5.
Дезинфекторът беше най-мразеното място в Института. Да, само названието му беше плашещо, всъщност никакви отрови не действаха в него. Специалистите по защита на организма при екстраординарни условия почистваха връщащите се от времевите експедиции бързо и изключително качествено. При това – неусетно. Докато човек сваля професионалното облекло – и е приведен във вид годен за околния свят.
А в предверието вече се беше появило типичното за него облекло. Който каквото харесваше. Иван, например, предпочиташе къси ботуши, удобен малко широк клин, свободна риза, затягана отгоре с ремък. Понякога носеше бейсболка – удобна, лека и лесно възстановяема при честите забравяния или изгубвания.
Така че бързо се облече след промивката. Искаше му се да вземе и вана заедно със специалния душ, но отложи удоволствието за почивката след доклада.
Пък и шефовете го чакаха. А той имаше какво да разкаже. Не само за откритата вила. Не беше трудно да я намери. На посоченото от Марцелин място имаше няколко подобни, но една беше като укрепление. Издигната в стар римски стил, с висока стена, бойници на първия етаж, здрава врата отпред… Другите бяха някакви съвременни подобия – уж римски, но с явна намеса от гръцки или дори близкоизточен стил. Освен това, вилата беше най-близо да равнината, където щеше да се разгърнат двете армии. Нямаше как приближените на Валент да носят смъртно ранения император надалеч, всеки щеше да потърси най-близкото и най-удобно укритие.
Така че сега специалните отряди сигурно оглеждаха района с мощната техника, а двама или трима командоси се подготвяха да влязат и сложат камерите. Разбира се, не тази вечер – всички в района бяха нащрек, готите вече приближаваха. Но затова пък времето беше пред тях – щяха да ги прехвърлят в 378 година месец или дори два преди събитията. Когато господарят на вилата е нейде далеч, слугите и робите са отпуснати, безгрижни и хич няма и да обърнат внимание на някакви пътници, стануващи на миля или по-близо от вилата.
Останалото си беше въпрос на техника и рутина. Че при все бдителната охрана на Хелиогабал и Калигула бяха успели да сложат камери в дворцовите зали, та тук ли няма…
Имаше и доста да разказва. За жената, която търсеше децата си. Излезли предния ден за риба до реката и изчезнали. Майката плачеше и бродеше по пътя към Адрианопол. Иван знаеше – готите са отвлекли децата. Но нямаше нито как да й каже, нито да й помогне. Ненамесата в историческите събития беше задължителна. Не, че историята щеше да се промени. Та преди години някакъв сътрудник на института застрелял самия Хитлер. Отишъл във Виена и премахнал бъдещия звяр.
Само дето Хитлер се появил. След изненадата на докторите, вече подписващи смъртния акт. Защото се оказало, че признатият за мъртвец все още дишал. И дори отворил очи, а после вдигнал приветствено ръка. Малко чудо… Особено, ако публиката не е наясно колко усилия е струвало всичко това на охранителите на времето – включително двучасова процедура в активиращите биокамери. След което подобни инциденти се решаваха бързо. Просто прехвърляха хора от спецчастите и, минути или часове преди очакваното покушение, те спираха безумеца, решил да дезинфекцира историята. Така спасяваха на три пъти Чингиз хан и Тамерлан, два пъти Наполеон, а за някои пълководци и владетели се наложи да установят постоянна охрана от имплантирани в свитите им командоси.
След като заобиколи вилата, Иван продължи на изток, към точката за прехвърляне. Успя да хапне отново в малък хан. Празен, без пътници – малцина рискуваха в това опасно време. Ханджията беше претръпнал. Знаеше си – след войната идва война, а после друга война.
Продължи към целта си заедно с млад мъж. Местен, решил да се присъедини към готите. Откровено го призна – вече бяха далеч от града. Привличаше го свободата на варварите, нескована от закони и правила. Поне според него. Иван усещаше съдбата му – нашествениците нямаха нужда от воини, а от роби. Но – ненамесата в историята…
А след раздялата с бъдещия роб му оставаше половин час път до срещата. Знаеше, че накрая винаги се случват неочаквани събития. Най-често много, много рискови и застрашаващи дори живота. Защото човек вече се отпуска, смята, че е вън от опасността. И…
Този път нищо не го изненада. Стигна старата кула, остатък от древно укрепление, там го чакаха двамата асистенти, в подземието инсталираната машина беше скрита отлично и, след малко разтърсване, се озова в дезинфектора…
6.
Иван застана пред алената врата и впери поглед в надписа. 1256. Натисна дръжката и излезе.
Този път се озова пред невисока къща, до сами гората. Пред нея се беше ширнало полето, в далечината се забелязваше очертанието на път, извиващ покрай неголяма река. Тишина и спокойствие.
Облеклото почти не беше променено. Здрави ботуши, дебели гащи, риза, отгоре елек, на рамото ямурлук. Тежичък, но предназначен следващите три нощи да служи му като постеля и завивка.
Е, тази нощ нямаше да е – смяташе да спре в селото, което се виждаше в далечината. Да пренощува, да се разговори с хората, да запише някои интересни за изследователите неща. Защото не само датите на сражения и властвания, а и вижданията на хората за времето бяха важни. Особено напоследък, когато учените се отвързаха от стягащите ги вериги на официозността и започнаха да изследват живота. Живота в определена епоха, живота на нормалните хора, живота на създаващите се и рушащи общества.
Пак носеше парчето хляб със записващия апарат. Въпросът беше само – как невинно да го измъкне и използва, като при това го опази от нечия бърза лакома ръка. Плесента си е плесен, но в тия времена никой не обръщаше внимание на подобни подробности. Наскоро, както му обясниха изпращачите, по тоя път беше минала византийска част, изпратена в помощ на царица Ирина, та селяните не се гнусяха дори от плесен или леш…
Спусна се по наклонената ливада и видя човек. Висок, малко над рамото му – което си беше солиден ръст в тая епоха, в хубави, здрави, че дори чисти дрехи. Поздравиха се.
Спътникът му се оказа словоохотлив. При това ценен източник на информация – бил слуга в двореца, а преди седмица решил да се маха, че става напечено.
-- Виждаш ли, - каза Продан, както се представи веднага след „Помози Бог!“ – не беше лесно при цар Иван Асеня. Особено, когато се ожени трети път, за византийката. Уууу, змия… Млада хубава, на вид една кошута съща… И проклета! То всичките са проклети – моята каква пепелянка беше, упокой, Господи, жилавата й душа… Ама тая… Направо омая царя. Хубава, нежна, кротка… Ние си приказвахме разни работи в кухнята, ама смееш ли да кажеш… Човек добиче си вземе, но гледа да е от сой. А царят – жена си хареса, дъщеря на ромей! И то на кръвен враг…
Продан спря, сложи ръка над очите, вгледа се в далечината. Иван също взе да се озърта.
- Пфу! – плю търновецът – Видя ми се пепеляк там нейде, над оня баир, помислих да не са пак царски войски…
- А кои са царски? – полюбопитства Иван. По версията сега беше търговец от Боруй, отиващ да си прибере семейството, щото пак се задаваше война.
- Не знам, братче… Носят се на бесни коне, бият с камшици и път искат, ако са гладни – грабят ти яденето, ако си с жена…
- Ама те нали са наши?
- Наши няма! Такова е времето… Всички срещу всички… Докато разбереш свой ли е, враг ли е, с кои боляри е… Ей, го – казват Калиман Втория избягал от Търнов града. Като видял, че иде армията на руския княз, като се озърнал и разбрал, че останал сам… И той побягнал… Де го – никой не знае… Да не ни вземат за него, щото…
Иван трепна. Само тая остава – да го оприличат на избягалия цар… Щяха да им резнат главите, пък после да уточняват на Калиман ли е тая кървава топка или не… Страшно нещо е превратът, особено неуспелият…
- Аз съм от Боруй, нали ти казах…
--Бе, аз знам – успокои го Продан – В двореца новия цар го виждах много пъти за тоя месец, няма да те сбъркам с него. Ама тия, дето го гонят – дали знаят кого търсят… Че и мен може да нарекат за цар…
Иван приседна на тревата до пътя. Информацията искаше време за обмисляне.
- Аз Калимана го знам – висок, як, малко простичък изглежда. Не е като Иван Асеня, Боже, помилуй душата му! Оня си личеше, че е цар. Тоя… Абе, като мен и теб… Но син на Александра деспота, царевия брат. И двамата служеха на Иван Асеня. После, като умря Асеновеца, Александър служеше на първия Калиман, сина на унгарката. Но времето си иска своето. Умря и Александър. А Ирина май отрови тогава царчето…
Продан се озърна. Как можа! Добре се беше научил в двореца – мълчание и кротост. Не виждаш, не чуваш. А сега…
- Ама аз тия работи не ги знам… - почна да замазва той. Замислен за тактиката си натам, Иван махна с ръка:
- Не те чух какво рече…
Продан въздъхна. Тоя човек може и свестен да излезе, не мязаше на царски слухтар.
Надигнаха се и пак тръгнаха. Селото вече се виждаше – ей го, на два разкрача е.
- А после какво стана? – попита Иван.
-Какво…Не си ли чул?
- Бе, ние в Боруй сме хептен на коня под опашката. Каквото стигне до нас – или мирише вече, или няма защо да го поглеждаш…
Продан се засмя. После, видял в спътника си слушател, необременен от столичните вести, започна словоохотливо да разказва:
- Ирина взема да управлява тогава. Синчето й малко, нали… Ама го ожениха за дъщерята на руския княз. И решиха, че вече завинаги е седнал на престола. Седеше, като кукличка седеше. А Ирина разпореждаше. Всичко в ръцете й. И подписаха договор с никееца, българските земи му дадоха. Ей така – дариха ги. Щото тя ромейката… Бе, соят си казва думата…
- А Калиман?
- Тогава Калиман удари. И царчето убиха, и Търнов му се закле… Щото нашите в столицата са такива – който е на престола, той е велик. Падне ли… Подритват го, всичките почват да разправят колко лош бил… Нали ти казах – месец не издеяни. Хем побърза да се ожени за дъщерята на руския княз – оня, Ростислав. Баща й, обаче, се обяви сам за цар и обсади столнината. Избяга Калиман. Убили го някъде – никой не разбра къде и как, ама говореха хората, че го убили…
- Е, как без цар…
- Тая държава без хора може да остане, ама без царе и слуги – никогиш! Болярите обявиха зетя на Иван Асеня, Мицо беше май, за нов цар. И сега си е пак нашенска работата – хаос, бъркотия, кой може, лапа, кой не успее да се скрие…
7.
Светът е малък, а хората са плъпнали по него като мравки по забравена храна. И никога не знаеш къде кого ще срещнеш, враг или приятел, забравен родственик или нов другар.
Така стана и в селцето. На малкия мегдан имаше две разпрегнати каруци, около голям дънер седяха няколко човека и единият от тях скочи насреща им при вида на Продан.
---Алексиии… - малко учудено проточи спътникът на Иван.
Онзи го прегърна, Продан го обхвана с яки ръце, завъртяха се в кръг, пък накрая се пуснаха.
- Алекси… - рече пак Продан – Мислех, че са те утрепали оная нощ…
- Не успяха – Алекси, нисък, слабичък, чернокос и чернобрад, в неотличаващи го от околните тъмни дрехи, се засмя радостно – Трябваше, ама не успяха. През Малката порта и – долу, в Асеновата махала. После цял месец се крих при сестрата и зетя, като утихнаха нещата, тръгнах си. И те ти сполука – намерих си тук и жена, и дом. Ей оная къща там, с новия плет. Жената е вдовица, три деца има, малко имотец…
- Чакай, чакай… - Продан отпусна торбата от рамо и посочи Иван – Те моя спътник, Иван. От Боруй е, на търговец служи. Дай, ханджийо, малко вино да разквасим устни, сиренце, ако има, хлебец… И всичко ще разкажеш подробно…
Селяните ги гледаха малко учудени, малко страхливо. Иван метна поглед наоколо си и разбра – наскоро тук са минавали разбойници. Или побирчии. Или войскари някакви. А може някоя татарска шайка да е вилняла. Виждаха се опушени къщи, някъде оцелели основи само, другаде разбити врати висяха или избушени дупки по сламените стени зееха.
Ханджията потри ръце, впери поглед към Алекси, оня му направи знак, че новодошлият ще плати, пък влезе през ниската врата. Върна се с дървен поднос, върху който наистина имаше половин погача и бучка сирене, че и в ръка носеше бъклица, клапучкаща при мятането.
Продан и Иван най-напред промиха гърла с възкиселото винце, после разчупиха парчето хляб, разделиха братски сиренцето и на едри залци излапаха поднесеното. Продан посегна към висящата на пояса кесийка, но Иван го спря, бръкна в елека и от тайното място извади монета. Селяните впериха очи. Те пара отдавна не бяха виждали – на село и разплащанията, и данъците, всичко оправяха натурално.
- Да ни постелиш за тая нощ – каза Иван, макар Алекси да махаше настойчиво, че ще приеме драги гости. Наясно беше – къщурката малка, децата, жената, още трима мъже… Не можеше все да свикне на тоя бит – глава до крака, задник до лице, всичките на черджето нагътани…
От вратичката се измъкна млада жена. Провиснали коси, червени очи, хлипания…
- Хайде стига, ма! – викна ханджията – Оня ден те насилиха и ти цяла седмица ли ще ревеш…
После се обърна към новодошлите.
- Татари ли бяха, ромеи ли – нахлуха, грабнаха що видят по-хубаво, жените насилиха, нас набиха… Те, гърбът ми син-посинял беше, ама мълча. Тя – за едното минаване що рев орева… Па само трима бяха, нали ги броих, дорде ме блъскаха с ремъка. И прихваща лесно – две деца вече роди от тия минаващите, сега сигурно трето ще се пръкне… Ма каквото Господ даде… И що реве?
- Така си живеем – поясни Алекси – Аз спя все пред вратата. Колко пъти ги вдигам моите нощем – и давай през дворовете, към корията. Мъжът й, покойният, дигнал къщата на кръстопътя баш! Абе, човек не спира на кръстопът да пикае, опасно е, той къща вдигнал… Хората тук са свикнали. Те, на мойта жена едното дете е чернооо… Преди три ли, четири ли лета, минали пак ромеи. И сарацини имало. Та останало нещо тука…
- Остави това – каза Продан – Разправяй как оцеля оная нощ – и, като се обърна към Иван, поясни – Когато оня княз дойде при Търнов дъщеря си уж да търси…
- Да, бе – дъщерята… Тоя е готов и задника си да даде – само власт и пари да получи. Нали заради него убиха царчето? Дето го прати с императора договор да сключи, пък Ростислав всичко, що е под Стара планина даде. И Цепина даже дал, макар нашите там яката да се държаха. Третинка от държавата подарил на ромейте. Само срещу даровете и златото им. И се готвеше цар да стане вместо зетчето си, ама Калиман събра болярите, убиха Михаил-Асеня и него на престола поставиха. А после – знаеш…
Продан го спря:
- Знам – нали бях в двора на Мицо. Рзглезен, глуповатичък си е той. Жена му командва. И тя – уж щерка на Иван Асеня, ама хич в главата я няма. Фръцка се, разпорежда и нищо свястно не става. Та тя Мицо вдигнала, смушкала го цар да става. Чак от Анхиало ни докара, войска си нае от ромейско. И за цар го обявиха. Тогава чухме, че Калиман убили. Ама наш Мицо си беше хърбав отдавна. Как се излъгал Иван Асен, та го за зет вземал… Не знам! И няма Мицо много да се удържи, ти казвам. А кой ще е… Представа нямам…
Селяните – зяпнали, слушаха двамата търновчани как спокойно разменят имена на царе, за столнината приказват, държавни работи ей така обсъждат. Интересно си беше – вярно. Ама само за приказката. Ще дойде зимата, ще седнат пред огнището, ще си припомнят: „Ей, сещате ли се за ония, дето разправяха как било в Търнов града голяма…“ И ще има цяла вечер какво да си приказват, да украсяват, да прибавят кой каквото чул или помислил, че е чуя…
Иначе – за какво им е да знаят кой е цар, кой кого убил… Убиваха и тук, в селото. И по пътя, че и по нивите. Убиваха роднини, близки, комшии, приятели и съселяни. Поменат го убития на деветини, поднесат за 40 дена и… Хайде, животът си върви! Тоя убили, друг ще се роди… А после отнейде ще се появят внезапно я побирчии, я войници, я разбойници… И – бегайте, крака, че отиде главата…
© Георги Коновски Todos los derechos reservados