Вяра, надежда, любов...
Седемнадесети декември беше студен и сух. Нямаше сняг, нямаше я и коледната обстановка, нямаше го и онова настроение. Лампичките светеха, но аз сякаш не ги виждах. Тъкмо се сдобих с моята шофьорска книжка. Помолих баща ми да ми даде колата да се разходя. Трудно го убедих, но успях. Мислех само за едно...
Обичам да шофирам сама, имам нужда да остана сама, да си мисля за всички онези неща – за вярата, за любовта, за надеждата, за живота... Запътих се към Средец. Там живее моята леля, леля Марга. Красива жена на 60 години. Тя живее в една стара къща, порутена почти. Живее сама в една малка стая с две легла, един телевизор и една печка. Когато влязох в малката стая, тя се усмихна като слънце, което е стояло покрито с одеяло и е чакало някой да го открие, за да блесне. Усмихна се и озари цялата стая. На душата ми стана някак топло. Погледнах я и оставих плодовете върху леглото, покрито с черна покривка, прогорена в края от въглени. Пресегнах се и я прегърнах. Тя ми разказа какво е направила през деня и ме почерпи с бонбон , който пазеше в един малък шкаф. В него държеше и някакви макари със забити в тях игли. Точно като тях се чувствах в момента, сякаш милиони игли се забиваха в сърцето ми...
Навън заваля дъжд. Помолих леля Марга да се качи с мен в колата да я разходя из селото и околността. Трудно я убедих, но успях. Помогнах ù да се качи и тръгнахме.
Лицето ù бе озарено, беше щастлива, в очите ù прочетох надеждата, видях любовта към всичко, което таеше в себе си. Вярата ù сякаш се изливаше през старите ù пръсти. Тя се оглеждаше и виждаше красотата във всяко дръвче, във
всяка къща...
Спря да вали. Леля Марга беше наистина щастлива. Тя почти не излизаше. Единственото нещо, което виждаше, е старата череша, която беше засадена точно пред малкото прозорче в стаята ù. Леля Марга често ми говореше как тъгува, че никога няма да има мъж до себе си, деца, внуци, как ù липсват всички тези чувства и емоции. Но имаше мен и това ù даваше сили.
След 2 часа се върнахме в малката стая. Аз изкарах инвалидната количка и ù помогнах да се качи в нея. Пак тези игли...
Леля Марга беше изпълнена с надежда, с вяра, с любов. Една малка разходка, която може да върне всички тези чувства в душата ù. Една малка разходка за едно толкова голямо сърце. Тя се придвижи до малкото прозорче и се разплака. Беше от радост, поне така каза тя... Каза, че един ден ще стане от тази количка, в която вече шейсет години стоеше, ще ме прегърне така, както винаги е искала. Шейсет години не спират онази надежда, онази вяра и любов, които така лесно можех да разпаля. Една малка разходка, за едно толкова голямо сърце. И пак тези игли...
© Милена Todos los derechos reservados