"Знам коя си", така ми казваш, ама всъщност имаш само бегла представа за образа ми. Аз съм само контур в съзнанието ти. Това, което искаш да бъда и се надяваш в някакъв момент да стана. Но аз не съм това, далеч съм от представата ти. Даже е малко извратено да си ме представяш такава - друга и непозната, докато лежиш съвсем близо до мен.
Не знаеш коя съм. А и как би могъл? Ние какви сме с теб? Приятели? Познати? Знаем си имената, така че явно се познаваме. Знам какво и къде учиш; знам, че работиш, но не зная какво; познавам част от приятелите ти, ти познаваш част от моите; имам представа каква музика слушаш, къде обичаш да ходиш; зная, че харесваш кучета. Но не знам от какво те е страх, нито пък какво правиш, когато навън вали. Не зная какво се случва в душата ти, нито за какво си мислиш, когато си буден в четири сутринта. Не знам какви са ти целите, мечтите, фантазиите. Не знам какво те кара да плачеш, да искаш да прегърнеш някого, да се смееш. Не знам, какво те шокира, провокира или те кара да се замислиш. Нямам представа какви книги четеш и кой е твоят бог. Не знам в какво вярваш и на какво се надяваш. Не знам дали си влюбен в някого и кое е последното нещо, за което си мислиш преди да заспиш.
Дали обичаш повече изгреви или залези? Или пък нито едно от двете и съзвездията не те интересуват и честно казано пет пари не даваш за нашата луна, камо ли за някоя друга. Може би не те интересуват вселенските въпроси и какво ще стане с нас след време или какво е било. Чудя се дали си имаш пясъчен часовник, който наблюдаваш. И дали си представяш експлозии, когато последната песъчинка падне. Взриз от цветя, албатросов дъжд и канелени пясъци. И имаш си ли любими кафеви очи, които просто обичаш да гледаш, защото са приказни и вълшебни и така хубаво се усмихват.
Чакаш ли някого или нещо да се случи? И ти ли си от хората, които живеят за петък, а след това за лято? Така сме свикнали да чакаме, че направо боли.
Чакаш си масата в ресторанта, после чакаш меню, след това да ти дойде храната. На душата ти й е горчиво и чакаш за торта, за сметката. Чакаш да стане време за ставане, чакаш да стане време за лягане. Чакаш си обедната почивка. Чакаш си ваканцията или отпуската. Чакаш си автобуса. Чакаш да отворят бара. Чакаш да се влюбиш в някого. Чакаш да ти започне живота. А той си върви и те побутва по рамото и ти казва "хайде бе, какво чакаш?!?" ...а ти... през цялото време него си чакал.
Понякога чакаш някой да те попита как си и си представяш как ще избухнеш в плач (от радост или пък от тъга) и ще му кажеш истината най-сетне. А душата ти как е? Грижиш ли се за нея? Топлиш ли я вечер? Завиваш ли я? Хранилиш ли я? Обичаш ли я? Пазиш ли я?
Ами сърцето? То как се справя? Работи ли добре? Пропуска ли удари? А ако пропуска дали е някоя хронична болест или някой друг съвсем жив фактор?
Обичам, когато някой ме помисли за хронична болест. Хоп! сърцето ти пропуска удар и ти си в шок, че ето, ще се случи. Стискаш очи и чакаш аортата ти да гръмне и да те погълне мрак. После разбираш, че не е никаква хронична болест, а съм аз. Поемаш си дълбоко дъх, спокоен, че днес няма да се мре, но това е само минута спокойствие. После се сещаш, че може и да си влюбен ако някой ти кара сърцето да галопира така и си още по-уплашен, защото пак ще е смърт, но друга. По-болезнена и истинска само за теб.
"Не знаеш коя съм", казвам. Обръщам се с гръб, за да може да се взираш в съзвездията по гърба ми, които така и не започна да харесваш. Не отговарям на въпроса ти, който последва. Оставям те да чакаш, както си свикнал да правиш.
Не знам как е твоето сърце, но моето е спокойно.