Всеки си има дом

    В живота на всеки човек има нещо, което го променя. Изкоренява старите навици, с които е живял много години. Промяната често е свързана с трудности, но винаги е породена от намерения към по-добро.
След дълго време на безгрижен живот, Павел бе пред избор на трудно решение. Той работеше в строителството. В края на седмицата се събираше с приятелите си и ходеха по заведения или за риба. Живееше в дома на родителите си, които му се сърдеха понякога, като му казваха, че използва малкия апартамент като хотел, само за спане. Младият мъж работеше цяла седмица тежък физически труд и очакваше с нетърпение почивните дни за отмора и гуляи със своите приятели. Годините вървяха неусетно. Буйният характер на момчето постепенно се бе смирил. Започнаха да идват мисли в главата му, за които не допреди не бе подозирал, че съществуват. Дразнеше се, когато го викаха за събирания вечер. А мисълта, че живееше при своите родители и че нямаше нищо зад гърба си, въпреки труда му, не го оставяше на мира. Търсеше решения, начини да излезе от това положение. Единственото, което го удовлетворяваше бе това, да замине в чужбина.
Напусна страната, в която бе роден и замина в далечна и непозната на сърцето му държава. Работеше неуморно. Закъсняваше вечер, защото знаеше, че извънредния труд би му помогнал допълнително с парите. Живееше на квартира, заедно с няколко човека. Трудно му бе да се съобразява с техният гурбетчийски начин на живот. Липсваха му тишината и спокойствието, на които бе свикнал преди. И така, ден след ден, година след година, Павел бе променил своите навици и се превърна в отговорен мъж. Живееше скромно и заделяше всяка стотинка настрани. Имаше мечта, което не му се бе случвало от детските години. Искаше да си построи дом. Собствена къща.
След като бе работил доста години далеч от родината си, той реши да се завърне в родния си край. Прибра се. Видя се с родителите си, които не бе виждал отдавна. Започна да търси къща, която да отговаря на това, което обичаше. А именно собствения дом и риболова. Не беше лесно да намери такова кътче и затова се връщаше разочарован в семейното огнище. Докато не го свързаха с далечни роднини, които бяха на преклонна възраст и вече не можеха да се грижат за имота си. Павел отиде при тях, видя порутената постройка. Прецени възможностите си. Къщата бе точно до реката, на края на селото. Не се замисли и минута. Уредиха продажбата и младият мъж се захвана за работа. Животът го бе направил недоверчив към хората. Затова, Павел се обърна към шефа на строителната фирма, в която бе работил преди. Събра се бригадата, от която всички строители бяха приятели с младия мъж. Къщата имаше пристройка, в която се настаниха работниците. Работеха от сутрин до вечер. Пред очите на Павел се издигаше малък спретнат дом, който го радваше. Когато бяха в почивка, приятелите му, често го подканяха да идат за риба, след което да си направят маса, да припомнят старото време.
-Зарекъл съм се, докато не вдигна къщата и да стане готова, никакво мърдане.
Работата бе тежка, на слънце и вятър. Понякога слизаха до реката. Желанието им да хвърлят въдиците си в нея бе спирано от думите на Павел:
-Има време. Обещал съм ви. Нека стане готова къщата и ще си направим банкет.
Работниците се учудваха на тази промяна в техния бивш колега. Но го слушаха, все пак им беше работодател.
След няколко месеца усилен труд, къщата бе готова. Павел бе седнал на терасата и гледаше към реката. Чакаше работниците да нагласят такъмите си. Слязоха заедно до реката. Всеки си намери място на брега. Един по един хвърляха въдиците си към средата на реката. Чакаха. Пазеха тишина. Само Павел често поглеждаше към новата си къща. Обръщаше се към реката и точно един от тези мигове, усети как кордата трепна. Опъна се и дръпна въдицата. Навиваше макарата с бързи движения и скоро на брега извади немалка риба. Приятелите му се обърнаха към него и се развикаха радостно, потривайки с ръце. Един от тях каза:
-Павка, май има тук доста риба, каква маса ще направим довечера!
Павел откачи уловената риба от кукичката. Погледна към новия си дом, усмихна се и я пусна в реката пред учудените погледи на неговите приятели. Те не вярваха на очите си. Как така, Павел ще пусне хванатата риба, та то досега никога не го бе правил. Напротив, при улов, се беше хвалил пред всички.
-Какво правиш, защо я пусна? – попита един от бившите му колеги.
Павел се приближи до него, сложи си ръката на рамото му и каза:
-След толкова години работа в чужбина, аз осъзнах, че това, което ми е нужно, за да се чувствам добре е да имам свой собствен дом. Да не завися от никого. Когато се прибирам, да знам, че всяко нещо в него е мое. Да му се радвам и душата ми да е спокойна. Много го исках и ето, че стана. Докато го строихме, често поглеждах към реката, скришом. Страстта ми към риболова отстъпи място към любовта към семейното огнище. И си представих, че както ние си имаме жилища, така и реката е дом за рибата. А сега, ако някой ме накара да изляза от собствената ми къща, няма да се чувствам никак добре. Затова я пуснах, защото вече знам, какво е да имаш дом, и какво е да нямаш.
Приятелите му се спогледаха. Най-старият от тях започна да прибира такъмите си и каза:
-Докато бях тук, през тези месеци, далеч от семейството си, ми беше домъчняло, но изобщо не се замислих дори и за миг, че причината за това е уюта, за който всеки се е надявал да има. Прав си, Павко. Браво, че навреме ти е дошъл акъла. Риболовът си е риболов. Крастата си можем да я нечешем и без да ядем рибата, а да си я пускаме отново в нейния дом. Иначе всички сме виждали, как се мята в несвяст на сушата. На място, където не може да живее.
Приятелите продължиха да хвърлят въдиците си в реката. Закачаха стръв, дебнеха всяко движение на плувките и когато хващаха риба, те я пускаха отново в реката. Там, където беше нейния дом. Чувстваха се добре, защото успяваха да съчетаят двете неща. Да се отдават на хобито си и да правят добро, като връщат живота на уловените риби.
Защото всеки има дом, в който живее пълноценно своя живот.

Явор Перфанов