3. Комендантът

       Никой от нашето семейство не беше говорил още с коменданта. Когато случайно се разминаваха в двора, майка ми отговаряше на поздрава му със сдържано кимване, а баба Катина обръщаше глава на другата страна и се правеше, че не го вижда.

       На сутринта след първото заседание на Народния съд майка ми не бърза да отиде в аптеката. Живка и Фахри са там – ще се справят за малко и без нея. В чакалнята към лекарския кабинет вече влизат първите пациенти. А горе в дрешника Елеонора и Катина, облечени в снежнобели престилки и вече готови за новия работен ден, трябва да вземат важно решение.

       – Добре, значи искаш да помоля за аудиенция при коменданта – казва майка ми.

       – Иронията ти в момента е неуместна. Освен това не мисля, че е разумно да отидеш при него в комендантството. Има вероятност да не е сам в кабинета си.

       – В кабинета на Богдан, искаш да кажеш.

       – Остави това сега. Има и още нещо: на работното място поведението на хората е различно, отколкото в неформална среда. А в случая става въпрос за коменданта на един окупиран град. Не се знае и ти как ще се държиш, дали няма да си изпуснеш нервите и да провалиш всичко.

       – Тогава какво да правим?

       – Ще го поканим в неделя на обяд.

       Очевидно комендантът е приел поканата, защото неделното утро ни заварва в кухнята. Менюто е уточнено от вечерта, предстои изпълнението му. Главен готвач е майка ми, разбира се. Тя обича да готви и само в краен случай предоставя това свое задължение на Йовка. Винаги намира време да отскочи от аптеката до кухнята и да приготви обяда или вечерята. Баба Катина не е много веща в готвенето. Майка ми се научила да готви от своята хазайка в Нанси, която била изкусна готвачка. Затова ястията у дома често имат странни имена: бине суфле, рагу дьо шампиньон, тарт о фромаж...

       – Първо ще приготвим руската салата, а след това ще се заемем с бьоф строганов – задава дневния ред майка ми.  

       – Руснаците сигурно обичат руска салата – казвам.  

       – Той е украинец – поправя ме тя.

       – Дуся не е чувала за руска салата – обажда се Йовка.

       – Така ли? Странно, нали е готвачка – чуди се баба ми.

       В единайсет и половина обядът е готов.

       – Йовке, започвай да нареждаш масата – казва майка ми. – Сложи сребърните прибори и кристалните чаши за вино. И бродираните ленени салфетки. Нали помниш как се сгъват за официални случаи?

       –  Онзи мужик дали ще знае какво да прави със салфетката? – пита баба Катина.

       – Ами ако се напие и започне да буйства? – безпокои се Йовка.

       –  Ще извикаме Фахри на помощ и ще се справим някак – казва майка ми.

       –  Той нали има почивен ден днес? – пита Йовка.

       – Помолих го да дойде и да стои в аптеката, докато приключим с обяда.

       Качваме се горе да се преоблечем.

       –  Не слагай бижута – провиква се баба от стаята си към дрешника.

       – Няма, само пръстена с червения рубин, носи ми късмет.

       – То пък един късмет... – въздиша тихо баба Катина, после застава пред иконостаса със Света Богородица, шепне ѝ нещо и се кръсти.

       Всичко е готово и ние вече сме в сал-а-манже. Очакваме коменданта: аз и Йовка – с боязливо любопитство, Елеонора и Катина – със зле прикрито напрежение. Този път Йовка няма да се храни с нас, а само ще прислужва.

       Точно в дванайсет и трийсет по каменното стълбище отекват енергични стъпки, Йовка отваря широко вратата и в сал-а-манже влиза един строен мъж с бледо лице и права кестенява коса – полковник Антон Викторович Волевач. Ръкува се с майка ми, подава ѝ кутия шоколадови бонбони, целува ръка на баба ми, потупва ме лекичко по бузата и кимва към Йовка. Сядаме около масата и обядът започва. Той разгъва салфетката и я поставя върху коленете си. Майка ми и баба ми се споглеждат. Мълчанието се проточва и майка ми се опитва да завърже разговор:

       – Още салата, Антон Викторович?

       – Не, благодаря.

       – Фамилното ви име е особено. Струва ми се, че не се среща много често.

       – Да, казват, че произлиза от воля и волеви. Всъщност Волевачи сме потомци на стар дворянски род.

       – О, изненадана съм, че в Съветския съюз има живи потомци на дворянството.

       Баба Катина я рита под масата и майка ми млъква.

       – Знаете ли – Антон Викторович се обръща към баба Катина, – моята съпруга също е лекарка.

       – Наистина? – Лицето на баба ми се разведрява. – Разкажете ми за нея.

       И разговорът потръгва...

       Обядът е към своя край, Йовка вече е сервирала кафето. Антон Викторович отпива глътка кафе и казва:

       – Уважаеми дами, струва ми се, че се досещам на какво дължа тази любезна покана.

       – Йовке – казва баба ми, – идете с Марина в кухнята.

*

       Вечерта баба Катина ми чете приказката за Спящата красавица:

       Всички се изплашили, но тогава напред излязла дванайсетата орисница, която още не била пожелала нищо на детето. Тя казала:

       – Аз нямам власт да отменя напълно лошата орисия, мога само да я смекча. Нека това да не бъде смърт, а стогодишен дълбок сън.

       На 8 март 1945 година Народният съд осъди Богдан Каранов на 10 години строг тъмничен затвор, 100 000 лв. глоба и лишаване от права за срок от 15 години.

*

       Седмица след седмица, месец след месец се сближавахме с коменданта. В неделните дни го канехме на обяд или на вечеря и той приемаше с радост поканата. А когато времето се затопли, надвечер майка ми, Ана и Антон Викторович сядаха в беседката в дъното на градината, пиеха кафе и дълго разговаряха. Така научихме много за живота му: как до войната бил преподавател в Киевската политехника, как жена му Валентина също била мобилизирана и сигурно работи в някоя военна болница, но в последно време нямал вести от нея. Антон Викторович тъгуваше най-много за синовете си Витя и Костя. Обичаше да говори с мене за тях. Показваше ми снимките им и надълго ми разказваше за детските им лудории. Веднъж майка ми го помоли да ни разкаже за живота в Съветския съюз, но той замълча. Само каза:

       –  Вие нямате представа какво ще ви се случи оттук нататък...

       Антон Викторович живя у нас повече от 3 години. Изпратихме го в края на декември 1947 година. На сбогуване ме прегърна и ме попита:

       – Марина, нали ще си спомняш понякога за мене?

       –  Никога няма да ви забравя, Антон Викторович.

       Мислех си, че трябва да е щастлив: най-после щеше да се прибере при Витя, при Костя и при своята Валентина, но той ми изглеждаше неспокоен. Дали се е досещал какво го очаква в родината му? След много, много години щях да разбера, че още с пристигането му на родна земя са го разжалвали и са го изпратили в Сибир, в далечния град Новосибирск, където не след дълго си отишъл от този свят. А онази стара лисица Историята щеше да зачеркне от страниците си името му завинаги.