Една отворена врата и светлина. Изпълва ме надежда. Изненадващо е, че толкова просто нещо може да накара сърцето ми да препуска лудо. Седя притихнала в ъгъла и наблюдавам вратата. Кой ли би могъл да се появи точно в този миг? Аз знам кого очаквам, но дали? 
Не, нямаме среща, поне не сега. Въпреки това го очаквам, представям си как прекрачва прага, очите му се усмихват и аз тичам към него. Да, само миг и ще е тук. 
Миг, два, три... Не... 
Затварям очи.
Не мога да му се сърдя, той не знае, че го чакам тук и сега. 
Това е просто една отворена врата, а през нея може да влезе всеки. Абсолютно всеки!
Дали да не я затворя? А какво ще стане с него, ако я затворя? 
Не мога... Нека влизат! Какво ли ще вземат? 
Да видим какво има тук...
Късчета дивотии, парченца щастие, разпиляна лудост на прах, стъкленици със сълзи, порцеланова чаша смях и едно бурканче с любов.
Кому са нужни? Дори да влязат, няма да разберат какво е това. Най-много да вдигнат прахта във въздуха и да се уплашат. 
Като се замисля, май ще бъде забавно! Решено е, остава отворена! 
Само той ще види в разпиляните ми вещи нещо ценно. Заедно ще зашием късчетата дивотии и ще ги превърнем в платно, ще залепим парченцата щастие върху него, а лудостта на прах ще я поръсим като звезди. Стъклениците със сълци ще се излеят като летен дъжд и ще придадат нови нюанси на нашата картина. Междувременно заедно ще пием от порцелановата чаша смях и тя никога няма да е празна, а бурканчето любов ще става все по-голямо и по-голямо. 
Отварям очи...
Знам, че той няма да влезе през тази врата, но през онази другата, в сърцето ми, вече е влязъл. Дори е заключил след себе си! Картината е започната и тепърва ще творим! Тепърва ще става хубаво.
Няма значение пред коя друга врата го очаквам, той ще прекрачи прага ѝ.
Той знае, че го чакам, и пътува към мен!
Затварям очи!
Очите му се усмихват!