Обичам ония диви вечери, в които вятърът говори. Когато ми шепти и разказва древни истории, а небето изглежда толкова младо и близко. Зная, че ако в такива пролетни нощи, когато люлякът пее, се отдам на усещането и пропъдя страховете си, ще разбера вселената, а и себе си. Обичам, щом вятърът заговори, да застана сред полята на село, разперила ръце, а полъхът да развява косите ми. Тогава се чувствам така, сякаш летя. Сякаш всички грижи и тревоги остават някъде... другаде. Някъде в безвремието, в застоя, където нищо не тече, нищо не минава... където няма вятър. Само черната бездна на натоварените и претоварени мисли, на насадените и грижливо покълнали страхове, на бягството – там няма вятър. И никой не пее. И не мирише на люляци. Няма и лалета, в които понякога мечтая, да се сгуша, подобна на палечка. Няма нищо, освен... мен. И е толкова страшно, пустинно и студено.
 В такива вечери, през пролетта се чувствам щастлива, когато просто се разхождам. Мятам небрежно ръце и сякаш всеки момент някой зад мен ще кръстоса пръсти с моите и ще продължим да вървим ръка за ръка. Отказах се да очаквам някой срещу мен, отказах да разбирам, да търся, да прощавам. Да тая обиди в себе си, да се правя, че от всяка лъжа нищо в мен не се къса. Че след всяка лоша дума или обида, нещо в мен не оставя празнина на разбито. С мен е само вятърът. И той докосва онези ръце, обещавали толкова гальовности и ласки. И разрошва онези коси, които се разпиляваха след всеки шамар и всеки удар, сякаш за да скрият червенината по лицето ми. Косите, които  пускаха русоляво було над сините очи, за да прикрият червеникавите отенъци на огъня, който пламваше. Огън на бяс, на тревога, на болка... на безсилие. Когато вървя, сякаш чувам зад себе си онази безплътна личност, която ще хване ръцете ми или ще погали косите ми. Чувам стъпки, дори шепот, но щом се обърна, виждам само сухи листа, танцуващи своя танц сред вихъра на въздуха, или боклуци – найлонови пликчета, оплитащи се в краката ми. Сякаш са мечтите и бляновете ми, сякаш и те ме спъват, забавят и отклоняват, както тези боклучиви пликчета. Бих съжалявала дълбоко у себе си, а и себе си, ако някога съм била от тези пликчета. Ако съм плъзвала в нечии крака, обвиващо обсебващите си ръце около стъпалата му, отклонявайки го, отдалечавайки го от „сбогом”. Но колкото и да търся в спомените си, не намирам онази голяма любов, заради която си е струвало... И може би тайничко благодаря на Вселената, че не съм била сухото листо, което някой е стъпкал зад себе си, мислейки го за стъпки на любима. И аз не съм си струвала. Или поне не колкото вятърът. Той винаги идва нечакан и си отива преди да е омръзнал. Преди да е преболял, а след него остава тишината и... дъждът.
  Не искам в живота ми да настава Тишината. И всеки път, щом завали, се крия. Бягам под клоните на някое голямо и зелено дърво, в което виждам своята опора и вяра. Крия се, защото навън, под дъжда, го няма вятъра, който да хване ръката ми. Който да разпилее косите ми. Уморих се да виждам романтиката на дъжда, да чакам онази толкова филмирана и описвана целувка под небето, когато капките те обливат и прегръщат. Защото зад мен няма никого. И в мъглите пред мен не виждам никого. Чувам отминали „обичам”... но „те” е за друг. Само вятърът... само той е мой. Само него не искам да хвана, да опазя, само той не бива да ми принадлежи.
  Обичам пролетните нощи, в които вятърът хваща ръката, която небрежно се вее до мен. В които люлякът мирише на живот, а небето тежко обещава дъжд... който не покапва.