Имаш навика винаги да успяваш. Толкова си упорит, че дори е дразнещо. Имаш силата да преплуваш океана. Твоят борбен дух не може да се сравнява с  тъмнината и страха, който имам в себе си. Трябва да ми покажеш как да плувам. Как да се справя с високите вълни, които ме поглъщат все повече и повече. Но ти няма да се предадеш, нали? Няма да допуснеш да потънеш. Защото знаеш, че потънеш ли ти, потъвам и аз. Защото макар и аз да съм в другия край на тъмната вода, душите ни са свързани в едно. Знам, че няма да допуснеш да се проваля. Трябва да ме научиш да вярвам в себе си така, както ти вярваш в мен. Затова ела и ми покажи. Покажи ми светлината, която носиш у себе си и ми дай силата да продължа напред. Покажи ми как да се гмурна, за да преминавам през вълните. Покажи ми духът на океана, който имаш у теб. Дай ми го и продължи напред. Не се обръщай назад. Аз ще съм добре. Щом стигнеш до брега, просто се обърни и кажи... "Вярвай."
И знаеш ли защо ще си повярвам? Защото вярвам в теб. Ще съм способна да разперя крилете си и да дойда при теб. Но дали можем да гледаме в една посока - посоката на океана?
Изпитвам нещо силно. Нещо лошо. Нещо, което не трябва да изпитвам. Нещо, което ми тежи.
Не е любов. Не е омраза.
Но е силно. И ме изяжда отвътре. Сякаш сърцето ми е направено от метал и се топи непрекъснато все повече и повече. И горещият разтопен метал капе върху другите ми органи и ги разяжда. И се опитвям да се освободя от това. Да избягам. Да се изсуша. Да го измия. Но не става. Защото металът си стои. Стои и ме убива все повече и повече. Докато накрая се превръщам в прах и попивам в почвата. А пръстта ме поема и ме кара да се чувствам като у дома си. Защото това сме ние - ти си винаги високо в небето, една изкряща звезда, която да погледна, щом остана без въздух. Там на земята, където съм аз, ще израстне дърво. Дърво, с метално сърце в него. И един ден ти ще минеш покрай това дърво, ще го видиш и ще се усмихнеш, при което металното сърце ще се пръсне на хиляди парчета, оставяйки просто един дънер. Тогава морският бриз ще те отвее. Ще се превърнеш просто в един въздух, летящ над мен и обвиващ ме с нежност и топлина. Стоп.
Всичко е било просто един кошмар. Отворих насълзените си очи и с невъобразим ужас извиках името ти. Мисълта, че съм те изгубила, се прокара за миг през главата ми. Тогава го усетих. Това метално тежко сърце. Парещата болка от това да не гледам заедно с теб към океана. Да си толкова близо, а да си толкова далече.
Ще те викам и ще те чакам. Но ти няма да си там.