Тя изпитваше носталгия, чувство за вина, мъчеха я спомени. Какво се случи? Тя ли се промени, или светът озлобя? Може би и двете... Всичко беше някак сиво: сив град, сиви хора, сиви мечти. Всеки преследваше някаква цел, а тя седеше безцелно в средата на кръговрата и чакаше... Чакаше нещо да се промени, някой да разбие системата, чакаше чудо.

Само преди година беше на върха на света: беше щастлива, беше влюбена, беше себе си. „Времената бяха различни” – повтаряше си тя наум, лутайки се по същите глухи улици, които тогава бяха огласени със смях от нея и приятелите ù. Тя се върна там, но никой не я последва. Беше сама със спомените си... Помнеше всяко питие, което бяха споделили, помнеше всяка глупава шега, помнеше тях... Те я бяха забравили. Беше сама, тях ги нямаше, него го нямаше. С прикрити сълзи си спомни всеки скрит поглед, всяка усмивка, всяка нежна целувка.

 „Времената бяха различни.” – повтори си тя с пресипнал глас и отпи поредната горчива глътка. Пред очите ù се появиха картини от предишни случки. Бяха толкова близо, бяха толкова истински, но бяха само фрагмент на въображението ù. Тя беше сама и си спомняше. Всички те бяха другаде, бяха забравили. Тя знаеше, че се забавляват, знаеше, че са щастливи. Радваше се за тях, но беше самотна. Вината беше изцяло нейна: тя си отиде първа, тя ги прогони. Тя замина, но те останаха в мислите и в сърцето ù. За тях тя не съществуваше, беше просто бледо лице от изминали години, щастливи години. Те бяха щастливи заедно... Бяха. Тя беше щастлива и с него... Беше.

Тя го обичаше, но любовта ù се превърна в омраза, а скоро след това и в забрава. Той я чакаше, а тя не спря да върви. Той я викаше, но тя не се обърна. Той я търсеше, но за него тя бе неоткриваема. Той имаше нужда от нея, тя от него не. Задържаха я единствено носталгия и чувство за вина, но спомените останаха. „Времената бяха различни.” – каза си тя за последен път, допи си питието и продължи по пътя. Тя беше бъдещето, те всички останаха в миналото.