна автономност за до шест денонощия без презареждане. Бронята беше изградена от специален композит от кевларит, въглеродни нишки на нанооснова, а също така и силенциев аронаулт, до който достъп имаха само военните. Въпреки това вътрешността на бойната машина не беше съвсем некомфортна и все някак се ядваше, ако човек беше свикнал на онова легендарно въртене като в центрофуга.