Прибра се много късно, около 1 през нощта.Нямаше я. Точно както се бяха разбрали. Беше се изнесла от апартамента му на предния ден, без да остави никакъв видим спомен от живота си там. Не можеше да понесе среща с нея, с разплаканите и очи, молещи го за втори шанс. На него също му беше тежко, но знаеше, че тя страда много повече, тъй като той беше този, който сложи край. А имаше нужда от този край. Беше започнала да го изтощава. Не физически, тя беше много по-слаба,много по- крехка от него, а психически. Постоянната любов, с която го обграждаше, нощите, в които я оставяше сама, за да излезе някъде с приятелите си, а тя не спеше и го чакаше притеснена да се върне.В началото му беше странно, после започна да се дразни, обясняваше и с часове как е достатъчно голям, за да се грижи за себе си, но думите му сякаш не достигаха до съзнанието и. Изградила беше собствен свят на булчински рокли, бебета, домакинстване. Защитна кула, която той не успя да пробие, не можа да и втълпи колко рано е за всички тези неща, колко много време има пред тях за всичко това…

И се стигна до тук. Да бяга от нея. Да бяга от очите и, които го гледаха с толкова много обич, да бяга от устните и - топли, меки, нежни, целуващи го страстно или просто пеперудено за лека нощ или добро утро, от ръцете и, които го прегръщаха нощем, от пръстите и, парещи лицето му, от гарвановите коси, които сутрин се вплитаха в гнездо с неговите руси, от тялото и, тръпнещо под него…

След разговора им преди два дни не се беше прибирал. Остави я на спокойствие да събере багажа си. Не и се бе обаждал, тя на него също, така се бяха разбрали. Да му остави време да размисли дали наистина това иска .А той беше убеден. Не искаше да я мъчи, решението го беше взел много по-рано от разговора им, не искаше да и дава напразни надежди…Но се съгласи. И сам не знаеше защо. Щеше да и се обади още на същия или най-много на следващия ден, за да и даде окончателния отрицателен отговор. За да може всеки от тях да поеме по пътя си.

А как му се искаше да бъде обичан. Никоя от предните не го бе обичала и искала така, както Мишел. А тя обичаше за първи път през живота си. Дълго преди да се съберат я познаваше - жизнена, красива, играеше си с мъжете, понякога и харесваше те да си играят с нея, но никога не се отдаваше напълно на човека до себе си. И така не страдаше, когато тя или те си отиваха, болката на накърненото и самочувствие траеше няколко часа - до поредния купон, дискотека, където завърташе главата на поредното си завоевание. Като близък неин приятел бе наблюдавал някои от тези и връзки, за това бе искрено учуден, че една вечер му каза, че е влюбена в него.Искаше я, беше го показвал не малко пъти, но никога не се бе осмелявал да пристъпи границата. И ето - тя го направи. Всичко изведнъж се обърка в него-едновременно радост, учудване, страх от поредното разочарование…

Нещата се завъртяха бързо. Мишел му беше отдадена изцяло, правеше всичко за него, той за нея също. Страстта им ги палеше, не можеха да се откъснат един от друг. За десет дни момичето се пренесе да живее при него, превърна се в нещо, което не бе вярвала, че някога ще бъде – подредена домакиня.Идеално беше…Докато не започна да го обсебва. Не показваше ревността си много, но той знаеше как умът и сърцето и се раздират за всяка среща някъде с негова позната, за всички момичета, които тайно или явно имаха интерес към него…После започнаха притесненията и, постоянните обаждания по телефона. И той просто престана да я обича. Не можеше да понесе цялото това задушаване от нейна страна. Престана да се прибира по няколко дни, престана да я взима от работа…Не знаеше как да и каже, но предполагаше, че тя се досеща.Винаги бе притежавала невероятно силна интуиция.

Една вечер Мишел не издържа. Учудваше се вече как го търпи, когато тя самата го попита дали я обича още. Отговорът беше отрицателен. Знаеше какво и причинява, представяше си очите и, пълни със сълзи. Но не виждаше друг изход. Така тя си тръгна. Мъничката, крехката Мишел си отиде също толкова бързо, колкото бе дошла.

Юли седна на компютъра. Стига бе мислил за нея, натоварваше се…А така или иначе решението бе взето. На десктопа още стоеше папката и с курсовата работа,която трябваше да пише. Младият мъж се усмихна. Спомни си как Мишел щастливо споделяше в чата всеки написан ред, защото и се струваше голямо мъчение да изпише целия анализ. Щом курсовата и работа беше тук, значи из компютъра му все още имаше нейни папки. Най-добре беше да ги изтрие, да не му пълнят паметта. Но всеки неин файл, десетината снимки на булчински рокли, които беше събрала, бебешките снимки на Ан Джедис…Болката го прониза остро. Спомените нахлуха. Първата целувка на прозореца, как нежно му разказваше приказка, галейки косата му, първото им любене по пълнолуние…Големите зеленикави очи, предизвикващи го всяка нощ да я желае още и още и още…

Извади от задния си джоб телефона си. Набра нейния номер.Сънен глас вдигна.

-Юли? Какво има? Толкова е късно…

-Мишел…Върни се. Върни се при мен…

Момичето затаи дъх. После каза тихо:

-Твоя съм.