Една отворена врата и светлина. Изпълва ме надежда. Изненадващо е, че толкова просто нещо може да накара сърцето ми да препуска лудо. Седя притихнала в ъгъла и наблюдавам вратата. Кой ли би могъл да се появи точно в този миг? Аз знам кого очаквам, но дали?
Не, нямаме среща, поне не сега. Въпреки това го очаквам, представям си как прекрачва прага, очите му се усмихват и аз тичам към него. Да, само миг и ще е тук.
Миг, два, три... Не...
Затварям очи.
Не мога да му се сърдя, той не знае, че го чакам тук и сега.
Това е просто една отворена врата, а през нея може да влезе всеки. Абсолютно всеки!
Дали да не я затворя? А какво ще стане с него, ако я затворя?
Не мога... Нека влизат! Какво ли ще вземат?
Да видим какво има тук...
Късчета дивотии, парченца щастие, разпиляна лудост на прах, стъкленици със сълзи, порцеланова чаша смях и едно бурканче с любов.
Кому са нужни? Дори да влязат, няма да разберат какво е това. Най-много да вдигнат прахта във въздуха и да се уплашат.
Като се замисля, май щ ...