Старата жена с мъка се изправи и отръска полепналите по полата ù пръст и листа. Лицето ù беше бяло и каменно, сякаш нямаше кожа, а набраздена от бръчки гипсова маска. Огледа се. Развиделяваше се и от двора на Бузкините изкукурига петел. Последва го друг. Димана хвърли още един поглед към прясната купчина пръст, неумело прикрита от няколко клона, въздъхна дълбоко, наведе се бавно и вдигна кривата лопата, която лежеше в лехата с пипера. Отвори вратата на курника и погледна дали има вода в разрязаните автомобилни гуми, пръснати по голия двор. Така му викаше. Гол, защото кокошките не оставяха неокълвана тревица в него. Остави лопатата в сайванта, огледа изрядно подредените инструменти и една сълза се търкулна по бледата ù, набръчкана от годините дясна буза, после бавно затътри изтръпналите си крака към лятната кухня. Там огледа пак. Всичко си беше на място, подредено и изпънато. Сякаш нищо не се беше случило.
Димана приседна на леглото и погали възглавницата. Цялото ù тяло се разтресе. Плачеше без звук и без сълзи.

Остана млада вдовица. Когато си отиде Методи, беше само на тридесет и шест. Големият ù син - Петър, тогава тъкмо навърши петнадесет, а Веско - малкият,  беше на пет. Дълго не можа да забременее след първородния. Дали от трудната бременност, дали от тридневното раждане... не знаеше Димана, но много искаше второ дете и когато се роди, пренесе цялата си грижа и нежност върху него, а Петър сякаш не забелязваше. После стана онзи сакатлък по време на жътвата и Методи така и не дойде на себе си, умря след пет дни в болницата.
Трудно ù беше да отгледа две деца, двама сина, без бащина опора и сила, но се справи. Петър пое голяма част от мъжката работа вкъщи още като дете. После, като се върна от казармата, ремонтира и къщата, направи двете стаички - лятна кухня и малка спалня, викаше ù:
- Така ще ти е по-удобно, майко. Лятото да не катериш стълбите към къщата. Я виж другите жени, всички си имат летни кухни.
И се смееше.
Тогава някъде стана онова убийство, което разтърси малкото селце. Намериха старата Керана, жена на осемдесет и две години, изнасилена, измъчвана и удушена със собствената ù забрадка. В лятната кухня.
Димана се сепна. Не смееше да спи долу и все се качваше в къщата, заключваше и проверяваше по няколко пъти дали е заключено. Петър отиде да работи в един завод в Пловдив. Порасна и Веско. Той беше различен от брат си. Все учеше, все четеше. След казармата отиде в София, завърши Университет, изкара аспирантура, задоми се и остана в столицата. Първите години си идваше често, повечето сам. Снахата не обичаше селото и никак не се чувстваше добре, после се изпокараха по братски. Петър обвиняваше Веселин, че е станал егоист и много се загражданял и малкият съвсем забрави пътя към дома си. На Димана ù беше много мъчно и тежко, но се вдигаше понякога, отиваше в София. Да се порадва на внуците и да занесе нещо домашно приготвено. Всеки път, като си дойдеше, Петър ходеше намръщен поне седмица и си мърмореше нещо под носа. Той така и не се задоми.
Преди пет години селото отново осъмна с убийство. Този път беше в съседната на Диманината къща, тази на Шопите. Същата работа. Старата Шопкиня изнасилена и удушена в лятната кухня, а горе в къщата са спели младите и децата. Не чули нищо. Плъпна полиция. Разпитваха, мереха, оглеждаха. Нищо.
После още едно. Този път в най-далечната махала. Все възрастни жени. Пак не откриха убиеца.
Тогава се върна и Петър от Пловдив, бяха закрили предприятието, в което работеше и Димана си поотдъхна малко. Мъж имаше все пак в къщата. Той и преди си идваше често, но сега си беше всяка нощ вкъщи. Старата жена пак спеше в къщата, а той се настани в лятната кухня. Хвана се на работа като тракторист в едната кооперация и нищо, че беше все навъсен и мълчалив, Димана беше доволна. И в градината помагаше, и гадове завъдиха. Само дето я гнетеше, че си няма жена и детенце, че да е по-весело и по-живо в двора им, а и... късно беше вече за него, стана на петдесет.
Една вечер, докато слагаше вечерята за Петър на масата в лятната кухня, Димана видя, че килимчето в спалнята му беше накриво. Понечи да го оправи, но усети, че една от дъските на дюшемето се е разместила, повдигна я и видя малко вързопче, направено от носна кърпа. Развърза го и замръзна. Вътре имаше кокалено герданче, чифт обици и стара сребърна гривна. Гердана и гривната не познаваше, но обиците... Старата жена опипа ухото си. Няма съмнение. Същите. С Шопкинята си ги бяха купили преди години от Казанлък, бяха на екскурзия от АПК-то там. Димана все се майтапеше:
- Како Маро, ама само ние с теб сме толкова лични в село, с тези висулки. Сребърни бяха. Него година беше високосна и затова си ги купиха, макар и да струваха доста за техните джобове.
С разтреперани пръсти, старата завърза вързопчето, пусна го на мястото му и положи дъската на място, оправи килима и излезе на двора. Цялата се тресеше. Беше чула от комшии да говорят, че онзи звяр - убиецът на Шопкинята е изтръгнал обиците от ушите ù, раздрал ги бил...
Главата ù не побираше това, което току-що беше помислила:
„Боже, моят Петър! Господи, не е възможно! Нямаше го тук, Боже!”
Но като се поуспокои малко и се замисли... По времето и на трите убийства синът ù си бе на село.
В този момент Петър си дойде. Поздрави я намръщено, влезна в кухнята и седна директно на масата, наля си пълна чаша ракия, отпи жадно и се вгледа в стената. Димана го гледаше през отворената врата, понечи да му каже нещо, но усети, че няма глас.
Затътри се нагоре по стълбите. Тази нощ не мигна. Сутринта го видя да тръгва за работа и чак тогава излезе на двора. Целият ден работи в градината, унесена в тежки мисли. Вечерта се прибра рано горе, загаси лампата и зачака. Той си дойде, хвърли поглед към тъмните прозорци и влезе в кухнята. Наля си ракия, после втора чаша, трета. От месеци все така правеше - пиеше, докато се усмърти, после се довличаше до леглото и лягаше направо с дрехите. Само в почивен ден беше различен. Подреждаше, поправяше ако има какво, с другото Димана се справяше. Беше силна, отрудена селска жена, само ставите на краката я боляха, но като се раздвижеше, всичко си идваше на мястото.
Пред вратата на кухнята развърза забрадката си. Той спеше по гръб. Нататък... беше лесно. Сякаш, очаквайки ставащото, мъжкото тяло не се противи бурно. Замря.
Извлече го върху едно одеяло и го хвърли в ямата, която беше почнал да копае за нова тоалетна, но така и не довърши. После се върна в стаята, извади вързопчето от дюшемето, изми чинията, чашата и вилицата му, прибра хляба в торбичката и я окачи на закачалката, да не я докачат мишките.
Намери кривата лопата и го зарови. Хвърли няколко клона отгоре. И седна.
Седя цялата останала нощ там, до него. Не заплака. Не каза и дума.

...

- Димано-о-о, Димано ма! – гласът я стресна. На портата стоеше комшийката Бузкина. – Де Петър, ма Димано? Син ми се обажда, че не бил отишъл на работа.
Старата жена излезе от лятната кухня и тръгна бавно по пътечката.
- Не го знам де е, Стойке, гледам не си е идвал тази нощ. Знам ли го къде ходи и какво прави...