В онази сива, студена неделя аз си седях в топлото купе на влака и с безинтерес наблюдавах хората по перона: едни пушеха, други се сбогуваха или посрещаха, а трети просто търчаха нагоре-надолу по неизвестни за мен причини. Но и никак не се стараех да ги отгатна. Всъщност мислите ми бяха далеч от влака и гарата, на която се намираше. Те се намираха на следващата спирка на влака, където аз щях да слеза и да поема бавно към покрайнините на града, където бе умът ми цяла неделя. Там щяха да ме очакват приятелите ми.

Както си седях, унесена в бъдещето, усетих мек тласък, а гледката през прозореца започна бавно да се сменя, след това по-бързо и по-бързо. Скоро, след като влакът набра скорост, наблюдавах как пейзажа на родното ми градче отстъпва място на сивотата на зимната природа, чакаща своя снежен кожух.

Нямаше нужда да се съсредоточавам върху студената картина, която прозореца ми разкриваше – бях я научила наизуст след годините пътуване между двата града. Бях се настанила удобно на мястото си, а лекото полюшване на влака и меката топлина в купето сякаш ме приветстваха, сякаш това бе моето място. Имах чувството, че седя на пухкав бял облак, който, макар и да се полюшваше от време на време заради вятъра, ме носеше право към целта ми – моите приятели.

Какво по-хубаво от това да не мислиш, да не се тревожиш, да не внимаваш? Какво по-хубаво от това да си свободен от всякакви мисли, освен от мечтите ти? А истинското забавление тепърва предстоеше…

*      *      *

-         Нали не се сърдиш, Еми? – попита Тихомир, гаджето на Венцислава.

-         Не. – знаех, че не звуча никак убедително. Точно обратното.

-         Мама ми каза да се прибера до шест и половина. – каза Венцислава.

-         А ако закъснее, може да не я пуснат следващия път. А аз не искам това. Нали разбираш? – добави Тихомир.

-         Да, да, разбирам. Аз също не искам да я накажат. – пак прозвучах неубедително. Но не можех да го променя. Истината бе, че наистина бях сърдита. Но не знаех на кой. Мисля, че бях сърдита най-вече на себе си.

-         Сърдита си, че трябва да си тръгнеш по-рано – продължи да настоява Венцислава.

-         Не, не е това. Просто съм отегчена. – бях лош лъжец и ако се бях опитала да изглеждам весела, веднага щяха да си помислят, че съм точно сърдита и отново щяха да започнат да ме убеждават в правотата на решението си. Точно това исках да избегна, затова оставих на воля да се изписват емоциите по лицето ми, просто смених източника им. Това бе най-доброто, на което бях способна.

Дали бях постигнала целта си или не, не знаех. Но и нямах намерение да узнавам. За щастие, бяхме пристигнали на автогарата, а след няколко минути тръгваше автобусът ми.

Беше време за сбогуване. Прегърнах приятелката ми, а след това и гаджето й. Обичах да прегръщам важните за мен хора. Може да ви прозвучи банално, но тази кратковременна физическа близост ми даваше чувството на значимост и близост. Остана да прегърна Кристиян, който през последните няколко минути не беше обелил и дума, а само вървеше до нас и слушаше безизразно.

-         Аз ще я изпратя до автобуса. Ще ме изчакате ли тук? – двойката кимна, а ние двамата се запътихме към превоза ми, който беше на другия край на гарата. Веднага щом се отдалечихме достатъчно от Венцислава и Тихомир, така че да не ни чуват, несдържано попитах Кристиян:

-         Не ти ли е неудобно, когато започнат да се целуват?

-         Е, - той се поколеба – малко.

-         Аз точно затова не исках да се качвам в асансьорите. – мисълта да бъда в това тясно пространство точно до двама, които през цялото време ще се гледат влюбено, напълно незабелязващи ме, ме караше да се чувствам ненужна, излишна, не на място.

-         Е, чао, Криси – казах и го прегърнах.

-         Чао. – той също ме прегърна.

Тази прегръдка не бе като предишните две. Тази беше по-силна. Усетих ръцете му около себе си, а нежната му коса галеше бузата ми. Брадичката ми бе здраво стъпила на рамото му. Неговата глава беше в същото положение като моята. Макар да останахме така за миг, аз го почувствах като по-дълго.

Зарадвах се. Бях получила прегръдката, която ме караше да се чувствам значима, някой.

-         Чао, ще се чуем по скайпа. – усмихнах се спонтанно, след което се обърнах и се качих в автобуса.

От мястото си до прозореца можех да видя как Венцислава и Тихомир се целуваха прегърнати, докато Кристиян се приближаваше към тях. Дори когато стигна и ги подмина с бавен ход, те не спряха. За тях света не съществуваше. Бяха само те двамата. Кристиян бе принуден да спре, за да ги изчака. След секунда-две двойката се осъзна и хваната за ръце тръгна редом с Кристиян, който вървеше на около метър от тях. След малко се скриха от погледа ми.

Не му завиждах. Предполагам, че и той се бе чувствал по същия начин като мен по време на разходката. А сега му се налагаше да върви цели двадесет минути само с тях двамата, без някой друг, към когото да насочва вниманието си от интимните моменти на двамата влюбени.

През целия път не можех да спра да мисля за днешната ми разходка с тях тримата. И колкото повече мислех за нея, толкова повече съжалявах за държанието си и думите, които бях изрекла.

Първият момент, в който трябваше да си замълча, бе, когато говорехме за Венцислава и Влади – момчето, което си харесваше преди да срещне Тихомир. Тя на 16, а той на 20, тя бе отхвърлила предложението му да станат гаджета заради разликата във възрастта, а месеци по-късно вече излизаше с момче, което е с една година по-голямо от него самия. Оправданието й беше:

-         Не можах да се сдържа.

А моят „пъргав” ум веднага заключи, че това се дължи на по-силни чувства от нейна страна:

-         Най-вероятно това е така, защото него просто си го харесвала, а към Тишко изпитваш по-силни чувства.

-         Не знам. Той е много свестен. Много ми допадаше. – отвърна тя.

-         Е, на мен и Криси ми допада много, а не си падам по него. – опитах се да опровергая отговора й, след което веднага последваха закачливи възклицания от страна на момичето и гаджето й и въпроси относно това дали чувствата ми са нещо повече от приятелски. На всичките отговарях без да се замисля с „Не!”. А Кристиян просто ходеше до мен и ни слушаше без да обели и дума. Не смеех да го погледна.

Къде ми беше умът?! Защо аз, аз, тази, която никога не си е имала гадже, никога не се е целувала, никога не си е харесвала момче, трябваше да коментира чувствата на приятелката си? Какво си мислех, че правя?! Та аз нищо не разбирам!

Втория момент, за който много се разкайвах бе в кафенето, когато Венцислава и Тихомир отново се бяха пренесли в своя свят, а ние с Кристиян бяхме изчерпали темите за разговори. Бях седнала накрая на канапето, а приятелят ми бе до мен. И двамата се бяхме облегнали назад, но на облегалката, която беше по-ниска в края, главите ни бяха по-близо една до друга, отколкото краката ни. При вида ни двойката започна тихо да възклицава. В опит да се престоря на незасрамена, си наденах изражение на отегчена и се загледах към картините на отсрещната стена.

-          Еми – обърна се момичето към мен – харесваш ли си Криси?

Веднага извъртях глава към картините, след което отговорих инстинктивно:

-         Ха, не! – в тона си усетих нотка на насмешка. – Вие сте наясно как стоят нещата при мен, така че… - спрях до тук, надявайки се да разберат посланието ми, че никога не съм си харесвала момче.

Кристиян отново не каза нищо, а аз отново не посмях да го погледна в очите. Направих го чак след минута-две след като започнахме темата за филми. В очите му нямаше и знак от обида. Успокойх се.

Но как можах да го кажа по този начин?! Дали се бе обидил? Надявам се, че не . Но дори и да беше, той го бе прикрил умело, така че никой или поне аз да не го забележа. Аз знаех, че го бива да крие неща – когато не искаше някой да научава нещо, той не разбираше (от личен опит го знаех!).

Искрено се разкайвах!

Следващият момент, който исках да забравя, бе свързан с една шега, която написах в скайп. Ситуацията беше следната: аз си бях вкъщи и реших да пиша на Тихомир. Той ми отговори, след което ми каза, че и Венцислава е при него и ни остави ние двете да си чатим. След известно време я питах къде отиде гаджето й и тя ми отговори със следното: „отиде да се облече за работа”. И аз като много „умна” реших да се пошегувам, тъй като на книжовен език е правилно да се каже „преоблече”. И написах: „е, че той до сега гол ли е бил?”

След като момичето разказа шегата, която нито тя, нито Тихомир бе схванал, тя наново, както в скайпа, започна да ми обяснява, че не е бил гол.

-         Венци, това беше шега! – повторих няколко пъти.

-         Да бе! Знам, че си си помислила, че е гол! – казваше всеки път, а след това гаджето й се съгласяваше.

-         Е, да. Това може да се очаква от Еми. – не можех да повярвам, че тези думи бяха излезли от устата на Кристиян. Погледнах го с отворена уста, сякаш щях да кажа нещо, но не знаех какво. Като че ли в очите му долових шеговито пламъче, но не бях сигурна. Бях твърде шокирана, за да забележа каквото и да е.

Боже! Това ли беше мнението на приятелите ми за мен?! За толкова тъпа ли ме смятаха?

Погледнах ги всичките един по един. Не виждах никаква следа от шега или нещо друго, което да ми подскаже, че това не е истинското им мнение за мен. А може би нямаше такава, защото вече обсъждаха друга тема. Не знам. Надявам се.

Но може би единствено Кристиян ми бе повярвал, че се шегувам след като бях изложила доводите си. Може би сега той се бе пошегувал с мен. И преди доста често се е шегувал с мен от сорта на: Венци: „Аз в тази голяма трева не стъпвам. За разлика от вас, аз не съм толкова безстрашна. Ами ако има нещо там?”, Криси: „Разбира се, че има. Все пак Еми е тук.” и аз се засмивах. Харесваше ми Криси да се шегува с мен.

Но сега, когато бях близо до дома, можех да си дам сметка, че тази разходка никак не ми хареса, защото когато си в приятелски кръг всички са равни: никой на никого не обръща по-специално внимание, никой не изолира другите. Тук на моменти беше точно обратното: Венцислава и Тихомир си се изолираха в своя розов свят, изпълнен с романтични залези, вечерѝ и разходки. В техния свят мотото е: „Всичко е заради другия.”

Усетих вътре в мен едно тихо гласче да казва: „Искам ми се поне веднъж всичко да е заради мен.”

Истина е. Даже съм сигурна, че всеки един човек в света поне веднъж отчаяно е желал, макар и за кратко, всичко да се върти около него. Но когато това не се случи, единствено му остава да мечтае.

А аз? Мога ли да го направя? Мога ли да си се представя център на света?

Не.

И може би точно това е проблемът. Всичко винаги се върти около другите, но не и около мен. За Бога, аз дори и на подсъзнателно ниво не мога да си представя всичко да се върти около мен – в сънищата ми аз винаги съм просто наблюдател, приятел, който помага на главния герой: аз съм второстепенен герой.

Не, не може, не бива и не трябва така. Та ако в сънищата си не мога да бъда център на света, то къде другаде? Ако аз самата не съм значима за себе си, то за кой друг ще бъда?

Това ще се промени. Сигурна съм. Това е единственият развой, до който събитията в живота ми ще доведат.

Защото в моя живот всичко се върти около мен, не около някой друг. И само аз имам силата да променям това.