Обичам ония диви вечери, в които вятърът говори. Когато ми шепти и разказва древни истории, а небето изглежда толкова младо и близко. Зная, че ако в такива пролетни нощи, когато люлякът пее, се отдам на усещането и пропъдя страховете си, ще разбера вселената, а и себе си. Обичам, щом вятърът заговори, да застана сред полята на село, разперила ръце, а полъхът да развява косите ми. Тогава се чувствам така, сякаш летя. Сякаш всички грижи и тревоги остават някъде... другаде. Някъде в безвремието, в застоя, където нищо не тече, нищо не минава... където няма вятър. Само черната бездна на натоварените и претоварени мисли, на насадените и грижливо покълнали страхове, на бягството – там няма вятър. И никой не пее. И не мирише на люляци. Няма и лалета, в които понякога мечтая, да се сгуша, подобна на палечка. Няма нищо, освен... мен. И е толкова страшно, пустинно и студено.
В такива вечери, през пролетта се чувствам щастлива, когато просто се разхождам. Мятам небрежно ръце и сякаш всеки момент н ...