В онази сива, студена неделя аз си седях в топлото купе на влака и с безинтерес наблюдавах хората по перона: едни пушеха, други се сбогуваха или посрещаха, а трети просто търчаха нагоре-надолу по неизвестни за мен причини. Но и никак не се стараех да ги отгатна. Всъщност мислите ми бяха далеч от влака и гарата, на която се намираше. Те се намираха на следващата спирка на влака, където аз щях да слеза и да поема бавно към покрайнините на града, където бе умът ми цяла неделя. Там щяха да ме очакват приятелите ми.
Както си седях, унесена в бъдещето, усетих мек тласък, а гледката през прозореца започна бавно да се сменя, след това по-бързо и по-бързо. Скоро, след като влакът набра скорост, наблюдавах как пейзажа на родното ми градче отстъпва място на сивотата на зимната природа, чакаща своя снежен кожух.
Нямаше нужда да се съсредоточавам върху студената картина, която прозореца ми разкриваше – бях я научила наизуст след годините пътуване между двата града. Бях се настанила удобно на мястот ...