Крачка. После още една. И още една. Улицата се приближаваше заедно с автобусите, колите и камионите. А животът се отдалечаваше. Не че щеше да ми липсва. Нямаше нищо, което да ми трябва. Та кой би искал живот, пълен с лъжи? Не и аз. Но никой не ме питаше. Не така вървеше животът. Така свършваше. Свършваше, когато нямаше какво да очакваш. Аз нямах. Толкова много измами, толкова много лъжи. Този живот, този свят беше прокълнат, замърсен. Той не можеше да се промени... Но все още имаше надежда. Едно място, чисто, непорочно. Вратата за това място бе отворена само за неопетнените, които не се бяха дали на изкушенията. Затова и аз щях да отида там, преди вратата да се затвори, преди да ме замърси този свят... А тя все още беше отворена. Виждах я, чисто бяла, сякаш изградена от снопчета светлина. Никаква сянка не падаше върху нея, дори и Слънцето бледнееше в сравнение с красотата й... Крачка... И спрях. Стигнах Вратата. Обзе ме лекота, сякаш летях. Протегнах ръка... И Вратата ме погълна.